Метаданни
Данни
- Серия
- Тримата мускетари (3.2)
- Включено в книгите:
-
- Оригинално заглавие
- Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, 1847 (Обществено достояние)
- Превод от френски
- Владимир Гергов, 1991 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Историческа сага
- Исторически приключенски роман
- Исторически роман
- Приключенска литература
- Роман на плаща и шпагата
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 49 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Сергей Дубина (2007)
- Допълнителна корекция
- Еми (2020 г.)
Издание:
Автор: Александър Дюма
Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно
Преводач: Владимир Гергов
Година на превод: 1991
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: „Тренев & Тренев“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1991
Тип: роман
Националност: френска
Излязла от печат: 1991 г.
Редактор: Иван Тренев
Художествен редактор: Лили Басарева
Художник: Емилиян Станкев
Коректор: Магдалена Атанасова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2949
Издание:
Автор: Александър Дюма
Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно
Преводач: Владимир Гергов
Година на превод: 1991
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: „Тренев & Тренев“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1991
Тип: роман
Националност: френска
Излязла от печат: 1991 г.
Редактор: Иван Тренев
Художествен редактор: Лили Басарева
Художник: Емилиян Станкев
Коректор: Магдалена Атанасова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2950
Издание:
Автор: Александър Дюма
Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно
Преводач: Владимир Гергов
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: „Тренев & Тренев“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1992
Тип: роман
Националност: френска
Излязла от печат: 1992 г.
Редактор: Иван Тренев
Художествен редактор: Лили Басарева
Художник: Емилиян Станкев
Коректор: Магдалена Атанасова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2951
История
- — Добавяне
- — Допълнителна корекция (Еми)
Статия
По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Виконт дьо Бражелон | |
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard | |
Автор | Александър Дюма - баща |
---|---|
Първо издание | 1847–1850 г. Франция |
Оригинален език | френски |
Жанр | Историческа Приключенска |
Вид | роман |
Поредица | Тримата мускетари |
Предходна | „Двадесет години по-късно“ |
Следваща | няма |
„Виконт дьо Бражелон“ (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание „Векът“, а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.
Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.
Външни препратки
- „Виконт дьо Бражелон“ на сайта „Моята библиотека“
Глава тридесет и пета
Тайната вечеря
По всичко личеше, че суперинтендантът е предупреден за заминаването за Нант, тъй като даваше прощален обяд за най-близките си приятели. В целия дом от горе до долу сновяха слуги с ястия и усърдно потракваха сметалата. Всичко свидетелстваше за скорошна смяна на кухнята и касата. С чека в ръце Д'Артанян се яви в кантората. Отвърнаха му, че вече е късно и е затворено, така че днес няма да получи пари. Той каза:
— Заповед на Краля.
Озадаченият служещ отвърна, че това е достойна за уважение причина, но обичаите на къщата също заслужават уважение, и го помоли да дойде на следващия ден. Д'Артанян поиска да го заведат при господин Фуке. Служещият отвърна, че суперинтендантът не се меси в подобни дреболии, и се опита да затвори вратата под носа на Д'Артанян.
Предвиждайки това, капитанът успя да пъхне крак между вратата и касата, така че ключалката не щракна и човекът отново се озова лице срещу лице със своя събеседник. Сега той смени тона:
— Ако желаете да говорите със суперинтенданта, господине, моля, минете в приемната. Тук е само кантора и монсеньорът не идва никога. Приемната е от другата страна на двора.
Д'Артанян мина през двора и се озова сред лакеите.
— Монсеньорът не приема по това време — отговори на въпроса му млад нахалник, който носеше позлатено блюдо с три фазана и дванадесет пъдпъдъка.
— Съобщете му — каза Д'Артанян, — че тук е капитан-лейтенантът на кралските мускетари.
Лакеят извика от учудване и изчезна. Мускетарят бавно тръгна след него. Влезе в приемната тъкмо когато леко побледнелият Пелисон се задаваше да види каква е работата. Д'Артанян се усмихна, желаейки да го успокои:
— Нищо неприятно, господин Пелисон. Просто трябва да получа една незначителна сума с чек.
Преданият приятел на Фуке взе капитана за ръка и го помъкна към залата, където внушителен брой хора бяха обкръжили седналия в меко кресло на средата суперинтендант. Тук бяха епикурейците, които неотдавна, по време на празненството във Во, правеха чест на дома, ума и богатството на Фуке. Весели и грижовни приятели, те не бягаха от своя покровител при наближаващата буря, въпреки заплахите от небето и въпреки трусовете те бяха тук, усмихнати, внимателни и верни в бедата, както бяха верни в щастието. Отляво на суперинтенданта седеше госпожа Дьо Белиер, отдясно — госпожа Фуке. Сякаш хвърляйки предизвикателство на законите на обществото, пренебрегвайки обикновеното приличие, двата ангела пазители на този човек се бяха събрали, за да го поддържат с удвоени усилия и преплетени ръце. Госпожа Дьо Белиер бледнееше, трепереше, пълна с уважение към госпожа Фуке, която, докосвайки с ръка мъжа си, с тревога гледаше към вратата, откъдето Пелисон трябваше да въведе Д'Артанян.
Капитанът влезе. Отначало беше самата учтивост, но улавяйки с безпогрешния си инстинкт истинските чувства, които изпълваха тези хора, той започна да им се възхищава. Фуке се изправи:
— Простете, господин Д'Артанян, ако ви приемам не както подобава, когато идват от името на краля.
Произнесе тези думи печално, но твърдо.
— Монсеньор — отвърна Д'Артанян, — ако идвам от името на краля, то е за да получа двеста пистола по негов чек.
Уплашените лица на всички се проясниха. Фуке остана мрачен:
— Господине, вие също ли тръгвате за Нант?
— Не зная къде трябва да отида, монсеньор — усмихна се Д'Артанян.
— Но, господин капитан — каза госпожа Фуке, — нали не заминавате тъй скоро, че да не можете да ни направите честта да вечеряте с нас?
— Госпожо, за мен това би било голяма чест, но аз така бързам, че си позволих просто да нахлуя и да ви прекъсна вечерята.
— Чекът ви ще изплатя в злато Фуке повика управителя и той веднага тръгна с чека, подаден му от Д'Артанян.
— Не се безпокоя… Вие сте надеждна банка.
Върху побледнялото лице на Фуке се появи измъчена усмивка.
— Не се ли чувствате добре? — попита госпожа Дьо Белиер.
— Да не последва пристъп? — обърна се към него госпожа Фуке.
— Пристъп? — попита Д'Артанян. — Нима сте болен, монсеньор?
— Имам треска, която ме спохожда често и от която заболях по време на празненството във Во.
— Да не би от нощната хладина някъде в пещерите?
— Не, от вълнение.
— Прекалено много чувства вложихте в това празненство — каза Лафонтен, без да съзнава, че изрича кощунствени думи.
— Когато приемаш краля, не можеш да вложиш прекалено много душа — каза Фуке, — тя никога не достига.
— Господин Лафонтен искаше да каже «прекалено много жар» — прекъсна разговора Д'Артанян с приветлив тон. — Наистина, монсеньор, никъде и никога гостоприемството не е било така безгранично, както във Во.
По лицето на госпожа Фуке можеше да се прочете, че макар съпругът й да се е оказал над всички очаквания и похвали, кралят не го е оценил. Д'Артанян обаче знаеше ужасната тайна. От присъстващите я знаеха само той и Фуке, но нито единият, нито другият имаше мъжеството да изкаже съчувствие или обвинение. Когато донесоха двестата пистола на капитана, той вече се канеше да си тръгне. Фуке вдигна чаша и нареди да дадат друга на мускетаря.
— Да пием за здравето на негово величество, каквото и да стане.
— За ваше здраве, монсеньор, каквото и да стане! — Д'Артанян пресуши чашата си.
След тези зловещи думи той се поклони на всички и излезе. Когато се сбогуваше, всички станаха и в настъпилата тишина се чуваха само стъпките му и звънтенето на шпорите.
— Имаше миг, когато си мислех, че той идва за мен, а не за парите ми — каза Фуке, като се помъчи да се усмихне.
— За вас! — извикаха всички негови приятели. — Но защо, Боже мой?
— Да не се заблуждаваме, скъпи приятели, не искам да сравнявам най-смирения от земните грешници с Бог, на когото се покланям, но помнете, че той е събрал близките си веднъж на трапезата и тази трапеза по-късно се нарече «Тайната вечеря». Това е бил прощален обяд, досущ като този днес. Затворете вратите!
Лакеите изчезнаха.
— Приятели мои — Фуке сниши глас, — какво бях преди и какво съм сега? Помислете и отговорете. Човек като мен пада, защото е престанал да се издига. Какво да се каже в такъв случай? Аз повече нямам нито пари, нито кредит. Имам само могъщи врагове и безценни, но безсилни приятели.
— Като ще говорим така откровено — каза Пелисон, — и ние трябва да кажем откровено: да, вие сте разорен или вървите към разоряване, бързате към него, но време е да спрете! Колко пари всъщност са ви останали?
— Седемстотин хиляди ливри — отвърна суперинтендантът.
— Хлябът насъщен — прошепна госпожа Фуке.
— На конете — извика Пелисон, — и бягайте!
— Къде?
— В Швейцария? В Савоя! Където и да е!
— Ако монсеньорът замине от Франция — въздъхна госпожа Дьо Белиер, — ще кажат, че се чувства виновен, че се е изплашил и затова е заминал.
— Нещо повече — ще кажат, че съм задигнал двадесет милиона.
— Ще започнем да пишем мемоари, за да ви оправдаем в очите на света — опита се да се пошегува Лафонтен, — но моят съвет е един: бягайте!
— Ще остана — твърдо каза Фуке, — нима съм виновен в нещо?
— Имате Бел-Ил — извика абат Фуке.
— Аз, естествено, ще се отбия там на път за Нант — каза суперинтендантът, — но за това е необходимо малко търпение.
— До Нант има толкова време! — каза госпожа Фуке.
— Знам — отвърна съпругът й, — но нищо не може да се направи. Кралят ме вика за откриването на щатите. Но на вас ви е отлично известно, че той прави това, за да ме погуби. Да откажа да пътувам, ще означава, че съм обезпокоен от нещо.
Намерих начин да уредим всичко! — каза Пелисон. — Вие заминете за Нант. Но с вашите приятели, с вашата карета до Орлеан и с вашия кораб — до Нант. Ще бъдете готов с оръжие в ръка да се защитавате, ако ви нападнат, и да бягате, ако над вас надвисне заплаха. С една дума, вие ще вземете всичките си пари и бягството ви ще бъде едновременно изпълнение на кралската воля. След като стигнете до морето, можете да тръгнете накъдето поискате: към Бел-Ил, към дома си, а оттам можете да изчезнете където пожелаете, като орел в безкрайните висини, когато го принуждават да напусне гнездото си.
Думите на Пелисон бяха посрещнати с всеобщо одобрение.
— Така ще стане — отвърна Фуке. — Сега, веднага.
— Със седемстотин хиляди ливри ще можете да възстановите своето състояние — каза абат Фуке. — Кой може да ви попречи да въоръжите в Бел-Ил корсари?
— Ако потрябва, и ние ще отплаваме да откриваме нови земи — добави Лафонтен, опиянен от ентусиазъм и фантастични проекти.
Почукване на вратата прекъсна състезанието на надеждите.
— Куриер на краля! — извика церемониалмайсторът. Възцари се дълбоко мълчание, сякаш вестта щеше да бъде отговор на току-що родилите се проекти. Всички обърнаха очи към домакина, а неговото чело се покри с пот. За да приеме куриера на негово величество, Фуке мина в кабинета си. В стаите и по коридорите цареше такава тишина, че гласът на Фуке прозвуча ясно:
— Добре, господине. Ще бъде изпълнено.
След минута Фуке извика при себе си Гурвил, който тръгна, съпроводен от напрегнатите погледи на всички. Накрая Фуке се появи пред гостите си. Лицето му от бледо беше станало сиво, променено до неузнаваемост. Той се движеше като призрак с протегнати напред ръце, с изсъхнала уста, като сянка, дошла да навести онези, които някога са били негови приятели. Суперинтендантът погледна Пелисон в очите, подпирайки се на госпожа Фуке, и стисна ледената ръка на маркиза Дьо Белиер.
— Но какво се е случило, Боже мой! — извикаха в хор останалите.
Фуке разтвори конвулсивно стиснатите пръсти на ръката си и от там изпадна хартия, която изплашеният Пелисон прихвана във въздуха.
Той прочете следното, написано от ръката на краля:
Любезни и драги господин Фуке, предайте за сметка на нашите пари, намиращи се във Ваше разпореждане, седемстотин хиляди ливри, които са ни нужни днес във връзка със заминаването ни.
Знаейки, че здравето Ви е разклатено, ние молим Бога да възстанови Вашите сили и да не спира святото и безценно покровителство над Вас.
Това писмо ще послужи за разписка.
Шепот на ужас пробягна из залата.
— Какво ще правите? — извика Пелисон.
— Нищо, след като имам разписка… След като съм я взел, означава, че съм заплатил.
— Вие сте заплатили? — скочи госпожа Фуке. — Значи сме загубени!
— Без излишни приказки! — прекъсна я Пелисон. — След парите ще поискат живота! На коня, монсеньор, на коня!
— Оставете ни! — извикаха двете жени, овладени от мъка.
— Спасявайки себе си, вие спасявате нас! На коня!
— Но той едва се държи на крака! Вижте!…
— Монсеньор! Монсеньор! — извика Гурвил откъм стълбата. Съпровождах, както знаете, куриера с парите. Пристигайки в Пале Роял, видях мускетари да възсядат конете си.
Госпожа Фуке се втурна да поръча коне. Госпожа Дьо Белиер я настигна и я прегърна:
— Заради неговото спасение не показвайте тревогата си, госпожо.
Пелисон тръгна да се разпореди да впрягат. В това време Гурвил събираше в шапката си всичкото злато и сребро, което плачещите хора можаха да намерят в своите бедни джобове — последен дар, милостиня за бедняка. Суперинтендантът, наполовина носен, наполовина влачен от преданите си приятели, най-после седна в каретата. Пелисон държеше госпожа Фуке, която беше загубила съзнание. Госпожа Дьо Белиер се оказа по-силна и беше възнаградена стократно. Последната целувка на Фуке беше за нея. Пелисон обясни това внезапно тръгване с кралска заповед, викаща министъра в Нант.