Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (122)

Глава осма
Генералът на ордена

Настъпи мълчание. Арамис не сваляше очи от коменданта, който не искаше да прекъсва вечерята си и търсеше някаква основателна причина, за да я продължи поне до десерта.

— Ах! — възкликна той, явно намерил такъв предлог. — Но това е невъзможно! Невъзможно е в такъв късен час да се пуска затворник. Като не познава Париж, къде ще отиде? Все едно да пуснеш слепец на свобода.

— Аз имам карета и ще го откарам където иска.

— Вие винаги имате готов отговор на всичко… Франсоа, предайте на господин майора да отвори килията на господин Селдон — номер три в Бертодиерата.

— Селдон? — равнодушно попита Арамис. — Вие изглежда казахте Селдон?

— Да. Така се казва този, когото трябва да освободим.

— О, сигурно искахте да кажете Марчиали?

— Марчиали? Какво говорите! Не, не, Селдон.

— Струва ми се, че грешите, господин Безмо.

— Нали прочетох заповедта.

— Аз също.

— Нека да изясним — каза увереният в правотата си Безмо, — ето заповедта, достатъчно е да я прочетем още веднъж…

— Ето чета: Марчиали — разгъна хартията Арамис. — Вижте. Безмо надникна и ръката му трепна.

— Да, да! — произнесе той окончателно изумен. — Действително е Марчиали. Така пише!

— Аха!

— Но как така? Човекът, за когото толкова говорихте и за когото ежедневно напомняхте! Признавам, монсеньор, че абсолютно нищо не разбирам.

— Трябва да се вярва, след като го виждаш със собствените си очи.

— Поразително! Все още виждам тази заповед и името на ирландеца Селдон. Виждам го. Нещо повече, помня, че под името му имаше мастилено петно.

— Не, петно не се вижда — забеляза Арамис.

— Как не се вижда? Аз дори изстъргах пясъка, с който беше посипано.

— Както и да е, драги господин Дьо Безмо, каквото и да сте видели, в заповедта се казва да се освободи Марчиали.

— Да, казва се да се освободи — машинално повтори Безмо.

— Вие трябва да освободите този затворник. Ако вашето добро сърце ви подсказва да освободите заедно с него и Селдон, то аз ни най-малко няма да ви преча за това.

Арамис подчерта тази фраза с иронична усмивка, която окончателно отвори очите на Безмо и му вдъхна храброст.

— Монсеньор — каза той, — Марчиали е онзи затворник, когото напоследък така тайнствено и настоятелно се канеше да посети един свещеник, духовник от нашия орден.

— Не знам за това, господине — отвърна епископът.

— Но това не беше толкова отдавна, драги господин Дербле.

— Вярно, но при нас има такъв ред: днешният човек да не знае какво е правил вчерашният.

— Във всеки случай — забеляза Безмо — посещението на духовника йезуит ощастливи този човек.

Арамис не възрази и отново се зае с яденето и пиенето. Безмо вече не се докосваше до нищо от нареденото пред него на масата, взе заповедта и внимателно започна да я разглежда.

— Е, как, ще освободите ли Марчиали? — попита Арамис. — Но вие сте имали отлежал херес с отличен букет, любезни коменданте!

— Монсеньор — отвърна Безмо, — ще освободя затворника Марчиали само след като видя куриера, който ми донесе заповедта, и след като го разпитам и се уверя…

— Заповедите се изпращат запечатани и за тяхното съдържание куриерът не е осведомен. В какво можете да се уверите?

— И така да е, монсеньор, пак ще го върна обратно в министерството и нека господин Дьо Лион отмени или потвърди тази заповед.

— А на кого е нужно това? — студено попита Арамис.

— Нужно е, за да не изпаднем в грешка, монсеньор, нужно е, за да не ме обвинят в липса на уважение, каквото всеки подчинен трябва да проявява към висшестоящите, нужно е, за да се изпълняват задълженията, които произтичат от службата.

— Прекрасно, вие говорите с такова красноречие, че ви се възхищавам. Прав сте, подчиненият трябва да уважава висшестоящите, той е виновен, ако сбърка, и подлежи на наказание, ако не изпълни своите задължения или си позволи да престъпи закона, който службата му повелява да спазва.

Безмо учудено погледна епископа.

— Оттук следва — продължи Арамис, — че за успокоение на съвестта си вие имате намерение да се посъветвате с началството?

— Да, монсеньор.

— А ако лице, което стои по-високо от вас, ви заповяда да изпълните това или онова, вие напълно ли ще му се подчините?

— Можете да не се съмнявате.

— Добре ли познавате кралския почерк, господин Дьо Безмо?

— Да, монсеньор.

— Нима на тази заповед за освобождаване няма подпис на краля?

— Има, но може би тя е…

— Фалшива? Това ли имате предвид?

— Случвало се е…

— Вие сте прав. Какво ще кажете за подписа на Дьо Лион?

— И него виждам на този документ, но след като може да се подправи кралският подпис, то с още по-голямо основание може да се предположи, че и подписът на Дьо Лион е фалшив.

— Вие постигате наистина гигантски успехи в логиката, драги господин Дьо Безмо — каза Арамис, — и вашите аргументи са неоспорими. На какво основание обаче считате подписите върху тази заповед за фалшиви?

— Имам много сериозно основание за това: отсъствието на тези, които са го писали. Нищо не доказва, че подписът на негово величество е истински, и господин Дьо Лион не е тук, за да удостовери, че това е наистина кралският подпис.

— Е, господин Дьо Безмо — каза Арамис, като измери коменданта с орловия си поглед, — аз толкова присърце взех вашите съмнения, че сам ще взема перото, ако ми го подадете.

Безмо се подчини.

— Също и лист хартия — добави Арамис. Безмо подаде хартия.

— Ето, аз сам, във ваше присъствие, без да ви давам повод за съмнение и колебание, ще ви напиша заповед, на която мисля, че ще окажете подобаващо доверие, колкото и да сте недоверчив.

Безмо побледня пред тази непоколебима увереност. Стори му се, че гласът на усмихващия се допреди миг и весел Арамис стана зловещ и мрачен, че восъчните свещи, които осветяваха стаята, се превръщат в погребални, а чашите с вино са пълни не с вкусната напитка, а с кръв.

Арамис започна да пише. Безмо вцепенен се наведе над рамото му и зачете дума по дума. «АМДР» — написа епископът, като начерта кръст под четирите букви, които означаваха: «ад мажорем Деи глориам» (за истинската слава Господня). После продължи: «Ние желаем заповедта, донесена на господин Дьо Безмо дьо Монлезен, кралски комендант на крепостта Бастилията, да бъде призната за действителна и незабавно приведена в изпълнение».

Подпис:

Дербле,

с Божия милост генерал на ордена

Безмо беше толкова потресен, че чертите на лицето му се измениха до неузнаваемост. Той стоеше с полуотворена уста и със замръзнали очи, без да помръдне. В обширната зала се чуваше само бръмченето на муха около свещите.

Арамис, без дори да погледне към този, когото обричаше на такава жалка участ, извади от джоба си малка кутия с черен восък, запечата писмото с печат, който висеше на гърдите му под ризата, и когато процедурата беше завършена, мълчаливо го даде на Безмо.

Комендантът погледна печата с угаснал и безумен поглед. Ръцете му трепереха. По лицето му се мярна последен проблясък на съзнание, след което като ударен от гръм рухна на креслото.

— Хайде, хайде — каза Арамис след дълго мълчание, по време на което комендантът малко по малко идваше на себе си, — не ме карайте да вярвам, че присъствието на генерала на ордена е толкова страшно, колкото присъствието на самия Господ Бог, и че хората, щом го видят, умират. Бъдете мъж! Станете, дайте ми ръка и се подчинете.

Ободрен, но не напълно успокоен, Безмо се подчини на заповедта на Арамис, целуна му ръка и стана:

— Незабавно ли?

— Най-добре да окажем първо чест на този чудесен десерт.

— Монсеньор, аз не мога да се съвзема след този удар, аз се смях, шегувах се с вас и се осмелих да бъда равен с вас.

— Мълчи, стари приятелю — възрази епископът, който почувства, че струната е опъната докрай и че има опасност да се скъса, — мълчи! Нека всеки от нас живее собствения си живот, ти имаш моето покровителство и приятелство, а аз твоето безпрекословно подчинение. Да платим честно нашата взаимна дан и да се отдадем на веселие.

Безмо се замисли: той си представи всички последствия, които щяха да паднат върху него заради това, че се е поддал на шантаж и по фалшива заповед е освободил затворник. Официалната заповед на генерала на ордена оцени като недостатъчно убедителна.

Арамис отгатна мислите, които измъчваха коменданта.

— Драги мой Безмо — каза той, — вие сте глупав човек. Оставете навика си да мислите, след като аз сам си давам труд да мисля заради вас.

— Какво да правя сега? — поклони се отново Безмо.

— Как освобождавате вашите затворници?

— Имаме си правилник за това.

— Тогава действайте според правилника, драги мой.

— Ако е важна личност, аз отивам в килията заедно с майора и лично я освобождавам.

— Нима този Марчиали е важна птица? — небрежно попита Арамис.

— Не зная — отвърна комендантът. Той произнесе тези думи с такъв тон, сякаш искаше да каже: «Това ви е известно по-добре, отколкото на мен.»

— След като е така и вие не знаете какъв е рангът на затворника, постъпете с Марчиали като с дребна риба.

— Добре. Според правилника надзирателят или някой от младшите офицери трябва да го доведе в моята канцелария.

— Това е съвсем разумно. После?

— После на затворника се връщат вещите, иззети му при затварянето в крепостта, дрехите, а също и документите, ако заповедта на министъра не съдържа някакви други указания.

— Какво се казва в заповедта на този Марчиали?

— Нищо. Този нещастник е дошъл тук без ценности, без документи, без нищо.

— Виждате ли как всичко се нарежда? Браво, Безмо! Вие правите от мухата слон. Останете тук и наредете да доведат затворника в канцеларията.

Безмо се подчини, извика своя лейтенант и му предаде заповедта, която последният, без да се замисли, предаде по предназначение. След половин час от двора се чу звук на затваряща се врата. Беше вратата, която пускаше на свобода своята многогодишна жертва.

Арамис духна свещите. Остави една-единствена да осветява стаята. Премести я зад вратата. Треперещата светлина не позволяваше на човек да се съсредоточи върху предметите и хората в стаята. Тя ги променяше по обем и очертания. Чуха се приближаващи стъпки.

— Посрещнете подчинените си, Безмо — каза Арамис. Комендантът се подчини. Сержантът и надзирателите си тръгнаха.

Безмо се върна със затворника. Арамис стоеше в сянка. Той виждаше всичко, без да помръдне или да произнесе и дума.

— Заклевате ли се — каза Безмо — при никакви обстоятелства да не разгласявате това, което сте видели зад стените на Бастилията?

Затворникът зърна разпятието на стената и се закле.

— Сега господине, след като сте свободен да разполагате със себе си, къде смятате да отидете?

Затворникът се огледа, сякаш търсеше покровител, на когото да се опре.

Арамис излезе напред от закриващата го досега сянка:

— Аз съм тук и ще ви окажа услугата, която бихте поискали от мен.

Затворникът се приближи до Арамис и го хвана под ръка.

— Да ни пази Господ под своята свята длан! — произнесе той с твърд глас, който накара Безмо да потрепери.

Арамис стисна ръката на Безмо и попита:

— Няма ли да ви навреди моята заповед? Не се ли боите, че в случай на обиск могат да я намерят?

— Бих искал да остане у мен, монсеньор — отвърна Безмо. — Ако я намерят, това ще е предвестник на гибелта ми, но в такъв случай вие ще бъдете мой могъщ и последен съюзник.

— Като ваш съучастник, нали? — вдигайки рамене, каза Арамис. — Сбогом, Безмо!

Чакащите в двора коне нетърпеливо риеха с копита. Безмо изпрати епископа до вратата. Арамис пусна в каретата първо своя спътник, качи се след него и каза на кочияша да тръгва. Каретата затрополи по паважа на двора. Пред нея вървеше офицер с факел, който даваше на всяка караулна будка нареждане да я пуснат. През цялото време, докато пред нея една след друга се вдигаха бариерите, Арамис седеше, едва дишайки. Можеше да се чуе как бие сърцето в гърдите му. Затворникът, свил се в ъгъла, не даваше признак на живот. Най-после един по-силен тласък извести, че са преминали последната отточна канавка. Зад каретата се захлопнаха последните врати към улица Сент Антоан. Нито отдясно, нито отляво имаше стени. Навсякъде — небе, свобода и живот. Конете, сдържани от силна ръка, вървяха ходом до средата на предградието. Оттук преминаха в галоп.

Малко по малко се разгорещяваха и набираха все по-голяма скорост. Достигнаха Берси и вече летяха. Без да забавят ход, стигнаха до Вилньов Сен Жорж, където ги очакваше подкрепление. Оттук, вместо два коня, към Мелен теглеха четири.

За миг спряха насред гората. Заповедта да спрат изглежда беше дадена предварително, защото Арамис не беше проронил нито дума.

— Какво има? — попита затворникът все още замаян.

— Монсеньор, трябва да поговорим с ваше височество.

— Да почакаме по-удобен случай, господине.

— По-удобен случай едва ли ще има. Ние сме сред гората и сме съвсем сами.

— А кочияшът?

— Кочияшът е глухоням. Трябва да вземем само още една предохранителна мярка. Ние сме на главен път и покрай нас могат да минат карета или ездачи и ако помислят, че се е случило нещо, да се приближат до нас, което ще е много неприятно.

Като се докосна до глухонемия, Арамис със знак му показа какво да прави. Той слезе от капрата, хвана конете за юздите и ги отведе по тревясалата пътека навътре в гората. Над тях цареше непрогледна тъма.

— Слушам ви — каза принцът на Арамис. — Но какво правите?

— Изпразвам пистолетите, тъй като няма да ни трябват вече.