Метаданни
Данни
- Серия
- Тримата мускетари (3.2)
- Включено в книгите:
-
- Оригинално заглавие
- Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, 1847 (Обществено достояние)
- Превод от френски
- Владимир Гергов, 1991 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Историческа сага
- Исторически приключенски роман
- Исторически роман
- Приключенска литература
- Роман на плаща и шпагата
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 49 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Сергей Дубина (2007)
- Допълнителна корекция
- Еми (2020 г.)
Издание:
Автор: Александър Дюма
Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно
Преводач: Владимир Гергов
Година на превод: 1991
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: „Тренев & Тренев“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1991
Тип: роман
Националност: френска
Излязла от печат: 1991 г.
Редактор: Иван Тренев
Художествен редактор: Лили Басарева
Художник: Емилиян Станкев
Коректор: Магдалена Атанасова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2949
Издание:
Автор: Александър Дюма
Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно
Преводач: Владимир Гергов
Година на превод: 1991
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: „Тренев & Тренев“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1991
Тип: роман
Националност: френска
Излязла от печат: 1991 г.
Редактор: Иван Тренев
Художествен редактор: Лили Басарева
Художник: Емилиян Станкев
Коректор: Магдалена Атанасова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2950
Издание:
Автор: Александър Дюма
Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно
Преводач: Владимир Гергов
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: „Тренев & Тренев“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1992
Тип: роман
Националност: френска
Излязла от печат: 1992 г.
Редактор: Иван Тренев
Художествен редактор: Лили Басарева
Художник: Емилиян Станкев
Коректор: Магдалена Атанасова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2951
История
- — Добавяне
- — Допълнителна корекция (Еми)
Статия
По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Виконт дьо Бражелон | |
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard | |
Автор | Александър Дюма - баща |
---|---|
Първо издание | 1847–1850 г. Франция |
Оригинален език | френски |
Жанр | Историческа Приключенска |
Вид | роман |
Поредица | Тримата мускетари |
Предходна | „Двадесет години по-късно“ |
Следваща | няма |
„Виконт дьо Бражелон“ (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание „Векът“, а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.
Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.
Външни препратки
- „Виконт дьо Бражелон“ на сайта „Моята библиотека“
Глава дванадесета
Меленско вино
Кралят влезе в Мелен с намерение само да мине през него. Младият монарх гореше от жажда за удоволствия. По време на пътуването той видя само два пъти бегло мярналата се Ла Валиер и предвиждайки, че ще му се удаде да говори с нея насаме едва през нощта, в градината, след завършването на всички полагащи се церемонии, бързаше да заеме запазените за него покои във Во. Като си правеше тези сметки, той забрави за капитана на своите мускетари и за Колбер…
Както нимфата Калипсо не могла да се успокои след заминаването на Одисеи, така и нашият гасконец не можеше да се успокои и непрекъснато се питаше: «Защо Арамис искаше от Персерен да му покаже новите костюми на краля? Във всеки случай моят приятел, ванският епископ, нищо не прави току-така.»
Д'Артанян, който беше обиграл ума си сред безкрайните дворцови интриги, Д'Артанян, който знаеше положението на Фуке по-добре от самия него, като чу за предстоящото празненство, разорително дори за свръхбогаташ, бе обзет от известни подозрения. Накрая, присъствието на Арамис, който напусна Бел-Ил и когото Фуке беше направил главен разпоредител, неговото непрекъснато участие в работите на суперинтенданта, пътуването му до Безмо, всичко това мъчеше от няколко седмици Д'Артанян.
«Можеш да преодолееш човек като Арамис само с шпага в ръка — мислеше си той. — Докато Арамис беше войник, имаше някаква надежда да се справя с него. Но сега, когато бронята му стана двойно по-дебела, тъй като носи епитрахил, работата е загубена. Но какво иска да направи Арамис? Ако в плановете му влиза да свали Колбер и нищо друго, какво в края на краищата ме интересува мен? Но какво още би искал?»
Д'Артанян се чешеше по челото — този неизчерпаем източник на идеи. Той си помисли, че не би било зле да поговори с Колбер, но приятелството и тесните връзки с Арамис в миналото го накараха да изостави това намерение. Освен това той мразеше финансиста. Искаше да разкрие подозренията си пред краля. Но кралят нищо нямаше да разбере, тъй като в тях нямаше до момента никаква правдоподобност и замисъл.
Д'Артанян реши при първа възможност да се обърне към самия Арамис: «Ще се обърна с директни въпроси, изненадващо, смело и нахално, ще съумея да засегна сърцето му и той ще ми каже… Но какво ще ми каже? Нещо ще ми каже, защото, дявол го взел, тук наистина нещо се крие!»
Като се успокои, Д'Артанян се зае с приготовления за пътуването, особено за кралския конвой. В онези времената конвоят бе все още малоброен, но добре екипирай и с надежден командир. В резултат на старанията на своя капитан кралят влезе в Мелен начело на отряд мускетари, швейцарци и гвардейци. Кортежът приличаше на малка армия. Колбер наблюдаваше войниците с истинска радост. Той обаче смяташе, че числеността им трябва да бъде увеличена поне с една трета.
— Защо? — попита го кралят.
— За да окажем чест на господин Фуке — отвърна Колбер. «За да го докараме по-скоро до пълно разорение» — помисли Д'Артанян.
Отрядът приближи до Мелен и спря. Знатните граждани поднесоха на краля ключовете на града и го поканиха в кметството да изпие чаша меленско вино. Кралят не очакваше такова забавяне и процеди през зъби, докато градският кмет произнасяше своята реч:
— На кой глупак дължа това забавяне?
— Не на мен — каза Д'Артанян. — Сигурно на господин Колбер. Колбер чу името си:
— Какво иска господин Д'Артанян?
— Искам да узная дали вие сте се разпоредили кралят да бъде почерпен с меленско вино!
— Да, господине, аз.
— Значи вас кралят удостои с титла.
— Каква титла, господине?
— Почакайте… нека си припомня… тъпак… не… глупак… да, глупак, именно с тази дума негово величество удостои този, който предизвика това забавяне заради меленското вино.
След тази атака Д'Артанян потупа коня си по шията. Широкото лице на Колбер се наду като мех, в който са налели вино. Мускетарят видя, че той бе разгневен, и реши да не спира наполовина. Ораторът все още говореше, а кралят ставаше все почервен.
— Ей Богу — флегматично каза Д'Артанян, — кралят всеки момент ще получи удар. Как можа да ви дойде наум подобна идея, господин Колбер? Наистина не ви върви!
— Господине — изправи се на седлото финансистът, — тази мисъл ми бе внушена от моето усърдие. Мелен е чудесен град и плаща добре, не трябва да го обиждаме.
— Я виж ти! Аз не съм финансист и да си призная, изтълкувах мисълта ви съвсем другояче. Реших, че искате да подразните господин Фуке, който ни чака…
Ударът попадна право в целта. Колбер унило се оттегли. За щастие, речта на кмета свърши. Кралят изпи виното и кортежът потегли. Кралят хапеше устни, защото се свечеряваше и заедно с това изчезваше надеждата за разходка в компанията на Ла Валиер. На двора, за да се добере до Во със спазване на всички церемонии, щяха да му бъдат необходими най-малко четири часа. Кралят изгаряше от нетърпение, караше кралиците да бързат, тъй като искаше да пристигне по светло. Но когато всички бяха готови да тръгнат, възникнаха нови пречки.
— Нима кралят няма да остане да нощува в Мелен? — съвсем неуместно, като всичко, което правеше този ден, Колбер се обърна към командира на мускетарите.
Д'Артанян се досещаше, че краля не го свърта на едно място. Той не искаше кралят да влезе във Во без прилична охрана, считаше, че е абсолютно необходимо кралят да пристигне съпроводен от конвоя в пълен състав. От друга страна, явно чувстваше раздразнението на краля от забавянето. Как да се излезе от това затруднение? Д'Артанян се хвана за думите на Колбер и го сблъска с краля.
— Господарю — каза той, — господин Колбер пита дали няма да останете да нощувате в Мелен.
— Да нощувам в Мелен? Защо? Кой измисля подобни глупости, когато Фуке ни чака тази вечер?
— Аз се страхувам, че ще пристигнете във Во твърде късно, ваше величество — живо възрази Колбер. — Нали според етикета ваше величество не може да пристигне където и да е, освен в своя дворец, преди квартириерите да разпределят помещенията и да бъде разквартируван гарнизонът.
Д'Артанян започна да хапе мустаците си. Двете кралици също слушаха разговора. Бяха уморени, спеше им се и главно, искаха да попречат на вечерната разходка на краля с дамите и със Сент-Енян, тъй като етикетът изискваше принцесите след пристигането да останат в покоите си, докато придворните дами можеха да подишат чист въздух.
Всички тези на пръв поглед дребни причини се събираха като облачето, което рано или късно предизвиква буря. Кралят нервно хапеше края на камшика си. Как да се излезе от това положение? Д'Артанян гледаше краля с умиление, а Колбер се наостряше.
— Да чуем какво казва кралицата — поклони се Людовик. Това внимание проникна в сърцето на Мария-Терезия, на добрата и великодушна кралица, и разполагайки със свобода на избор, тя отвърна:
— Аз с удоволствие ще се подчиня на волята на негово величество.
— За колко време можем да стигнем до Во? — попита Ана Австрийска, като се запъваше на всяка сричка и притискаше ръка към болната си гръд.
— За каретите на техни величества е нужен не повече от час по достатъчно добри пътища — съобщи Д'Артанян и добави, след като улови погледа на Людовик, — четвърт час за краля.
— Бихме могли да пристигнем по светло — каза кралят.
— Но разквартируването на конвоя — обади се меко Колбер — ще отнеме толкова време, че кралят нищо няма да спечели от бързата езда.
«Двоен глупак — реши за себе си Д'Артанян, — ако исках да подкопая твоя кредит, можех да го направя за десет минути.»
— На мястото на краля — забеляза той, — отправяйки се към господин Фуке, когото знаем като порядъчен човек, аз бих оставил охраната в Мелен и бих пристигнал като приятел, придружен само от началника на гвардията. От това моята особа би станала още по-величествена.
В очите на краля светна радостен пламък:
— Това е добър съвет, госпожи. Ще тръгнем, както се отива при приятел. Поемайте, без да бързате! А ние, господа, напред!
«Ще се огранича с това, че тази вечер ще разговарям с Арамис — каза си Д'Артанян, пускайки коня в галоп. — После, Фуке е порядъчен човек, дявол го взел! Казал съм го и трябва да се вярва на това!»
Ето по какъв начин към седем часа вечерта, без тръби и литаври, без изпратена напред гвардия, без мускетари и войници, кралят се показа пред оградата на Во, където от половин час, заобиколен от слуги и приятели, гологлав го чакаше Фуке.