Метаданни
Данни
- Серия
- Тримата мускетари (3.2)
- Включено в книгите:
-
- Оригинално заглавие
- Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, 1847 (Обществено достояние)
- Превод от френски
- Владимир Гергов, 1991 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Историческа сага
- Исторически приключенски роман
- Исторически роман
- Приключенска литература
- Роман на плаща и шпагата
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 49 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Сергей Дубина (2007)
- Допълнителна корекция
- Еми (2020 г.)
Издание:
Автор: Александър Дюма
Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно
Преводач: Владимир Гергов
Година на превод: 1991
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: „Тренев & Тренев“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1991
Тип: роман
Националност: френска
Излязла от печат: 1991 г.
Редактор: Иван Тренев
Художествен редактор: Лили Басарева
Художник: Емилиян Станкев
Коректор: Магдалена Атанасова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2949
Издание:
Автор: Александър Дюма
Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно
Преводач: Владимир Гергов
Година на превод: 1991
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: „Тренев & Тренев“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1991
Тип: роман
Националност: френска
Излязла от печат: 1991 г.
Редактор: Иван Тренев
Художествен редактор: Лили Басарева
Художник: Емилиян Станкев
Коректор: Магдалена Атанасова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2950
Издание:
Автор: Александър Дюма
Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно
Преводач: Владимир Гергов
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: „Тренев & Тренев“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1992
Тип: роман
Националност: френска
Излязла от печат: 1992 г.
Редактор: Иван Тренев
Художествен редактор: Лили Басарева
Художник: Емилиян Станкев
Коректор: Магдалена Атанасова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2951
История
- — Добавяне
- — Допълнителна корекция (Еми)
Статия
По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Виконт дьо Бражелон | |
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard | |
Автор | Александър Дюма - баща |
---|---|
Първо издание | 1847–1850 г. Франция |
Оригинален език | френски |
Жанр | Историческа Приключенска |
Вид | роман |
Поредица | Тримата мускетари |
Предходна | „Двадесет години по-късно“ |
Следваща | няма |
„Виконт дьо Бражелон“ (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание „Векът“, а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.
Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.
Външни препратки
- „Виконт дьо Бражелон“ на сайта „Моята библиотека“
Глава тридесет и първа
Кърпичката на госпожица Дьо ла Валиер
Принцесата не беше зла, беше само избухлива. Кралят не беше безразсъден, беше само влюбен. Едва бяха сключили нещо като договор, който възстановяваше правата на Ла Валиер, когато и двамата се постараха да извлекат изгода.
Кралят всяка минута искаше да вижда Ла Валиер. Принцесата, ядосана на краля за разигралата се между тях сцена, не желаеше да допусне това. Ето защо тя му създаваше затруднения на всяка крачка.
Действително, за да се среща с любовницата си, кралят трябваше да ухажва снаха си. Върху това беше построена тактиката на принцесата.
Тя си избра за компаньонка Монтале и идвайки при нея, кралят всеки път се оказваше в женско обкръжение. Не го оставяха нито за минутка сам. Разговорите на принцесата се открояваха като връх на остроумието и изяществото.
Монтале не я оставяше нито за секунда. Скоро кралят не можеше вече да я понася. Монтале това и чакаше. Веднага пусна в ход картата Маликорн. Възползвайки се от някакъв предлог, младият човек каза на краля, че в двора има една много нещастна жена. Кралят попита коя е тя. Маликорн отвърна: госпожица Дьо Монтале. На тези думи кралят отговори, че го радва нещастието на една особа, която прави другите нещастни. Маликорн предаде тези думи на Монтале и тя взе мерки. Очите на краля се отвориха. Той забеляза, че където и да отиде, там веднага се появява и принцесата. Тя непрекъснато го придружаваше, за да не говори в приемната с някоя от придворните й дами.
Принцесата отиде дори по-далеч.
Веднъж кралят седеше сред дамите, сложил под маншета си бележка, която искаше незабелязано да предаде на Ла Валиер.
Принцесата бе отгатнала намерението му. Трудно беше да се попречи на краля да отиде където пожелае. В такъв случай трябваше да не му се дава възможност, когато се приближи до Ла Валиер да я поздрави, да пусне бележката върху коленете, ветрилото или носната кърпа.
Само че кралят също си отваряше очите и усети клопката.
Той стана, придърпа креслото си към госпожица Дьо Шатийон и започна да се шегува с нея.
Играеха на «бориме». От госпожица Дьо Шатийон Людовик премина към Монтале, а после към госпожица Дьо Тоне-Шарант. С ловка маневра той се оказа пред Ла Валиер, закривайки я от другите.
Принцесата се правеше, че изцяло е погълната от ръкоделието.
Кралят показа на Ла Валиер крайчеца на бележката и тя протегна кърпичката си, канейки го с поглед: «Сложете бележката тук». Тогава кралят ловко пусна на пода носната си кърпичка, която до този момент лежеше на креслото.
Ла Валиер веднага сложи незабелязано на мястото на кърпичката на краля собствената си кърпичка. Сякаш нищо не се бе случило, кралят я взе, пъхна вътре бележката и я сложи на предишното място. На Ла Валиер й оставаше само да протегне ръка, за да вземе кърпичката със скъпоценната бележка.
Но принцесата видя всичко. Тя високо заповяда на Шатийон:
— Моля ви, Шатийон, вдигнете кърпичката на краля. Тя е паднала на килима.
Придворната дама моментално изпълни заповедта. Кралят се помръдна, Ла Валиер се смути и всички видяха върху креслото другата кърпичка.
— Извинете ме, ваше величество е имал две кърпички — каза придворната дама.
Волю-неволю кралят трябваше да прибере кърпичката на Ла Валиер заедно със своята собствена. По такъв начин той я получаваше за спомен от своята любима, но тя пък от своя страна се лишаваше от четиристишието, което струваше на краля десет часа напрегната работа и може би беше равно на цяла поема. Естествено, кралят се разсърди, а Ла Валиер се отчая.
Но се случи нещо невероятно.
Когато кралят си тръгваше, в преддверието го посрещна предупреденият от някого Маликорн.
Преддверията в Пале-Роял бяха тъмни и вечер се осветяваха лошо.
Кралят харесваше полумрака. Известно е, че любовта, която възпламенява душата и сърцето, не обича светлина.
В преддверието беше тъмно и пажът осветяваше с факел пътя на негово величество. Кралят вървеше бавно и с мъка сдържаше гнева си. Маликорн едва не се сблъска с краля и започна да се извинява по всички правила на дворцовия етикет. Но кралят беше в лошо настроение и отвърна сърдито нещо. Маликорн изчезна безшумно.
Тази вечер Людовик влезе в малък спор с кралицата и изпита желание, влизайки в кабинета си, да целуне кърпичката на Ла Валиер. Той се обърна към камердинера:
— Донесете ми вечерния костюм, без да пипате нищо в джобовете.
Заповедта беше изпълнена. Кралят лично провери джобовете си. Намери само своята кърпа. Кърпата на Ла Валиер беше изчезнала.
Докато кралят се измъчваше в догадки, му донесоха писмо от Ла Валиер. Тя пишеше:
«Колко сте внимателен, скъпи господарю, изпращайки ми такива прекрасни стихове. Колко е изобретателна и постоянна вашата любов. Възможно ли е да не бъдете обичан?»
«Какво означава това? — помисли си кралят. — Тук има някаква грешка.»
— Потърсете добре — заповяда той на камердинера. — В джоба ми трябваше да има носна кърпа и ако не я намерите, ако сте я пипали…
Люгодовик се опомни. Да се превръща в държавно престъпление загубата на една носна кърпа беше голяма непредпазливост. Затова добави:
— В тази кърпа имаше важен документ.
— Господарю — каза камердинерът, — в джобовете на ваше величество имаше само една кърпа, ето тази.
— Да, вие сте прав — през зъби отвърна кралят. — О, бедност, колко ти завиждам! Щастливец е този, който сам вади от джобовете си носни кърпички и бележки.
Той препрочете писмото от Ла Валиер, мъчейки се да разбере по какъв път неговото четиристишие е стигнало до предназначението си. В писмото имаше добавка:
«По вашия пратеник връщам отговора, толкова малко достоен за вашите стихове.»
— Ето какво било! Сега вече имам някаква нишка — радостно възкликна Людовик. — Кой донесе тази бележка?
— Господин Маликорн — отвърна лакеят.
— Нека влезе. Маликорн се появи.
— От госпожица Дьо ла Валиер ли идвате? — с въздишка попита кралят.
— Да, господарю.
— Носихте ли нещо от мен на госпожицата?
— Аз ли, господарю?
— Да, вие.
— Абсолютно нищо, господарю, нищо.
— А ето че госпожица Дьо ла Валиер ми пише за това.
— Господарю, госпожица Дьо ла Валиер греши. Кралят смръщи вежди.
— Каква е тая игра? Защо госпожицата ви нарича «мой пратеник»? Какво сте занесли на тази дама? Отговаряйте по-бързо, господине!
— Господарю, аз отнесох на госпожица Дьо ла Валиер само една носна кърпичка и нищо друго.
— Кърпичка?… Каква кърпичка?
— В минутата, когато вчера имах нещастието да бутна ваше величество… нещастие, за което ще съжалявам цял живот, особено след като ваше величество изрази неудоволствието си, в тази минута, вкаменен от мъка, видях на пода нещо бяло.
— Аха!
— Наведох се и видях, че е носна кърпа. Отначало помислих, че ваше величество при сблъскването с мен е изпуснал кърпата си, но като я разгледах внимателно, забелязах върху нея монограм. Оказа се, че е монограмът на госпожица Дьо ла Валиер. Помислих, че госпожицата е изпуснала кърпичката си, отивайки към салона, и на връщане й я дадох. Кълна се на ваше величество, че всичко това е истина!
— Ето вече за втори път срещата с вас ми донася щастие, господине — каза кралят, — можете да разчитате на моето благоразположение.
А истината бе, че Маликорн просто беше измъкнал кърпичката от джоба на краля толкова ловко, че би могъл да му завиди и най-опитният джебчия в прославения град Париж.
Принцесата така и не узна за тази случка. Но Монтале намекна за нея пред Ла Валиер и тя впоследствие я разказа на краля, който много се смя и нарече Маликорн велик политик. Людовик XIV беше прав. Сега на всички е известно, че той е умеел да вниква в човешките характери.