Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (16)

Глава шестнадесета
Фонтенбло

Вече четири дни градините на Фонтенбло бяха оживени от непрекъсващото празнично веселие. Господин Колбер беше претрупан с работа. Всяка сутрин пресмяташе нощните разходи, а през деня съставяше програми, сметки, наемаше хора, плащаше.

Господин Колбер получи четири милиона и се опитваше да ги изразходва с разумна икономия.

Разходите за митологията го хвърляха в ужас. Всеки сатир и всяка дриада му струваха по сто ливри на ден. Костюмите струваха по триста. Всяка нощ фойерверките и илюминациите поглъщаха по сто хиляди. Отделно илюминацията на брега на изкуственото езеро излизаше тридесет хиляди ливри. Празниците изглеждаха великолепни. Колбер не можеше да си намери място от радост.

По всяко време на деня и нощта можеше да се види как кралят и принцесата тръгват на лов или устройват приеми за някакви измислени персонажи, които без умора изобретяваха в продължение на две седмици и в които се проявяваха блестящият ум на принцесата и щедростта на краля.

Принцесата, която беше героиня на празника, отговаряше на приветствените речи на пратениците на някакви неизвестни народи: гараманти, скити, хиперборейци, кавказци и патагонци, които сякаш никнеха изпод земята пред нея. На всеки от тях кралят подаряваше брилянти и разни скъпи вещи.

Делегациите декламираха стихове, в които кралят беше сравняван със слънцето, а принцесата — с луната. За кралицата и за принца никой не споменаваше, сякаш кралят беше женен не за Мария-Терезия Австрийска, а за Хенриета Английска.

Щастливата двойка се държеше за ръце, разменяше неуловими ръкостискания. Младите хора на едри глътки пиеха от сладката напитка на похвалата, която се ражда от младостта, красотата, могъществото и любовта. Всички във Фонтенбло се учудваха на неочаквано придобитото от принцесата влияние върху краля. Всеки си казваше, че истинската кралица е принцесата. Действително, кралят потвърждаваше тази странна мисъл с всяка своя дума и всеки свой поглед. Той черпеше своите желания и своето вдъхновение от очите на принцесата. Опиваше се от радост, ако тя го удостоеше с усмивка.

А принцесата? Наслаждаваше ли се тя на своето могъщество, виждайки целия свят в краката си? Тя самата не можеше да си признае това, но знаеше и чувстваше едно: че няма повече никакви желания и че е съвършено щастлива. Всичко това ставаше по волята на краля и в резултат принцът, който беше второто лице в държавата, стана трето.

Сега му беше още по-зле от времето, когато музикантите на Дьо Гиш свиреха при принцесата. Тогава поне можеше да излее яда си върху виновника. Изгонвайки врага си обаче, благодарение на съюза с краля, той почувства върху плещите си бреме, което беше далеч по-тежко от предишното.

Всяка нощ принцесата се прибираше напълно изтощена. Езда, къпане в Сена, спектакли, обеди под дърветата, балове на брега на големия канал, концерти. Всичко това можеше да повали дори един здрав швейцарец, а какво остава за тази слаба, нежна жена.

Нека предположим, че що се отнася до танците, разходките, концертите, жените са по-издръжливи от най-якия мъж. Но женските сили също са ограничени. Що се отнася до принца, то той не виждаше принцесата дори по време на вечеря. На нея й бяха отредили стаи в кралския павилион заедно с младата кралица и кралицата майка.

Разбира се, кавалерът Дьо Лорен не го напускаше и вливаше по капка отрова в пресните му рани.

След заминаването на Дьо Гиш принцът се развесели и разцъфтя, но трите дни престой във Фонтенбло отново го хвърляха в меланхолия.

Веднъж, когато посвещаваше повече от обикновеното внимание на своя тоалет, си спомни, че за този ден няма никаква програма. Реши да събере своя двор и да заведе принцесата да вечерят в Мор, където имаше прекрасен извънградски дом.

С това намерение той тръгна към кралския павилион и беше много учуден, не намирайки там жива душа. Лявата врата водеше към стаите на принцесата, а дясната — към покоите на младата кралица.

В стаята на жена си узна от шивачката, която работеше там, че в единадесет часа всички са тръгнали да се къпят в Сена и че тази разходка се е превърнала в истински празник, а придворните екипажи чакат пред вратите на парка.

«Чудесна идея! — помисли принцът. — Жегата е ужасна и аз сам с удоволствие бих се изкъпал.»

Той потърси около себе си хора. Но нямаше никого наоколо. Тръгна към навеса за карета. Там някакъв коняр му каза, че нямало нито една карета и никакъв екипаж. Тогава той нареди да оседлаят два коня, един за него, другия за камердинера. Конярят учтиво му отвърна, че няма и коне.

Принцът, побледнял от гняв, се отправи отново към кралския павилион и стигна до самата молитвена стая на Ана Австрийска.

През полуотворената врата видя снаха си на колене пред кралицата майка. Доколкото можеше да види, младата жена плачеше горчиво.

Кралиците не го виждаха и не го чуваха.

Той застана до вратите и започна да подслушва. Това печално зрелище събуждаше любопитството му.

Младата кралица се оплакваше през сълзи:

— Да, кралят ме пренебрегва, изцяло е погълнат от удоволствия, в които аз не взимам никакво участие.

— Търпение, търпение, дъще моя — отвърна Ана Австрийска на испански и добави няколко думи, също по испански, които принцът не разбра.

Кралицата й отвърна с нови оплаквания, от които принцът разбра само думата «баньос», повтаряна многократно с израз на досада и раздразнение.

«Баньос — помисли си принцът. — Това означава къпане». Той започна да съединява в едно цяло откъслеците от дочутите думи.

Във всеки случай беше лесно да се досети, че кралицата горчиво се оплаква и че ако Ана Австрийска не можеше да я утеши, то с всички сили се опитваше да го направи.

Принцът се изплаши да не го видят и се изкашля. Двете кралици се обърнаха. Като видя принца, младата кралица бързо стана и изтри очите си.

Принцът прекалено добре познаваше придворния свят, за да задава въпроси, и прекалено добре беше усвоил правилата за приличие, за да запази мълчание, затова учтиво поздрави.

Кралицата майка му се усмихна ласкаво.

— Какво има, сине мой?

— Ами… нищо… — промърмори принцът. — Търсех.

— Кого?

— Принцесата.

— Принцесата отиде да се къпе.

— А кралят? — попита принцът с тон, който хвърли младата кралица в трепет.

— И кралят, и целият двор отидоха да се къпят — отвърна Ана Австрийска.

— А вие какво правите, господарке? — каза принцът.

— О, служа като плашило на тези, които се развличат!

— Както изглежда, и аз също! — каза принцът.

Ана Австрийска направи знак на снаха си и тя си тръгна, заливайки се в сълзи.

Принцът смръщи вежди.

— Какъв тъжен дом — каза той. — Не ви ли се струва, майко?

— Да… не… тук всеки търси развлечения.

— Това огорчава онези, за които чуждите развлечения не са по вкуса им.

— Колко странно се изразявате, мили Филип!

— Казвам каквото мисля, майко.

— Но какво има?

— Попитайте моята снаха, която сега споделяше с вас скърбите си.

— Какви скърби?

— Нали чух. Случайно, но чух всичко. Чух как се оплаквате от знаменитите къпания на принцесата.

— Това са глупости!

— О, не, невинаги се плаче от глупост… Кралицата непрекъснато повтаряше «баньос». Нали това значи «къпане»!

— Повтарям ви, сине мой — каза Ана Австрийска, — че вашата снаха се измъчва от детинска ревност.

— Ако това е така, госпожо — отвърна принцът, — то аз най-смирено си признавам същия грях.

— Вас също ли ви измъчва ревност заради тези къпания?

— Естествено! Кралят отива да се къпе с моята жена и не взима със себе си кралицата! Принцесата отива да се къпе с краля и не намира за необходимо да ме предупреди за това! Как би могла да бъде доволна моята снаха? Вие искате аз да съм спокоен?

— Но, мили Филип — спря го Ана Австрийска, — говорите щуротии. Вие накарахте да изгонят Бъкингам. Заради вас отправиха в изгнание господин Дьо Гиш. Не искате ли сега и краля да изгоните от Фонтенбло?

— Моите искания не отиват толкова далеко, госпожо — произнесе раздразнено принцът. — Но аз сам мога да си тръгна от тук и ще го направя.

— От ревност към краля! Към вашия брат!

— Да, от ревност към краля, към моя брат!

— Знаете ли, принце — възкликна Ана Австрийска, преструвайки се на ядосана и възмутена, — започвам да мисля, че действително сте полудял и решил да не ми давате мира. Тръгвам си, защото не зная какво да правя с вашите измислици.

С тези думи тя стана и излезе, оставяйки побеснелия от ярост принц.

Около минута той стоя като парализиран. Идвайки на себе си, се върна в конюшнята, намери коняря и започна да иска от него карета или кон. След като получи отговор, че няма нито едното, нито другото, принцът изтръгна камшика от ръцете на нещастника и го подгони из двора, без да обръща внимание на виковете му за помощ. Като се изтощи напълно, плувнал в пот, останал без дъх, треперейки като от треска, той се върна в стаята си, изпочупи всичкия порцелан, после се хвърли в леглото, както беше с ботуши и шпори, и завика:

— Помощ, помощ!!!