Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (11)

Глава единадесета
Тройната любов

След като Бъкингам си замина, Дьо Гиш си въобрази, че целият свят му принадлежи.

Принцът нямаше ни най-малък повод да ревнува, а освен това кавалерът Дьо Лорен го владееше съвършено и принцът предостави на всички в дома пълна свобода.

Кралят, увлечен от принцесата, измисляше все нови развлечения, за да направи приятно пребиваването й в Париж, така че не минаваше и ден без празненство в Пале Роял или прием у принца.

Кралят се разпореди във Фонтенбло да бъде направена подготовка за приема на двора и всички се стараеха да попаднат в числото на поканените. Принцесата беше заета от сутрин до вечер. Езикът и перото й работеха без почивка. Разговорите й с Дьо Гиш ставаха все по-оживени, което често е предвестник на страстта.

Когато погледът става замислен при обсъждането на цвета на някакъв плат, когато цял час преминава в спорове за качеството или аромата на някаква саксия или цвете, естествено е, че думите от подобни разговори могат да бъдат чути от всички, но въздишките и жестовете са недостъпни за тях.

След като се наприказваше до насита с господин Дьо Гиш, принцесата си бърбореше с краля, който всеки ден я посещаваше акуратно. Времето минаваше в игри, съчиняване на стихове, всеки си избираше някакъв девиз, емблема. Тази пролет не беше само годишно време, тя беше младостта на народа, оглавяван от Людовик XIV. Кралят си съперничеше с всички по красота, младост и любезност. Той беше влюбен във всички красиви жени, дори и в съпругата си — кралицата.

При цялото си могъщество обаче в началото винаги беше срамежлив. Тази срамежливост го задържаше в границите на обикновената вежливост и нито една жена не можеше да се похвали, че е предпочетена пред другите. Можеше да се предскаже, че денят, в който той ще обяви своите предпочитания, ще стане изгрев на нова ера, но той мълчеше и господин Дьо Гиш, възползвайки се от това, оставаше крал на любовните интриги на целия двор.

Малко по малко той зае определено място в двора на принца, който го обичаше и се стараеше колкото може повече да го приближи до себе си. Затворен по природа, преди пристигането на принцесата той прекалено се усамотяваше, а след това не се отделяше от нея.

Всички наоколо бяха забелязали това, а най-вече злият му гений — кавалерът Дьо Лорен, към когото принцът беше прекалено привързан заради веселието му, макар че имаше зли помисли. Дьо Лорен засукваше мустак пред красавици с букет зад гърба твърде често. Но ето че виждайки Дьо Гиш да заема мястото му при принца, прибягна до крайна мярка. Той просто избяга, оставяйки принца в крайно недоумение.

Първия ден принцът почти не забеляза отсъствието му, защото Дьо Гиш беше тук и часовете на нощта и деня, които не беше посветил на принцесата, самоотвержено посвещаваше на принца.

На другия ден принцът, след като видя, че около него няма никой, попита за местонахождението на кавалера. Отговориха му, че никой не знае нищо.

Дьо Гиш, който беше прекарал цялата сутрин с принцесата в избиране на цветове и кройки, дойде да утеши принца. Следобед трябваше да се заеме с оценката на лалета и аметисти и Дьо Гиш отново отиде в стаята на принцесата.

Принцът остана сам. Беше време за тоалета му, той се чувстваше най-нещастният човек на света и отново попита дали някой не знае къде се намира Дьо Лорен.

— Никой нищо не знае за него — гласеше все същият отговор.

Тогава принцът, който не знаеше какво да прави от скука, тръгна, както си беше по халат, към жена си. Там той откри цяло сборище от младежи, които се смееха и си шепнеха по ъглите. На едно място група жени бяха заобиколили мъж и едва сдържаха смеха си, а на друго — Маникан и Маликорн бяха обсадени от Монтале, госпожица Дьо Тоне-Шарант и други девици.

Недалеч от тези групи седеше принцесата, а пред нея на колене Дьо Гиш беше изсипал върху дланите си бисери и скъпоценни камъни, които тя подбираше с тънките си бели пръсти.

В другия ъгъл се беше настанил китарист, който свиреше испанска сегидиля, любимата музика на принцесата, откакто младата кралица я пееше — с някакъв особено тъжен оттенък. Разликата беше само, че думите, които испанката произнасяше с трептящи върху ресниците сълзи, англичанката ги пееше с усмивка, позволяваща да се видят ослепително белите й зъби.

Този кабинет, натъпкан с младежи, беше едно изключително весело зрелище.

Влизайки, принцът беше поразен при вида на толкова хора, които се веселят без него. Овладя го такава завист, че той възкликна без да ще като дете:

— Какво става тук! Вие се забавлявате, а аз скучая оттатък самичък!

Всички утихнаха, както при гръмотевица млъква чуруликането на птиците.

Дьо Гиш моментално скочи на крака. Маликорн се скри зад полата на Монтале. Маникан се изправи и застана в церемониална поза. Китаристът скри китарата под масата и я покри с килима.

Единствено принцесата не се помръдна и усмихвайки се, отвърна на съпруга си:

— Нали си правите тоалета по това време!…

— А вие нарочно сте го избрали, за да се веселите — процеди през зъби принцът.

Това изречение послужи като сигнал за всеобщо бягство. Жените се разлетяха като ято изплашени птици. Китаристът се стопи като сянка. Маликорн, без да престава да се крие зад полата на Монтале, се вмъкна зад драпериите. Що се отнася до Маникан, той се притече на помощ на Дьо Гиш, който през цялото време стоеше около принцесата, и двамата храбро удържаха началния натиск. Графът беше твърде щастлив, за да се сърди на принца, но последният беше много ядосан на съпругата си.

Беше му нужен повод за кавга и за такъв му послужи изчезването на цялата тълпа, която се веселеше преди неговото идване.

— Защо всички се разбягаха, щом влязох? — обидено и надменно каза той.

Принцесата отвърна хладно, че когато се появява главата на къщата, всички от уважение се стараят да се държат по-далече.

Казвайки това, тя направи такава забавна физиономия, че Дьо Гиш и Маникан не можаха да сдържат смеха си. Принцесата се засмя също, а общото веселие заразително подейства и на самия принц, така че му се наложи да седне: когато се смееше, фигурата му губеше важността и достойнството си.

След като престана да се смее, той се разсърди още повече. Ядосваше го фактът, че не бе могъл да запази сериозния си вид.

Гледаше със зли очи към Маникан, без да смее да излее гнева си на Дьо Гиш.

При даден от него знак двамата излязоха от стаята. Принцесата, останала сама, започна тъжно да прехвърля перли, като мълчеше и не се смееше повече.

— Колко мило — наду се принцът, — посрещате ме като чужд.

Излезе ядосан до крайност.

На пътя му попадна Монтале, която беше дежурна в стаята пред кабинета на принцесата.

— Много е приятно да ви гледа човек, но само иззад вратата. Монтале направи дълбок реверанс:

— Не разбирам напълно какво иска да каже ваше височество.

— Повтарям, госпожице, че когато се смеете заедно с всички в стаята на принцесата, то всеки външен, ако не остане зад вратата, се оказва излишен.

— Разбира се, ваше височество не говори за себе си?

— Напротив, госпожице, казвам «излишен» именно за себе си. Срещата, която ми устроихте, не беше много любезна. И още как! Именно по времето, когато при моята жена — тоест, в моя дом — свирят и се веселят и когато аз поискам да се развеселя, всички бягат!… Какво означава това? Вероятно в мое отсъствие става нещо много лошо…

— Но днес беше същото, както вчера и по-рано! — оправдаваше се Монтале.

— Нима? Значи всеки ден си хихикат така, както днес!…

— Разбира се, ваше височество.

— И всеки ден става едно и също?

— Едно и също, ваше височество.

— Всеки ден ли има такова дрънкане?

— Ваше височество, китарата беше само днес. Когато я няма, свирят на цигулка и на флейта. На жените е скучно без музика.

— Дявол да го вземе! А на мъжете?

— Какви мъже, ваше височество?

— Господин Дьо Гиш, господин Дьо Маникан и останалите.

— Но те са приближени на ваше височество.

— Да, да, права сте, госпожице.

Принцът се прибра в своята половина. Седна замислен в креслото, без дори да се погледне в огледалото.

— Къде може да е пропаднал Дьо Лорен? — каза той. До креслото стоеше лакей.

— Никой не знае къде е той, ваше височество.

— Пак този отговор!… Първият, който пак каже «не знам», ще го уволня.

При тези думи на принца всички се разбягаха по същия начин, както когато бе влязъл при принцесата. Принцът побесня, ритна с крак някаква масичка, която се разлетя на парчета.

После тръгна към галерията и хладнокръвно хвърли на земята ваза от емайл, кехлибарена чаша и бронзов свещник. Вдигна се страшен шум. Отвсякъде тичаха хора.

— Какво ще заповяда ваше височество? — страхливо се реши да запита началникът на стражата.

— Занимавам се с музика — отвърна принцът, скърцайки със зъби.

Началникът на стражата изпрати да повикат придворния лекар. Преди да пристигне той, се появи Маликорн и доложи на принца:

— Ваше височество, кавалерът Дьо Лорен идва след мен. Принцът погледна Маликорн и се усмихна. Действително в стаята влезе кавалерът.