Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (20)

Глава двадесета
Балетът «Годишните времена»

След обяда, който завърши около пет часа, кралят се прибра в кабинета си, където го очакваха шивачите. Предстоеше проба на знаменития костюм на Пролетта, над който се трудеха множество придворни художници.

Всички роли в балета вече бяха разучени от участниците в представлението. Кралят искаше да направи изненада. След като завърши с делата си, той изпрати да повикат двамата му церемониалмайстори: Вилроа и Сент-Енян. Те заявиха, че чакат само заповедите му, че всичко е готово и могат да започнат. Трябваше само топла вечер и хубаво време.

Кралят отвори прозореца. Над върховете на дърветата плуваха златисти облаци. Луната изгряваше. Зелените огледални езера бяха замрели като омагьосани. Лебедите дремеха с прибрани крила като кораби на котва.

Поглеждайки още веднъж тази дивна картина, кралят даде заповедта, която очакваха церемониалмайсторите. Всичко трябваше да стане по царски. Затова бе необходимо да се реши още един въпрос. Людовик го зададе:

— Имате ли пари?

— Господарю — отвърна Сент-Енян, — ние вече се разбрахме с господин Колбер.

— Отлично.

— Господин Колбер каза, че ще се яви пред ваше величество, щом пожелаете да продължите празниците.

— Добре, нека дойде.

Колбер като че ли бе подслушвал зад вратата. Той влезе в стаята, щом се произнесе името му.

— Много ми е приятно, господин Колбер — приветства го кралят. — А вие, господа, пристъпете към задълженията си.

Сент-Енян и Вилроа се поклониха и излязоха. Кралят седна в креслото до прозореца.

— Днес танцувам в балета, господин Колбер — съобщи той.

— Значи утре, господарю, трябва да платя сметките.

— Защо?

— Обещах на доставчиците да платя на другия ден след балета.

— Щом сте обещали, платете.

— Прекрасно, господарю. Само че за да платя, са нужни пари, както казваше господин Дьо Ледигер.

— Как? А тези четири милиона, които обеща господин Фуке, нима не са донесени?

— Господарю, те бяха донесени в уречения час.

— Тогава?

— Цветните стъкла, фойерверките, цигулките и готвачите изядоха тези четири милиона за една седмица.

— Всичките ли?

— До последното су. Всеки път, когато ваше величество заповядваше да се направи илюминация по бреговете на големия канал, изгаряше толкова масло, колкото вода има в басейните.

— Добре, господин Колбер. Значи нямате повече пари?

— Аз нямам, но господин Фуке има. Лицето на Колбер светна от злорадство.

— Какво искате да кажете?

— Господарю, ние вече взехме от господин Фуке шест милиона. Той ги даде с такава лекота, че навярно няма да откаже още, ако е необходимо. Сега тъкмо е време да стане още по-щедър.

Кралят смръщи вежди.

— Господин Колбер, аз съм на друго мнение. Не искам да поставям в затруднително положение такъв верен слуга като господин Фуке. Той вече даде шест милиона за една седмица, а това е значителна сума.

Колбер побледня.

— Ваше величество преди известно време говореше друго, особено когато дойдоха вестите от Бел-Ил.

— Оттогава промених мнението си.

— Нима ваше величество не вярва вече в заговора?

— Господин интендант, моите работи засягат само мен и аз вече ви казах, че сам ще се справям.

— Значи имам нещастието да съм изпаднал в немилост пред ваше величество! — извика Колбер, треперейки от страх и ярост.

— По никакъв начин! Напротив, вие ми харесвате.

— Ах, господарю — усмихна се престорено ковчежникът, — каква е ползата, че ви се харесвам, след като не мога да ви служа!

— Вашите услуги ще са нужни някой друг път.

— Как ще заповядате да постъпя сега?

— Колко пари са ви нужни?

— Около седемстотин хиляди ливри, господарю.

— Ще ги вземете от личните ми пари. Колбер се поклони.

— Но едва ли — добави Людовик, — при цялото ви умение да правите икономии, ще се оправите с тази нищожна сума, затова ще ви подпиша ордер за три милиона.

Кралят взе перото и написа няколко думи. След това подаде листа на Колбер и каза:

— Бъдете спокоен, господин Колбер, съставеният от мен план е истински кралски план.

След тези произнесени с цялата тържественост думи младият господар освободи Колбер и поръча да извикат шивачите.

Заповедта, дадена на церемониалмайсторите от краля, скоро стана известна в целия Фонтенбло. Всички знаеха, че кралят пробва костюма си и че вечерта ще има балет. Тази новина се разнесе с бързината на мълния, запали след себе си кокетство и капризи, предизвика множество желания и безумни мечти. В тази минута сякаш по вълшебство всички, които умееха да държат в ръка игла и можеха да отличат камизол от панталон, както казва Молиер, бяха повикани на помощ от контетата и дамите.

Кралят завърши тоалета си към девет часа. Той се появи в открита карета, украсена с цветя и зеленина. Кралиците се разположиха на великолепна естрада, издигната на брега на езерото пред театър с изключителна красота.

За пет часа дърводелците събраха всички части от този театър, тапицерите поставиха столовете и сякаш по сигнал с вълшебна пръчка хиляди ръце, помагайки си една на друга, без суетене и припряност изградиха на това място съоръжението под звуците на музика, след което осветителите украсиха театъра и брега на езерото с безброй свещи.

На обсипаното със звезди небе нямаше нито едно облаче. Сякаш цялата природа беше дошла на помощ на фантазията на краля. Вместо покрив над театъра се простираше небесният свод. Пред декорите светеше, отразявайки огньовете, огледалната вода на езерото, а по-нататък се виждаха синкавите силуети на дърветата с куполообразни върхове.

Когато кралят пристигна, зрителната зала беше пълна. Тя заслепяваше очите с блясъка на златото и скъпоценните камъни, така че беше невъзможно да се различи нито едно лице. Малко по малко, след като очите свикнаха с това сияние, от него една след друга започнаха да изникват прекрасни дами като звезди върху нощното небе.

Сцената изобразяваше горичка, по която скачаха високо кривокраки фавни. Дриадата ги дразнеше и те я преследваха. Други дриади й идваха на помощ, като всичко това беше изобразено в разнообразни танцови стъпки.

В разгара на суматохата се появяваше Пролетта с цялата си свита и въдворяваше ред. Годишните времена, съюзници на Пролетта, я съпровождаха под звуците на химн, чиито думи бяха изпълнени с тънка хвалба. Флейтите, обоите и цигулките създаваха селската атмосфера.

Кралят, който всъщност беше Пролетта, излезе на сцената сред гръм от ръкопляскания.

Туника от цветя обгръщаше меко тънката му, стройна фигура. Копринените чорапи с телесен цвят очертаваха изящните му крака във виолетови пантофи със зелени панделки. Прекрасни вълнисти коси, свеж цвят на лицето, мек поглед на сините очи, устни, изобразяващи снизходителна усмивка — такъв беше тогава този крал, справедливо наречен «крал на всички Амури». Той се движеше леко, сякаш плуваше по сцената.

Излизането беше блестящо. Сетне се появи граф Дьо Сент-Енян, видимо бързащ към краля или принцесата.

Принцесата носеше дълга рокля, лека и прозрачна, така че под нея понякога ясно се очертаваше ту коляно, ту малко краче в копринена пантофка. Със своята свита от вакханки тя весело се приближаваше до мястото, където трябваше да танцува.

Ръкоплясканията продължиха толкова дълго, че графът успя да се приближи до краля, застинал в танцова поза.

— Какво има, Сент-Енян? — попита Пролетта.

— Боже мой, ваше величество — прошепна пребледнелият придворен, — ваше величество не е помислил за Танца на плодовете.

— Защо… помня, той няма да се състои.

— Не, господарю. Ваше величество не е дал заповед и музикантите не са уведомени.

— Досадно — измърмори кралят. — Невъзможно е да се изпълни този танц, тъй като го няма Дьо Гиш.

— Господарю, четвърт час ще има музика без танци. Това ще погуби целия спектакъл. Наистина, оркестърът би могъл да изхвърли този номер, но работата е там, господарю…

— Какво има още?

— Господин Дьо Гиш е тук.

— Тук? — учуди се кралят, смръщвайки вежди. — Той тук?… Сигурен ли сте?

— Той е с костюм за танци, господарю. Погледнете вдясно. Графът чака.

Кралят почувства, че се изчервява. Той се обърна живо. И наистина, вдясно от него, блестейки с красота в костюма на Вертумен, стоеше Дьо Гиш, явно очакващ погледа на краля, за да го заговори. Трудно можеше да се опишат учудването на краля и изненадата на принца, който се замята в своята ложа, появилият се в залата шепот, вълнението на публиката и вълнението на принцесата при вида на партньора й.

Кралят мълчаливо впери поглед в графа.

Той се приближи и най-почтително се поклони:

— Господарю, вашият покорен слуга се явява днес на служба, както би се явил и на бойното поле. Кралят, лишавайки се от този Танц на плодовете, би изгубил най-хубавия танц от своя балет. Не исках красотата, изяществото и изкуството на краля да пострадат заради мен. Аз напуснах моите земеделци и дойдох на помощ на моя крал.

Всяка дума беше добре претеглена и убедителна. Хвалбата се хареса на краля, а проявеното мъжество го предразположи. Той каза само:

— Аз не съм ви заповядвал да се връщате, графе.

— Разбира се, господарю, но ваше величество не ми е заповядвал и да остана там.

Кралят чувстваше, че времето тече. Още минута само, и всичко щеше да пропадне. Освен всичко друго в сърцето му цареше щастие. Той почерпи вдъхновение от недвусмисления поглед на принцесата.

Очите на Хенриета му казваха: «Нали ви ревнуват. Разсейте подозренията. Който не се бои от двама съперници, не се бои от нито един».

Със своята ловка намеса принцесата успя да се наложи. Кралят се усмихна на Дьо Гиш.

Той не разбра нищо от този безмълвен разговор. Забеляза единствено, че принцесата се старае да не гледа към него. Своето помилване той дължеше на нея. Кралят беше доволен. Само принцът не можа да разбере нищо.

Балетът започна. Всичко беше великолепно.

Когато цигулките въодушевиха царствените танцьори, когато наивната пантомима на онази епоха се разгърна в целия си блясък, залата се разтърси от аплодисменти.

Дьо Гиш сияеше като слънце, но слънце придворно, готово да се задоволи с второстепенна роля. Той не се интересуваше от постигнатия успех, който според него принцесата не оцени, а мечтаеше как отново да завоюва нейната благосклонност. Само че тя дори не го погледна.

Малко по малко тревогата помрачи цялата му радост, целия му блясък. Краката му се подгъваха, ръцете не го слушаха, а главата му бучеше.

От тази минута кралят стана действително първият танцьор в кадрила. Той хвърли поглед към своя победен съперник.

Дьо Гиш не приличаше на себе си. Той танцуваше лошо, бездушно и скоро съвсем спря.

Кралят и принцесата тържествуваха.