Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (64)

Глава осемнадесета
Докторът

Господин Вало влезе. Всички бяха в предишните си пози. Кралят седеше, Дьо Сент-Енян беше облегнат върху креслото на краля, Д'Артанян — на стената, а Маникан стоеше мирно пред краля.

— Изпълнихте ли разпореждането ми, господин Вало? — попита Людовик. — Бяхте ли при колегата си във Фонтенбло?

— Да, господарю.

— Видяхте ли там господин Дьо Гиш? В какво състояние е той? Кажете откровено.

— Не е добре, господарю.

— Значи глиганът не го е разкъсал?

— Кого не е разкъсал?

— Дьо Гиш.

— Какъв глиган?

— Глиганът, който го е ранил.

— Господин Дьо Гиш е бил ранен от глиган?

— В крайна сметка така казват.

— По-скоро го е ранил някой бракониер…

— Как така бракониер?

— Или някой ревнив мъж или съперник, който в желанието си да му отмъсти е стрелял в него.

— Но какво говорите, господин Вало! Нима раните на господин Дьо Гиш не са от глиган?

— Раните на господин Дьо Гиш са от пистолетен куршум, който е раздробил безименния пръст и кутрето на дясната ръка, след което е заседнал в гръдните мускули.

— Куршум? Уверен ли сте, че господин Дьо Гиш е ранен с куршум? — престорено се учуди кралят.

— Дотолкова съм уверен, че мога да ви го покажа. Ето го, господарю.

Той поднесе на краля сплескания куршум. Кралят го погледна, но не го взе в ръка.

— Това нещо е било в неговите гърди? — попита той.

— Не съвсем. Куршумът не е проникнал надълбоко и както виждате, се е сплескал, удряйки се по всяка вероятност в гръдната кост.

— Боже мой — тъжно въздъхна кралят, — защо не ми съобщихте за това, господин Дьо Маникан?

— Господарю…

— Що за измислици бяха това: за глигана, засадата, нощния лов? Хайде, говорете!

— Ах, господарю!

— Струва ми се, че вие сте прав — обърна се кралят към капитана на мускетарите, — все пак е имало дуел.

Кралят много добре умееше да компрометира своите подчинени и да сее раздор между тях.

Маникан погледна към мускетаря с упрек.

Д'Артанян оцени този поглед и не пожела да остане под подозрение. Той направи крачка напред и каза:

— Господарю, ваше величество ми заповяда да огледам поляната в горичката Рошен и да доложа какво според мен е станало там. Аз съобщих на ваше величество резултатите от своите наблюдения, но имена не съм споменавал. Ваше величество пръв назова граф Дьо Гиш.

— Добре, добре, господине! — надменно каза кралят. — Вие изпълнихте дълга си и аз съм доволен от вас, това трябва да ви е достатъчно. Но вие, господин Дьо Маникан, не изпълнихте своя дълг и ме излъгахте.

— Излъгал съм ви, господарю? Това е твърде тежка дума.

— Измислете друга.

— Господарю, аз няма какво да измислям. Вече имах нещастието да не угодя на ваше величество и намирам, че ми остава само покорно да понеса всички упреци, с които ваше величество ще пожелае да ме обсипе.

Маникан побледня и се поклони. Д'Артанян направи още една крачка напред. Реши да се намеси, ако нарастващият гняв на краля премине всякакви граници.

— Господине — продължи кралят, — виждате, че да отричате по-нататък е безполезно. Сега стана ясно, че господин Дьо Гиш се е дуелирал.

— Аз не отричам това, господарю, и ваше величество щеше да постъпи великодушно, ако не принуждава благородника да лъже.

— Кой ви принуждава?

— Господарю, господин Дьо Гиш е мой приятел. Ваше величество е забранил дуелите под страх от смъртно наказание. Лъжата можеше да спаси моя приятел и аз излъгах.

— Правилно — прошепна Д'Артанян, — сега той се държи като мъж!

— Господине — възрази кралят, — вместо да лъжете, трябваше да му попречите да се бие.

— Господарю, на ваше величество, първия благородник на Франция, е добре известно, че ние, благородниците, никога не сме считали господин Дьо Бутвил опозорен само защото беше екзекутиран на площад Грев. Да сложиш главата си на дръвника не е позор, позор е да бягаш от врага си.

— Добре — съгласи се Людовик XIV, — ще ви дам възможност да поправите грешката си.

— Ако това средство не е против честта на благородника, аз с готовност ще се възползвам от него, господарю.

— Назовете ми името на противника на Дьо Гиш!

«Охо! — каза си Д'Артанян. — Нима се връщат времената на Людовик XIII?»

— Господарю! — с упрек възкликна Маникан.

— Доколкото разбирам, вие не искате да го назовете?

— Господарю, аз не го знам.

— Браво! — извика Д'Артанян.

— Господин Маникан, дайте шпагата си на капитана. Маникан грациозно се поклони, откачи шпагата си и с усмивка я връчи на Д'Артанян.

Тук изненадващо се намеси Дьо Сент-Енян.

— Господарю — поклони се той, — моля за позволението на ваше величество…

— Говорете — каза кралят, който може би дълбоко в себе си беше доволен, че се е намерил човек, който е изявил желание да обуздае гнева му.

— Маникан, вие сте храбрец и кралят ще оцени вашата постъпка, но който прекалено ревностно защитава своите приятели, той им вреди. Маникан, знаете ли името на човека, за когото ви пита негово величество?

— Да, знам го.

— В такъв случай назовете го.

— Ако бях длъжен да направя това, досега щях да го направя.

— Тогава ще кажа аз, защото не виждам никаква необходимост да бъда толкова чувствителен като вас.

— Както желаете, но ми се струва…

— Стига! Няма да позволя заради своето великодушие да попаднете в Бастилията. Говорете, или ще го направя аз.

Маникан беше умен човек и разбра, че от поведението му присъстващите са си съставили за него благоприятно мнение. Сега оставаше да го затвърди, като си възвърне благоволението на краля.

— Говорете, господине — обърна се той към Сент-Енян. — Аз направих всичко, което искаше от мен съвестта ми, и нейните изисквания бяха толкова строги — добави той, обръщайки се към краля, — че ме заставиха да не изпълня заповедта на негово величество. Но се надявам, че ваше величество ще ми прости, след като узнае, че бях длъжен да пазя честта на една дама.

— Дама? — с безпокойство попита кралят.

— Да, господарю.

— Причина за дуела е била дама? Маникан се поклони.

Кралят стана и се приближи до него.

— Ако това е някаква значителна особа — каза той, — аз няма да се хвана на вашите уловки, напротив.

— Господарю, всичко, което се отнася до придворните на краля или до слугите на неговия брат, е важно в моите очи.

— Моя брат? — повтори Людовик XIV с известно объркване. — Значи причина за дуела е била дама от свитата на брат ми?

— Или на принцесата.

— На принцесата? Значи тази дама?…

— Тя е придворна дама на нейно величество херцогиня Орлеанска.

— Значи вие казвате, че господин Дьо Гиш се е дуелирал заради нея.

— Да, и този път не лъжа.

Лицето на краля изрази безпокойството му.

— Господа — каза той, като се обърна към свидетелите на тази сцена, — благоволете да ни оставите за няколко минути. Трябва да остана насаме с господин Дьо Маникан. Знам, че трябва да съобщи за свое оправдание доста деликатни неща. Вземете обратно шпагата си, господин Дьо Маникан.

— Нали е учудващо самообладанието на този млад човек — прошепна мускетарят, като взе под ръка Дьо Сент-Енян, за да излязат заедно от стаята.

— Той ще се измъкне — каза Сент-Енян на ухото на мускетаря.

— И с чест, графе!

Незабелязано от краля Маникан хвърли благодарен поглед към Сент-Енян и към мускетаря.

— Знаете ли — продължи Д'Артанян, престъпвайки прага, — имах не особено високо мнение за новото поколение. Сега виждам, че съм грешил. Нашата младеж не е толкова лоша.

Доктор Вало си излезе след фаворита и капитана. Кралят и Дьо Маникан останаха сами.