Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (148)

Глава тридесет и четвърта
Сред жени

Въпреки желанието си да прикрие своите чувства от приятелите си Д'Артанян не успя. Войник, безстрастен воин, той беше завладян от страхове и предчувствия и плащаше неизбежна дан на своята човешка слабост. Накара сърцето си да замълчи и мускулите си да го слушат, сетне се обърна към своя мълчалив и изпълнителен слуга.

— Рамо, нека ти стане ясно, че трябва да минавам по тридесет левги на ден.

Той се сля ведно със своя кон като истински кентавър. Не ангажираше повече мислите си с нищо, или по-просто казано, мислеше за всичко по малко. Зададе си въпроса каква ли е причината кралят да го вика. Запита се и защо Желязната маска бе хвърлил блюдото в краката на Раул.

На първия въпрос Д'Артанян не можеше да отговори удовлетворително. Той достатъчно добре знаеше, че викайки го, кралят показва нуждата си от него. Той знаеше, че Людовик XIV изпитва остра необходимост да разговаря на четири очи с тези, които поради познаването на важната държавна тайна стояха в една редица с най-могъщите благородници на кралството. Но да разбере кое точно бе накарало краля да го извика, той, естествено, не можеше. В не по-малка степен разбираше каква причина бе накарала нещастния Филип да разкрие кой е той — принадлежността си към кралския род. Филип, който беше завинаги погребан под своята желязна маска, отдалечен в краища, където хората изглеждат като роби на стихиите, Филип, който беше лишен дори от компанията на Д'Артанян, разбираше, че в този свят му остават единствено призрачни мечти и страдания и още — отчаяние, което започваше жестоко да го мъчи, затова изливаше мъката си в жалби и стонове и може би разчиташе, че ако открие ужасната си тайна, ще се намери отмъстител, който да се застъпи за него.

Д'Артанян размисляше върху това, че едва не бе застрелял своите най-близки приятели. По странен начин съдбата бе сблъскала Атос с държавната тайна. После си спомни за клетия Раул с неговото неясно бъдеще, което щеше да го доведе до ужасна и почти сигурна гибел. Малко по малко Д'Артанян се върна към своите тъжни предчувствия и дори бързата езда не можеше да разсее мрачните му мисли. След това се сети за Портос и Арамис, които бяха обявени извън закона. Видя ги като бегълци, преследвани като дивеч, окончателно разорени, загубили всичко създадено през годините. Тъй като кралят го викаше, преди да беше изстинал от гнева си, от жаждата за отмъщение, Д'Артанян трепереше при мисълта, че може би го очаква поръчение, което отново да накара сърцето му да кърви. Понякога, когато пътят започваше да се изкачва и запъхтеният кон с издути ноздри и прибрани слабини преминаваше ходом, Д'Артанян имаше по-голяма възможност да се съсредоточи и тогава започваше да мисли за удивителния гений на Арамис, гений на хитростта и интригата, възпитаник на Фрондата и гражданската война. Арамис бе войник, свещеник и дипломат, любезен, алчен и хитър, Арамис никога не беше правил нещо, без да пресметне всяко стъпало, което би му помогнало да се издигне по-високо. Благодарен ум и не съвсем безупречно сърце, Арамис твореше зло само за да си спечели още малко блясък. В края на своя жизнен път, когато изглеждаше, че е постигнал поставената цел, той бе направил както знаменитият Фиаско — погрешна стъпка по палубата на кораба — и смърт в морските дълбини.

Но Портос, този добър и простодушен Портос! Един опозорен Мускетон без златните еполети, може би затворник! Пиерфон и Брасие изравнени със земята, с осквернени градини и гори! Това причиняваше още по-голяма мъка на Д'Артанян. Той потръпваше така, както потръпваше неговият кон; когато го ухапеше някое насекомо под сводовете на гъстата гора.

Умният човек никога не позволява тялото му да се умори прекалено. Здравият човек никога не намира живота тежък, ако умът му е зает с нещо. Така Д'Артанян, без да слиза от седлото, вглъбен през цялото време в своите мисли, се прибра в Париж, като атлет, който се готви за състезание.

Кралят не го очакваше толкова скоро и поради това беше заминал на лов някъде край Мьодон. Вместо да тръгне да го догонва, както би постъпил в стари времена, Д'Артанян разпореди да му събуят ботушите, съблече се и се изкъпа, отлагайки срещата си с краля до идването му — той сигурно щеше да бъде уморен и потънал в прах. През следващите пет часа очакване Д'Артанян душеше из дворцовия въздух и трупаше запаси от надеждна броня против всички неприятности, които можеха да последват. Узна, че последните две седмици кралят е бил непрекъснато мрачен, че кралицата майка е болна и безкрайно угнетена, че принц Орлеански — по-малкият брат на краля, е станал набожен, че принцеса Хенриета е много разстроена, а Дьо Гиш е заминал за едно от своите имения. Освен това той узна, че Колбер сияе, а Фуке всеки ден се съветва за здравето си с новия лекар, макар че болестта му беше не от онези, които се лекуват от докторите, а от съвсем друго естество.

На Д'Артанян разказаха, че кралят е извънредно любезен с Фуке, че не го пуска и на крачка от себе си, но суперинтендантът, поразен в самото сърце, като дърво, в което се е загнездил червей, загива въпреки кралската милост — това животворно слънце за придворните дървета.

Д'Артанян узна също така, че кралят не може да живее нито миг без Ла Валиер и че ако не я взема със себе си на лов, то по няколко пъти на ден й пише писма, вече не в стихове, а което е много по-лошо — в обикновена проза, и то на много страници.

Ето защо се случваше «първият в света крал», както се изразяваха поетите, да отседне разгорещен коня и поставяйки лист хартия върху шапката си, да го изпише с нежни фрази, които Дьо Сент-Енян, неговият несменяем адютант, отнасяше бързо на Ла Валиер.

А в това време фазаните и сърните, които никой не преследваше, отлитаха и се разбягваха на различни страни и ловното изкуство в кралския двор на Франция рискуваше съвсем да изчезне.

Д'Артанян си спомни за молбата на бедния Раул и за онова безнадеждно писмо, което беше написал на земята, живееща във вечни надежди. Тъй като капитанът обичаше да философства, реши да се възползва от отсъствието на краля, за да поговори с Ла Валиер. Това се оказа много лесно. Докато кралят беше на лов, Луиза се разхождаше в компанията на няколко дами в една от галериите на Пале Роял, точно там, където капитанът на мускетарите трябваше да проверява охраната. Д'Артанян беше убеден, че ако му се удаде да започне с Луиза разговор за Раул, ще може после да напише на бедния изгнаник нещо приятно за сърцето, а той добре знаеше, че малка надежда или поне една утешителна дума в това състояние, в което се намираше Раул, щяха да са слънце и живот за двамата, толкова скъпи хора за нашия капитан.

И така, той тръгна направо нататък, където разчиташе да намери Ла Валиер. Откри я сред многолюдно общество. Въпреки че беше сама, на нея й оказваха внимание почти като на кралица, ако не и повече.

Въпреки че Д'Артанян не беше дамски поклонник, винаги получаваше от страна на дамите ласкав и любезен прием. Беше учтив, както подобаваше на истински храбрец, и неговата репутация му осигуряваше приятелството на мъжете и възхищението на жените. Виждайки капитана, придворните дами го обсипаха с приветствия и въпроси: къде е бил, откъде се връща, защо толкова отдавна не е разигравал своя чудесен кон под балкона на негово величество, предизвиквайки възторга на любопитните. Той отвърна, че току-що се е върнал от страната на портокалите. Дамите са разсмяха. В тези времена всички пътешестваха, но пътешествие на сто левги беше нещо, което винаги се отлагаше до края на живота.

— От страната на портокалите? — повтори госпожица Дьо Тоне-Шарант. — От Испания ли?

— Не. Не познахте — каза Д'Артанян.

— От Малта? — намеси се Монтале.

— Или от някои острови? — попита Ла Валиер.

— Госпожици, не искам повече да ви измъчвам. Пристигнах от там, където в настоящия момент херцог Дьо Бофор товари войските си на кораби, за да отплава за Алжир.

— Има ли там наши приятели? — попита госпожица Дьо Тоне-Шарант.

— Да — отвърна Д'Артанян, — Дьо ла Гилотиер, Дьо Муши, Дьо Бражелон…

Ла Валиер пребледня.

— Боже! — възкликна коварната Атенаис. — Той е тръгнал на война?

Монтале я настъпи по крака, но това не оказа никакво влияние.

— Знаете ли какво мисля? — продължи безжалостно тя. — Струва ми се, че мъжете, тръгнали на тази война, са нещастни влюбени, които търсят при черните жени утеха от жестокостта на белите.

Някои дами се разсмяха. Ла Валиер започна да губи присъствие на духа. Монтале кашляше така, че можеше да разбуди дори мъртвец.

— Госпожице — прекъсна я Д'Артанян, — напразно мислите, че жените в Джиджели са черни. Те не са нито черни, нито бели, а жълти. И не мислете, че това е толкова лошо. Аз никога не съм виждал по-красив цвят на кожата, съчетан с черни очи и коралови устни.

— Толкова по-добре за Бражелон! — каза многозначително Дьо Тоне-Шарант. — Там ще се излекува бедният младеж!

След тези думи се възцари мълчание.

Д'Артанян реши, че тези горделивки се отнасят една към друга доста по-жестоко от тигри и мечки. На Атенаис й беше малко Луиза да побледнее. Тя искаше да я накара да се изчерви. Каза отново:

— Знаете ли Луиза, на вашата съвест сега тежи голям грях!

— Какъв грях, госпожице? — промълви нещастницата, като напразно търсеше подкрепа у околните.

— Вие бяхте сгодена за този млад човек. Той ви обичаше от все сърце, а вие го отхвърлихте!

— Това е задължение на всяка порядъчна жена — намеси се Монтале с поучителен тон. — Когато знаеш, че не можеш да дадеш щастие на този, който те обича, е по-добре да го отхвърлиш!

Луиза не знаеше да благодари ли за защитата, или да негодува.

— Да отхвърлиш! Всичко това е превъзходно — забеляза Атенаис. — Не това е грехът на госпожица Ла Валиер. Истинският грях, в който тя може да упрекне себе си, е, че Бражелон е заминал на война и може да бъде убит.

Луиза прекара ръка по студеното си като лед чело.

— Ако той умре — продължи безжалостната Атенаис, — това ще означава, че вие сте го убили, Ла Валиер. В това се състои вашият грях.

Луиза едва се държеше на крака, но намери сили да се приближи до капитана на мускетарите, за да го хване под ръка. Лицето му издаваше необичайно за него вълнение.

— Вие искахте да поговорите с мен, господин Д'Артанян — започна тя с пресекващ от гняв и страдание глас.

Д'Артанян на свой ред я хвана под ръка и те тръгнаха из галерията. Когато бяха вече достатъчно далеч от другите, той отговори:

— Това, което се канех да ви кажа, току-що бе изречено от госпожица Дьо Тоне-Шарант. Може би грубо, но достатъчно изчерпателно.

Луиза едва чуто възкликна и след този нов удар се втурна да бяга като смъртно ранена птица, която търси убежище в храстите, за да умре там. Тя изчезна в една от вратите точно когато на другата се появи кралят: първият му поглед бе към празното кресло на възлюблената му. Като не видя никъде Ла Валиер, той се намръщи, но в същия момент зърна Д'Артанян, който му се покланяше ниско:

— Ах, господине, вие проявявате истинско усърдие и аз съм много доволен.

Това беше висша проява на кралско задоволство. Доста хора биха се оставили да ги убият, стига да чуят тези думи. Придворните дами и кавалери, които бяха обкръжили краля при влизането му, се разпръснаха, като видяха, че той и мускетарят искат да останат насаме. Кралят се отправи към вратата, след като още веднъж потърси с очи Ла Валиер, но не я откри и не разбра причината за нейното отсъствие. Като се отдалечиха, кралят попита:

— Значи, господин Д'Артанян, затворникът…

— В затвора е, ваше величество.

— Какво говори той из пътя? Как се държа?

— Имаше момент, когато рибарите, които ни караха към остров Сент-Маргьорит, се разбунтуваха и ни заплашваха с убийство. Пленникът ми помогна да се защитя, вместо да избяга…

Кралят прежълтя, тръгна из кабинета си напред-назад:

— Бяхте ли в Антиб, когато там пристигна херцог Дьо Бофор?

— Не, ваше величество. Тръгнах по същото време.

— Извиках ви, господин Д'Артанян, за да ви изпратя в Нант.

Предстои да ми подготвите там резиденция.

— В Нант? В Бретан? Ваше величество се кани да извърши толкова далечно пътешествие?

— Да, там се събират щатите — отвърна кралят. — Имам там две представяния. Искам лично да присъствам на заседанията.

— Целият двор ли взема кралят със себе си?

— Разбира се. Вземете бригада мускетари и тръгнете утре вечерта.

— Това ли е всичко?… Ваше величество няма ли други заповеди?

— Не… Всъщност, да! В Нантския замък, който е разположен доста неудачно, ще поставите мускетари пред вратите на най-главните ми сановници. Например, господин Дьо Лион. Господин Дьо Летелие. Господин Дьо Бриен.

— А на господин суперинтенданта?

— Разбира се. И още нещо, господин Д'Артанян. В Нант ще се срещнете с капитана на гвардейците херцог Дьо Девър. Нека вашите мускетари бъдат разквартирувани преди неговите гвардейци. Първият пристигнал има предимство.

— Добре, ваше величество.

— А ако господин Дьо Девър започне да ви разпитва?

— Какво говорите, ваше величество! Нима той… ще ме разпитва?

Д'Артанян се завъртя рязко на токове и изчезна. «В Нант! — каза си, спускайки се по стълбата. — Защо не се реши да спомене направо Бел-Ил?» При вратата към него се приближи някакъв служещ на Дьо Бриен:

— Господин Д'Артанян, извинете, кралят нареди този чек да ви предам на ръка.

— От вашата каса?

— Не, господине, от касата на господин Фуке. Учуденият Д'Артанян прочете написания лично от краля чек за двеста пистола. «Такива ми ти работи! — помисли си, след като вежливо благодари. — Значи ще накарат Фуке да плати моето пътуване! Дявол да го вземе! Това си е чист Людовик XI! Защо този чек не е написан до Колбер? Той с такава радост би го изплатил!» Верен на принципа си веднага да получава пари срещу чекове, Д'Артанян тръгна към Фуке за своите двеста пистола.