Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (160)

Глава четиридесет и шеста
Синът на Бикар

Бретонците бяха горди с победата си, но Арамис не ги успокояваше.

— Кралят — каза той на Портос, след като узнае за съпротивата, ще изпадне в такъв гняв, че след превземането на острова тези славни хора ще бъдат унищожени с огън и меч.

— Значи нашите действия са безполезни? — попита Портос.

— Сега ни донесоха полза, тъй като имаме пленник — отвърна епископът, — от него ще разберем намеренията на нашите врагове.

— Да разпитаме този пленник. Ще го накараме да говори по най-простия начин. Ще отидем да вечеряме и ще го вземем с нас. Като си пийне повечко вино, няма начин да не заговори.

Така и направиха. Отначало офицерът беше разтревожен, но като видя с какви хора има работа, набързо се успокои. Не се боеше да се компрометира с прекалена откровеност, набързо разказа за събитията на флагманския кораб и за заминаването на Д'Артанян за Франция. Съобщи и за това как след заминаването на капитана на мускетарите новият командващ е наредил да се нападне Бел-Ил. Естествено, тук неговите показания прекъснаха.

Арамис и Портос се спогледаха отчаяно. Не можеха повече да разчитат на знаменитото въображение на Д'Артанян, не можеха повече да се надяват в случай на поражение на помощ от негова страна. Продължавайки разпита, Арамис се осведоми от пленника за намеренията на кралските военачалници по отношение на защитниците на Бел-Ил.

— Заповедта е — каза офицерът — в боя да се убива, а сетне да се беси.

— Аз съм твърде лек за бесилката — усмихна се Арамис, — такива като мен не можеш да обесиш.

— А аз съм прекалено тежък — каза Портос, — ще скъсам въжето.

— Уверен съм — учтиво каза пленникът, — че ние бихме били снизходителни, като ви предоставим смърт по ваш избор.

— Хиляди благодарности — сериозно отвърна Арамис.

— Още по една чаша за ваше здраве — Портос се поклони.

В такива разговори те прекараха времето след вечеря. Офицерът се оказа умен човек и малко по малко се поддаваше на обаянието на Арамис и сърдечното простодушие на Портос.

— Простете ми — каза той — за въпроса, който се каня да ви задам, но хора, които допиват съвместно шестата си бутилка, имат право малко да се забравят. Вие, милостиви господа, не служехте ли като мускетари на покойния крал?

— Да, господине, ние бяхме кралски мускетари, и то превъзходни — отвърна Портос.

— Вярно е. Бих казал нещо повече, вие бяхте най-добрите сред добрите, ако не се боях да оскърбя паметта на моя баща. Аз, господа, съм Жорж дьо Бикар.

— Ах! — извика Портос. — Бикар! Помните ли, Арамис, това име? Бикар по прякор Кардинала… беше един от четиримата гвардейци, които дойдоха да ни попречат да се дуелираме в деня, когато се запознахме с шпага в ръка с Д'Артанян.

— Съвършено вярно, господа.

— Това беше единственият — усмихна се Арамис, — когото ние не успяхме да раним.

— От което следва, че е бил превъзходен воин.

— Това е самата истина — едновременно казаха и двамата приятели.

— Господин Дьо Бикар, ние много се радваме, че се запознахме със сина на такъв храбър човек.

Бикар стисна ръцете на бившите мускетари. Арамис погледна към Портос, сякаш искаше да му каже: «Ето един човек, който може да ни бъде полезен.»

— Съгласете се, господине — обърна се той към офицера, — хубаво е да бъдеш честен винаги и навсякъде.

— Моят баща, господине, постоянно повтаряше това.

— Съгласете се, че е доста тъжно да се срещаш с хора, които ги чака смърт от мускет или въже, и да узнаеш, че тези хора са стари приятели на вашия уважаван баща, познати, които са ви оставени от него, така да се каже, по наследство.

— О, вие не сте обречени на такава ужасна участ, приятели — възрази младият човек. — Сега вече твърдя: вие ще я избегнете, ако пожелаете сами.

— По какъв начин? — в очите на Арамис се запали нетърпение.

— Само — каза Портос, като погледна с благородно безстрашие Бикар, — не искайте от нас нещо, което да ни унизи.

— От вас нищо няма да се иска, господа — продължи кралският офицер. — Какви искания може да се предявят към вас? Ако ви намерят, ще ви осъдят на смърт. Само трябва да не ви намерят.

— Мисля — с достойнство каза Портос, — че няма да сбъркам, ако кажа: за да ни намерят, първо трябва да проникнат тук.

— Вие сте съвършено прав, приятелю мой — Арамис все още гледаше изпитателно Бикар, който продължаваше да мълчи и явно се чувстваше неудобно. — Изглежда вие искате, господин Дьо Бикар, да ни разкажете нещо важно, да ни направите някакво съществено признание, но не се решавате, не е ли така?

— Милостиви господа, приятели! Ако си позволя да бъда напълно откровен, то ще наруша положената клетва. И все пак аз чувам глас, който отхвърля моите съмнения и ми казва да се реша на това.

— Оръдия! — възкликна Портос.

— Оръдия и стрелба с мускети — потвърди Арамис. Някъде отдалеч, откъм скалите, се чу шум от сражение, но след миг всичко стихна.

— Какво е това? — попита Портос.

— Това, от което най-много се опасявах. Атаката, извършена от вашите войници, господине — каза Арамис, обърнат към Бикар, — беше само демонстрация! Докато вашите отряди отстъпваха под нашия натиск, вие сте били уверени, че ще успеете да слезете от другата страна на острова!

— Да, в няколко точки.

— В такъв случай ние сме загубени — спокойно каза ванският епископ.

— Загубени! Вероятно — съгласи се Портос. — Но нас все още не са ни заловили и не са ни обесили!

С тези думи той се изправи до масата, приближи се до стената, хладнокръвно свали от там шпагата и пистолетите си и започна внимателно да ги преглежда като стар, опитен войник, който отива на бой и който разбира, че животът му в значителна степен зависи от качеството и състоянието на оръжието. При първите топовни гърмежи, при известието, че островът може внезапно да бъде превзет от кралските войски, тълпата се устреми към вратите на форта. Хората искаха от своите водачи помощ и съвет.

На прозореца, който гледаше към главния двор, изпълнен с очакващи заповед войници и неспокойни, молещи за помощ местни жители, между два ярко горящи факела се появи бледният Арамис.

— Приятели мои — започна тържествено той, отчетливо произнасяйки всяка дума, — приятели, господин Фуке, вашият покровител, вашият приятел и баща по заповед на краля е арестуван и хвърлен в Бастилията.

Продължителни викове на ярост и заплаха достигнаха до прозореца, на който стоеше епископът, и това предизвика у него противоречиви чувства.

— Да отмъстим за господин Фуке! — викаха най-разгорещените. — Смърт на кралските войници!

— Не, приятели, не — каза сурово Арамис. — Не е нужна съпротива. Кралят е господар в своето кралство. Крал и Бог поразиха господин Фуке. Преклонете се пред волята Господня. Не отмъщавайте за вашия господар, не се стремете да отмъстите за него. Напразно ще се пожертвате, напразно ще пожертвате вашите жени и деца, вашето имущество и вашата свобода. Сложете оръжието, приятели мои! Сложете оръжието, след като такава е заповедта на краля, и мирно се приберете по домовете. Аз ви моля за това, настоявам за това и ако то не е достатъчно, ви заповядвам от името на господин Фуке!

Под прозореца отекна негодувание, чуха се викове на гняв и ужас.

— Войниците на крал Людовик XIV проникнаха на острова! — продължи Арамис. — Сега между вас и тях ще има не сражение, а клане. Вървете и забравете за отмъщението. Говоря от името на Господ Бог.

Безмълвни и покорни, метежниците се разотидоха бавно.

— Но дявол да го вземе, какво казахте?! — възкликна Портос.

— Господине — обърна се Бикар към епископа, — вие спасявате тукашните жители, но не спасявате себе си, нито вашия приятел.

— Господин Дьо Бикар — каза благородно и учтиво ванският епископ, — бъдете любезен да се считате от тази минута свободен. Ще ни окажете услуга, като съобщите на началника на експедицията, който представя тук краля, за покорството на жителите на острова и няма да забравите да споменете за това как това покорство бе постигнато, като по този начин спечелите за нас известна милост.

— Милост! — извика с горящи от гняв очи Портос. — Милост! Откъде взехте тая дума!

Арамис дръпна рязко своя стар приятел за лакътя, както правеше в дните на тяхната младост, когато искаше да му покаже, че е сбъркал или ще сбърка. Портос разбра и млъкна.

— Аз тръгвам — съгласи се Бикар, който също беше учуден от думата «милост», излетяла от устата на гордия мускетар, чиито славни дела самият той преди няколко минути бе възхвалявал.

— Тръгвайте, господин Дьо Бикар — Арамис се поклони за довиждане. — Напускайки ни, приемете нашата дълбока признателност.

— А вие, господа, които имам честта да наричам свои приятели, какво ще правите? Какво ще стане с вас? — попита развълнуваният офицер.

— Ще останем тук.

— Но, боже мой! Заповедта за вас не оставя място за съмнение!

— Аз съм вански епископ, господи Дьо Бикар, а в наши дни не разстрелват епископи, както и не бесят благородници!

— Да, да, господине, да, монсеньор, вие сте прав, разбира се, че сте прав. Вие имате и тази възможност да спасите своя живот. Отивам при началника на експедицията. Сбогом, господа, или по-право, довиждане.

С тези думи офицерът скочи на коня, оседлан за него по заповед на Арамис, и препусна по посока на изстрелите, които прекъснаха разговора на двамата приятели с техния благороден пленник. Арамис го изпроводи с очи и каза на Портос:

— Сега разбрахте ли? Не? Ще ви обясня. Нима бе необходимо целият свят да разбере за пещерата Локмария? На път, приятелю Портос! Лодката ни чака и ние още не сме заловени от краля!