Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (114)

Глава шестдесет и осма
Затворникът

След като разбра, че Арамис е духовник от ордена, Безмо се преобрази напълно.

До този момент за достойния комендант Арамис беше прелат, към когото той се отнасяше с уважение, приятел, към когото изпитваше чувство на признателност. Но едва Арамис се бе открил пред него, и всичките му обичайни представи се превърнаха на прах — той стана подчинен, Арамис стана началник. Безмо сам запали фенера, извика надзирателя и обръщайки се към Арамис, каза:

— Ваш покорен слуга, монсеньор.

Арамис само кимна с глава, което означаваше «отлично», допълнено от жест: «вървете напред».

Беше прекрасна звездна вечер. Крачките на тримата мъже глухо отекваха по каменните плочи и дрънченето на ключовете, висящи на колана на надзирателя, стигаше до горните етажи на кулите, сякаш за да напомни на нещастните затворници, че свободата е извън предела на техните възможности.

Промяната, настъпила у Безмо, изглежда, засегна всички и всичко. Същият надзирател, който при първото посещение на Арамис беше толкова любопитен и настойчив с въпросите си, стана не само ням, но и безстрастен. Той вървеше с наведена глава и сякаш се боеше да чуе дори дума от разговора между Арамис и Безмо.

Така, в пълно мълчание, те стигнаха до подножието на Бертодиерата и бавно се изкачиха на втория етаж. Безмо както преди във всичко се подчиняваше на Арамис, но не проявяваше никакво особено настървение в това.

Най-после стигнаха до вратата на килията. Не се наложи надзирателят да търси ключа, защото предварително го беше приготвил. Вратата се отвори. Безмо искаше да влезе при затворника, но Арамис го спря на вратата.

— Никъде не е казано, че затворниците се изповядват в присъствието на коменданта!

Безмо се поклони и пусна пред себе си Арамис, който взе фенера от ръцете на надзирателя и влезе вътре. После с жест ги накара да затворят вратата след него.

За няколко секунди той замря, ослушваше се дали се отдалечават Безмо и надзирателят. Отдалечаващите се крачки го убедиха, че те излизат от кулата, тогава остави фенера на масата и се огледа наоколо. На кревата, покрит със зелено одеяло, също като всички други в Бастилията, само че по-ново, под широка и наполовина спусната завеса лежеше младият човек, при когото веднъж вече довеждаха Арамис.

В съответствие с правилника на затвора в килията нямаше светлина. При сигнала «Да се загаси светлината!» той трябваше да духне свещта. Впрочем нашият затворник се намираше в особено благоприятни условия, тъй като му беше предоставена рядката привилегия да запази осветлението до сигнала. На другите затворници въобще не се даваха свещи.

До кревата, на голямо кожено кресло с извити крака, имаше нова и доста елегантна дреха. Масичка без пера, без книги, мастило и хартия самотно стоеше до прозореца. Няколко чинии с недокосната храна свидетелстваха, че затворникът едва е опитал вечерята.

Юношата, когото Арамис видя на кревата под завесата, беше закрил лицето си с ръце.

Посещението не го накара да промени позата си. Той чакаше или може би беше унесен в дрямка. Арамис запали свещта от фенера, безшумно премести креслото и се приближи до леглото със смесено чувство на уважение и любопитство.

Юношата вдигна глава и попита:

— Какво искате от мен?

— Вие сте искали духовник!

— Да.

— Болен ли сте?

— Да.

— Много ли сте болен?

Юношата впи в Арамис проницателния си поглед:

— Благодаря ви.

След минута мълчание той каза:

— Аз вече съм ви виждал.

Арамис се поклони. Студеният, лукав и властен характер беше оставил своя отпечатък върху лицето на ванския епископ и разгадан веднага от затворника, не предвещаваше нищо утешително.

— По-добре ми е! — добави той.

— Значи?

— Значи, след като се чувствам по-добре, не изпитвам предишната необходимост от духовник.

— Дори за онова, което ви съобщиха с бележката в хляба? Младият човек трепна, но преди той да отговори или да почне да отрича, Арамис продължи:

— Не се ли нуждаете от духовник, от когото ще чуете важно за вас съобщение?

— Това е друго нещо — произнесе юношата, като отново се облегна на възглавницата, — аз ви слушам.

Арамис внимателно го погледна и остана поразен от спокойното, непринудено величие на този младеж. Такова величие не може да бъде придобито, ако Господ Бог не го е вложил при раждането в сърцето и кръвта.

— Седнете, господине — каза затворникът. Арамис се поклони и седна.

— Как се чувствате в Бастилията? — попита епископът.

— Превъзходно.

— Не страдате ли?

— Не.

— За нищо ли не съжалявате?

— За нищо.

— Дори за изгубената свобода?

— Какво наричате свобода, господине? — запита затворникът с тон на човек, който се готви за борба.

— Аз наричам свобода цветята, въздуха, светлината, звездите, радостта да отидете там, където ви понесат младите ви нозе.

Младият човек се усмихна. Трудно можеше да се определи какво съдържаше тази усмивка — покорство пред съдбата или презрение.

— Вижте — каза той, — ето тук, в тази японска ваза, има две прекрасни рози, откъснати като пъпки вчера вечерта в градината на коменданта. Тази сутрин те се разтвориха и ми показаха алените си чашки. Като отваряха едно по едно листенцата си, те все повече и повече ми разкриваха съкровищницата на своето благовоние. Цялата ми стая е напоена с техния аромат. Те са по-прекрасни от всички рози на света, а розите са най-красивите цветя. Защо — погледнете ги — да жадувам за някакви други цветя, след като имам най-хубавите от тях?

Арамис го погледна с учудване.

— Ако цветята са свобода — тъжно продължи затворникът, — излиза, че аз съм свободен, щом имам цветя.

— А въздухът — извика Арамис. — Въздухът, толкова необходим за живота?

— Приближете се до прозореца, господине, той е отворен. Между земята и небето вятърът гони своите знойни и студени вихри, топли изпарения и едва забележими струи въздух и той гали лицето ми, когато се покача на гърба на креслото, обхвана с ръка решетката и си въобразявам, че плувам в безкрайното пространство.

Арамис ставаше все по-намръщен, докато затворникът говореше.

— Светлина! — продължи той. — Аз имам нещо повече от светлината — имам слънцето, приятел, който ме посещава всеки ден без разрешение от коменданта, без да го съпровожда надзирател. То влиза през прозореца, рисува в моята килия широк и дълъг правоъгълник, който започва от прозореца и стига до завесата над моето легло. Този светещ правоъгълник се увеличава от десет часа до пладне и намалява от един до три, бавно, бавно, сякаш след като е бързал да ме посети, не иска да се разделя с мен. Когато изчезне и последният лъч, аз още четири часа се наслаждавам на слънчевата светлина. Нима това не е достатъчно? Разказвали са ми, че има нещастници, които дълбаят камъка в каменоломната, и рудокопачи, които не виждат слънцето.

Арамис избърса челото си.

— Що се касае до звездите, толкова приятни за гледане, те всички са еднакви и се различават само по големина и блясък. Аз току-що имах това щастие и ако не бяхте запалили свещта, вие също можехте да видите една прекрасна звезда, която гледах, преди да дойдете, от леглото.

Арамис наведе очи. Той почувства, че го заливат горчивите вълни на тази мрачна философия, която всъщност е религията на затворниците.

— Това е всичко за цветята, за въздуха, за светлината и звездите — каза все така спокойно младият човек. — Остава разходката! Но не се ли разхождам аз всеки ден в градината на коменданта при хубаво време и тук, когато вали дъжд? На чист въздух, ако е горещо, и на топло, когато на двора е студено, при топлината, която ми предоставя моята камина. Повярвайте ми, господине — добави затворникът с израз, в който имаше доста тъга, — хората са ми дали всичко, на което може да се надява и да желае човек.

— Хората, нека бъде така! — каза Арамис и вдигна глава. — Но Бог? Струва ми се, че вие забравихте за него.

— Аз действително забравих Бога — също безстрастно произнесе затворникът, — но защо ми говорите за него? Защо говорите за Бог с тези, които се намират в заточение?

Арамис погледна лицето на този странен юноша, у когото смирението на мъченика се съчетаваше с усмивка на безбожник.

— Нима Бог не е във всяко от нещата около нас? — прошепна с упрек Арамис.

— Кажете по-добре: на повърхността на всяко нещо — твърдо отвърна младежът.

— Тъй да е! Но да се върнем към началото на нашия разговор.

— С удоволствие.

— Аз съм ваш духовник.

— Да.

— И така, на изповед се говори само истината.

— На драго сърце ще говоря само истината.

— Всеки затворник е извършил престъпление и именно за това го затварят в тъмница. Какво престъпление сте извършили вие?

— Вече ме питахте за това, когато ме посетихте за първи път.

— Тогава отклонихте отговора, както и сега го отклонявате.

— Защо си помислихте, че днес ще искам да ви отговоря?

— Защото днес аз съм ваш изповедник.

— Ако искате да знаете какво престъпление съм извършил, обяснете ми какво се нарича престъпление. Тъй като аз не зная да съм извършил нещо, за което бих могъл да се упрекна, казвам, че не съм престъпник.

— Понякога човек е престъпник в очите на силните на този свят не защото е извършил престъпление, а защото знае за престъпления, извършени от други.

Затворникът го слушаше напрегнато.

— Да — каза той след кратко мълчание, — разбирам ви. Да, господине, вие сте прав. Може би аз съм извършил престъпление в очите на силните на този свят именно поради това.

— Значи знаете нещо подобно? — попита Арамис, на когото се стори, че вижда в бронята на затворника ако не пукнатина, поне малък шев, съединяващ мястото на спойката.

— Не, абсолютно нищо не зная. Понякога мисля мъчително и тогава си казвам…

— Какво си казвате?

— Че ако продължавам да мисля по-нататък, ще полудея или ще се досетя за много неща.

— И тогава?

— Тогава спирам да мисля.

— Спирате?

— Да, главата ми натежава, мислите стават тъжни и чувствам, че ме обгръща някаква мъгла. Тогава искам…

— Какво?

— Сам не зная.

— Боите ли се от смъртта?

— Да — отвърна с усмивка младият човек.

Арамис почувства студа на тази усмивка и потръпна.

— Щом изпитвате страх от смъртта, значи знаете повече, отколкото казвате.

— А вие — в отговор произнесе затворникът, — вие, който ме заставихте да ви извикам и след като направих това, идвате с обещание да ми разкриете цели купища тайни, защо мълчите, а само аз говоря? Ако носим маски, трябва да останем с тях или и двамата да ги свалим.

Арамис почувства силата и справедливостта на това разсъждение и помисли: «Имам работа с необикновен човек.»

— Имате ли честолюбие? — обърна се той към затворника, без никакъв преход към темата.

— Какво се нарича честолюбие?

— То е чувството, което кара човека да иска повече, отколкото има.

— Казах ви, господине, че съм доволен, но възможно е да греша. Не зная какво се нарича честолюбие, но сигурно имам такова. Обяснете ми го и аз с удоволствие ще ви изслушам.

— Честолюбец — каза Арамис — е който жадува да се възвиси над своята съдба.

— Ни най-малко не жадувам за това — уверено заяви младият човек и тази увереност още веднъж накара прелата да трепне.

Затворникът мълчеше. По горящите му очи, по бръчките, появили се на челото, и по съсредоточената поза се виждаше, че той очаква всичко, но не мълчание. Арамис прекъсна тишината.

— При първата ни среща вие ме излъгахте — упрекна го Арамис.

— Излъгал съм! — младият човек скочи от кревата с искрящи от гняв очи и Арамис неволно отстъпи.

— Исках да кажа — поклони се Арамис, — че вие скрихте от мен някои обстоятелства от вашето детство.

— Тайните на човека принадлежат на него, а не на първия срещнат, господине.

— Вярно е — Арамис се поклони още по-ниско, отколкото първия път, — това е истина, простете ми, но нима и днес за вас съм все още първият срещнат? Умолявам ви, отговорете ми, монсеньор!

Тази титла леко смути затворника, но той явно не се учуди, че към него се обърнаха по този начин.

— Аз не ви познавам, господине.

— О! Ако смеех, бих се докоснал до вашата ръка и бих я целунал.

Младият човек направи движение, сякаш искаше да протегне на Арамис ръката си, но мълнията, светнала в погледа му, тутакси угасна и той я отдръпна.

— Да целувате ръка на затворник! — възкликна той и поклати глава. — Защо?

— Защо ми казахте — попита Арамис, — че сте доволен тук? Защо ми казахте, че нищо не желаете и че към нищо не се стремите? Защо, най-после, като казвате всичко това, ми пречите да бъда на свой ред искрен докрай?

Същата мълния вече за трети път блесна в очите на младежа, но пак угасна веднага.

— Вие не ми вярвате? — каза Арамис.

— О, не, защо, господине?

— По много проста причина. Ако действително знаете всичко, което трябва да знаете, вие не трябва да се доверявате на когото и да е.

— В такъв случай не се учудвайте, че не ви се доверявам. Защото вие подозирате, че знам това, което не знам.

Арамис беше възхитен от тази толкова енергична съпротива.

— Вие ме хвърляте в отчаяние, монсеньор! — възкликна той, като тупна с ръка по креслото.

— Не ви разбирам, господине.

— Опитайте се, опитайте се да ме разберете, моля ви. Затворникът внимателно погледна Арамис.

— Струва ми се понякога — продължи епископът, — че пред мен е човекът, когото търся… а после…

— А после… този човек изчезва, така ли? — каза, усмихвайки се, затворникът. — Е, толкова по-добре.

Арамис стана.

— Монсеньор, аз решително нямам какво да кажа на човек, който се отнася към мен с такова недоверие.

— А аз — отвърна му със същия тон младежът — няма какво да кажа на човек, който не иска да разбере, че един затворник трябва да се страхува от всичко на този свят.

— Дори и от старите си приятели? О, това е прекалена предпазливост.

— От старите си приятели? Вие сте един от моите стари приятели? Вие?

— Помислете, не си ли спомняте, че някога, в същото това село, където сте израснали, като дете сте виждали…

— Известно ли ви е името на това село?

— Ноази льо Сек, монсеньор — твърдо каза Арамис.

— Продължавайте — каза младият човек, без да покаже дали потвърждава или отхвърля казаното от прелата.

— Монсеньор, ако упорито искате да продължавате тази игра, нека прекратим разговора. Дойдох наистина с намерение да ви съобщя за много неща, но и вие от своя страна трябва да изявите желание да ги научите. Преди да говорим, преди да ви открия толкова важни тайни, които пазя за себе си, аз се нуждая ако не от откровеност, то поне от известна помощ от ваша страна, ако не от доверие, то поне от известна доза симпатия. А вие сте се затворили сякаш в пълно неведение и това ме спира…

— Обещавам ви търпеливо да ви изслушам, но ми се струва, че имам право да повторя въпроса, който вече ви зададох: кой сте вие?

— Помните ли, минали са може би петнадесет или осемнадесет години оттогава. В Ноази льо Сек сте виждали ездач, който идваше заедно с дама, облечена обикновено в рокля от черна коприна, с огненочервени ленти в косите.

— Да, веднъж попитах за името на този конник и ми отвърнаха, че това е абат Дербле. Аз се учудих защо този абат има вид на воин, отвърнаха ми, че в това нямало нищо чудно, защото бил бивш мускетар на Людовик XIII.

— И така — каза Арамис, — бившият мускетар, тогавашният абат, сегашният вански епископ и вашият днешен свещеник — всичко това съм аз.

— Да. Познах ви.

— В такъв случай, монсеньор, след като си спомняте, остава ми да добавя само това, което сигурно не знаете. Ако за посещението във вашата килия, направено от мускетаря, епископа и духовника, узнае кралят днес или утре, този, който пренебрегна всичко да ви посети, ще види святкащата брадва на палача в подземие по-тъмно и по-тайно от вашето.

След като чу тези изречени с решителен тон думи, младият човек стана от леглото и впи жаден поглед в Арамис. А на него му се стори, че затворникът започва да изпитва доверие към своя посетител.

— Да — прошепна той, — много добре си спомням онова време.

— Жената, за която говорите, веднъж дойде с вас и два пъти с другата жена…

— Другата жена, която ви посещаваше всеки месец?

— Да.

— Знаете ли коя е тази дама?

Очите на затворника заблестяха и той каза:

— Знам, това е дама, близка до двора.

— Помните ли я добре?

— Спомените ми за нея са много ясни. Виждал съм тази жена веднъж с човек на около четиридесет и пет години, друг път с вас и с дамата с черна рокля и с ленти с цвета на пламък. После я виждах още два пъти — и двата пъти със същата дама в черно. Тези четиримата заедно с моя гуверньор, старата Перонета, моя надзирател и коменданта, са единствените хора, с които съм говорил през целия си живот, и почти единствените, които съм виждал през това време.

— Значи там също сте били в затвор?

— Ако тук съм в затвор, то за там може да се кажа, че съм бил на свобода, макар и доста ограничена. Къща, в която живеех, без да излизам, обширна градина, обкръжена от стени, извън които не можех да се движа, такова беше мястото, което обитавах. Всъщност вие го знаете, тъй като сте били там. В края на краищата, след като привикнах да живея зад тези стени, аз никога не съм поискал да изляза извън тях. Сега разбирате, господине, че като не съм виждал света, не бих могъл да желая каквото и да е и ако искате да ми разкажете за някои неща, знайте, че ще трябва на всяка крачка да ми давате разяснения.

— Така именно ще направя, монсеньор — каза Арамис и се поклони, — това е мой дълг.

— Да започнем от това: Кой беше моят гуверньор?

— Достоен благородник и честен човек, монсеньор, възпитател на тялото и душата ви. Нима някога сте били недоволен от него?

— О, не, господине, напротив. Но този благородник ми е казвал неведнъж, че баща ми и майка ми са умрели. Лъгал ли е или е казвал истината?

— Той против волята си е бил длъжен да изпълнява дадените му указания.

— Значи е лъгал?

— Само за едно. Баща ви действително беше умрял.

— А майка ми?

— За вас тя беше мъртва.

— Но за другите е жива и днес, нали?

— Да.

— А аз — младият човек погледна внимателно към Арамис, — аз съм обречен да живея в мрака на тъмницата?

— Уви, да.

— И всичко това е, защото моето присъствие на този свят би разкрило велика тайна?

— Да, велика тайна.

— Моят враг изглежда е достатъчно силен, за да може да затвори в Бастилията малко дете, каквото съм бил тогава?

— Да, така е.

— По-силен от майка ми?

— Защо?

— Защото майка ми би ме защитила. Арамис се поколеба.

— Да, по-силен от вашата майка, монсеньор.

— След като ми отнеха дойката и гуверньора и бях безжалостно разделен от тях, означава ли това, че аз или те сме представлявали за моя враг голяма опасност?

— Да, опасност, от която вашият враг се избави, отстранявайки ги и двамата.

— Отстранявайки ги? По какъв начин?

— По най-изискания начин, те са мъртви.

Младият човек побледня. Той прокара по лицето си трепереща ръка.

— Отрова ли? — попита той.

— Да, отрова.

Младежът се замисли за момент.

— Тъй като тези напълно невинни същества, единствената ми опора, са били умъртвени в един ден, стигам до извода, че моят враг или е много жесток, или е бил принуден от крайна необходимост. Този достоен във всяко отношение благородник и тази бедна жена през целия си живот не бяха причинили никому и най-малкото зло.

— Да, монсеньор, във вашия род цари суровата необходимост. Това ме кара, за голямо съжаление, да ви потвърдя, че гуверньорът и дойката са били действително умъртвени.

— Вие не ми казвате нищо ново — каза, мръщейки се, затворникът. — Аз имах известни подозрения.

— Какви?

— Ще ви разкажа.

В този момент младият човек се облакъти, приближи плътно лицето си до това на Арамис с израз на такова достойнство, самоотричане и дори смелост, че епископът почувства как искри на въодушевление се издигат от едно вече неспособно за бурни преживявания сърце към глава, студена като стомана.

— Говорете, монсеньор! Аз вече ви казах, че разговаряйки с вас, излагам живота си на опасност и колкото и малко да струва този живот, моля ви да го приемете, ако той е необходим, за да спаси вашия.

— Добре — продължи младият човек, — аз действително подозирах, че е било извършено убийство на дойката и гуверньора ми…

— Когото вие наричахте татко?

— Когото наричах татко, като при това добре знаех, че не съм негов син.

— Какво ви накара да се усъмните?

— Така както вие сте прекалено почтителен за приятел, така и той беше прекалено почтителен, за да бъде баща.

— Що се отнася до мен, аз не съм опитвал да се крия — каза Арамис.

Младият човек кимна с глава:

— Аз не бях, без съмнение, предназначен да остана вовеки веков затворник, в което сега се убеждавам, тъй като грижите, които проявяваха към мен, водеха към това — да възпитат един безупречен светски кавалер. Благородникът ме учеше на всичко, което знаеше той самият: аритметика, основи на геометрията, астрономия, фехтовка и езда. Всяка сутрин фехтувах в залата и яздех из градината. Веднъж — това се случи в разгара на лятото — беше много горещо и аз бях заспал в същата тази зала. До този момент нищо не будеше у мен подозрение. Единственото, което ме учудваше, беше почтителността на моя гуверньор. Аз живеех като децата, като небесните птици, като растенията, живеех със слънце и въздух. Малко преди това бях навършил петнадесет години.

— Значи преди около осем години.

— Да, приблизително. Впрочем аз вече не броя годините.

— Простете, но какво ви говореше гуверньорът, за да ви накара да се трудите?

— Той казваше, че човек трябва да се стреми да си извоюва известно положение, което му е отказано по рождение от Бога. Добавяше, че беднякът, сиракът, безродният може да разчита само на себе си и че никой никога няма да се заинтересува от мен. Бях в залата, където преди това фехтувах, и уморен от урока, бях задрямал. Моят гуверньор беше в стаята си на първия етаж точно над мен. Изведнъж до мен достигна слабият му вик. После той повика дойката: «Перонета, Перонета!»

— Да, знам — каза Арамис, — продължавайте, монсеньор.

— Изглежда, тя е била в градината, тъй като благородникът бързо се спусна по стълбата. Разтревожен от неговия вик, аз се събудих. Отваряйки вратата към градината, той отново няколко пъти извика Перонета. Долната зала също гледаше към градината, но капаците бяха затворени. Аз се залепих до прозореца и през пролука между дъските видях как гуверньорът ми се приближи до големия кладенец, който се намираше почти под прозорците на неговия кабинет. Той се наведе над кладенеца, надникна вътре, извика отново и изплашено замаха с ръце. Както стоях зад капаците, аз не само виждах, но и чувах. При вика на гуверньора дотича Перонета. «Вижте, вижте какво нещастие!» — викаше той.

— Какво ви става, успокойте се! — каза Перонета. — Какво е станало?

— Писмото — викаше гуверньорът ми, — не го ли виждате! Той сочеше с ръка към дъното на кладенеца:

— Писмото, което виждате там, е последното писмо на кралицата! При тези думи аз трепнах. Значи, помислих си, гуверньорът, когото смятах за мой баща и който непрекъснато ме учи на скромност и смирение, си кореспондира със самата кралица!

— Но как е попаднало там? — възкликна Перонета.

— Случайно, Перонета, странна случайност! Като влязох, вратата остана отворена и тъй като прозорецът също беше отворен, стана течение. Виждам една хартия, която лети през стаята. Познавам я — писмото на кралицата, викам с все сила и тичам към прозореца, но хартията се върти във въздуха и след това като камък пада право в кладенеца.

— Е, нищо — каза Перонета, — като е паднало в кладенеца, все едно че е изгоряло. И тъй като кралицата гори писмата си всеки път, когато идва…

— Всеки път, когато идва тук. Значи жената, която идва всеки месец, е била кралицата — каза след късо мълчание затворникът.

— Да — кимна с глава Арамис.

Затворникът продължи:

— Разбира се, разбира се — така каза гуверньорът. — В това писмо бяха инструкциите. Как сега ще ги изпълнявам?

— Напишете незабавно на кралицата и й разкажете всичко, както си беше. Тя ще ви прати друго писмо.

— Да пиша на кралицата! Но тя никога няма да повярва в такова необикновено произшествие. Ще си помисли, че искам да запазя писмото за себе си, вместо да го върна като всички останали. Тя ще реши, че искам да го използвам като оръжие, а кардинал Мазарини до такава степен… Този италиански дявол е способен на всичко, той е способен при първото появило се у него подозрение да заповяда да ни отровят.

Арамис се усмихна и едва-едва кимна с глава.

— Нали знаете, Перонета, колко недоверчиви стават, когато се отнася до Филип — продължи затворникът. После добави по-високо: — Филип е името, с което те ме наричаха. В такъв случай няма какво да мислим — каза Перонета. — Трябва да намерим някой, който да се спусне в кладенеца.

— Да, но този, който слезе за писмото, като се изкачва, и ще го прочете.

— Тогава ще намерим в селото някой, който не знае да чете, и така ще бъдете напълно спокоен.

— Да допуснем. Но който се съгласи да слезе в кладенеца, ще се досети колко важен е този документ, заради който рискувам човешки живот. Все пак, Перонета, вие ми дадохте добра идея, да, да… Някой трябва да слезе в кладенеца и този някой ще бъда самият аз. Като чу тези думи, Перонета се разплака. Тя настойчиво молеше стария благородник да не прави това и в края на краищата изтръгна от него обещание, че ще потърси достатъчно дълга стълба, за да може да се спусне в кладенеца. А тя незабавно ще се отправи към фермата и ще намери там някой смел младеж, ще му каже, че в кладенеца е паднала скъпоценност, увита в хартия, и тъй като хартията, като се намокри, се разгъва, за младежа няма да е изненада, че ще намери писмото разгънато. Може би дотогава мастилото ще се е размило — добави Перонета.

— Това не е важно. Само веднъж да се върне в нашите ръце. Ще го дадем на кралицата и тя ще се убеди, че не я мамим. Кардиналът също няма да заподозре нищо, така че няма защо да се безпокоим от него. Взимайки такова решение, те се разделиха. Аз притворих капака, зад който стоях, но като видях, че гуверньорът се кани да влезе в залата при мен, се хвърлих на възглавницата с объркана глава от чутото току-що. Гуверньорът отвори вратата, помисли, че спя, и тихичко я затвори. Аз веднага скочих на крака и чух шум на отдалечаващи се стъпки. Тогава отново се приближих до капаците и видях как моят гуверньор и Перонета излизат от градината. Останах сам в цялата къща…