Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (165)

Глава петдесет и първа
Епитафия за Портос

Арамис стана от камъка безмълвен, объркан, треперейки, като дете.

Християнинът не стъпва върху гроб: той не беше в състояние да ходи. Струваше му се, че с Портос нещо е умряло в него.

Бретонците го обкръжиха, взеха го на ръце, отнесоха го до лодката и го положиха на пейката до кърмата, сетне натиснаха веслата — предпочетоха да не вдигат платното поради опасението, че може да ги издаде. Върху цялото пространство, където преди беше пещерата на Локмария, а сега смълчано плоско крайбрежие, едно-единствено възвишение привличаше погледа на Арамис. Той не можеше да откъсне очи от него и заедно с излизането в открито море му се струваше, че тази горда и застрашителна скала се изправя, както неотдавна бе изправил раменете си Портос и прехласвайки се в смях, бе повдигал към небето своята непобедима глава.

Достойни Портос! Роден, за да оказва помощ на другите. Винаги готов да се жертва за спасението на слабите, сякаш Бог му беше дал физическа сила единствено заради това. Дори умирайки, той бе мислил само как по-добре да изпълни условията на договора, който го беше свързал с Арамис, който му беше поднесен от Арамис без негово съгласие и за който той бе узнал по-късно, само за да се натовари с бремето на страшната отговорност.

«Благородни Портос! — мислеше си Арамис. — За какво са сега замъците, пълни със скъпоценни мебели, горите, пълни с дивеч, езерата, гъмжащи от риба, и подземията, които не могат да поберат съкровищата ти! За какво са сега лакеите с позлатени ливреи начело с Мускетон, горд от твоето доверие? О, благородни Портос, ревностен събирач на съкровища, струваше ли си да се отдават толкова сили и стремеж да позлатиш и подсладиш живота си, за да угаснеш на пустинния бряг на океана под крясъците на птиците, с раздробени от безчувствения камък кости? Нужно ли беше, благородни Портос, да събираш злато, а сега върху твоя гроб да няма дори двустишие, съчинено от беден поет?! Доблестни Портос, ти вече спиш забравен, загубен под скалата, която околните пастири ще вземат за горна плоча на долмен.

Толкова гъвкава тръстика, толкова мъх, гален от горчивите ветрове на склона, толкова лишеи ще споят тази гробница със земята, че на нито един пътник никога няма да му мине през ума, че тази гранитна плоча е могла да бъде удържана от плещите на смъртен.»

Арамис беше все така бледен, все така вцепенен, все така потиснат. Гледаше, докато не изчезна последният лъч на слънцето, към брега, който изчезваше зад хоризонта. Нито една дума не излезе от устата му, нито една въздишка не се отрони от гърдите му. Суеверните бретонци го наблюдаваха с трепет. Това беше мълчание не на човек, а на статуя. Когато от небето на сиви вълни започна да се спуска полумрак, те издигнаха малко платно. Бризът го погали, то се изпъна, напълни се и стремително понесе лодката далеч от брега. Обръщайки се с носа нататък, където бе Испания, тя смело се устреми напред. Но само след половин час гребците, които нямаше какво да правят и се бяха наклонили над борда, забелязаха далечна бяла точка. Тя изглеждаше неподвижна като чайка, която мирно се люшка върху невидими вълни.

Но това, което изглеждаше неподвижно за обикновения поглед, беше стремително приближаващо се за опитните очи на моряците. Това, което изглеждаше застинало на водната повърхност, в действителност пенеше насрещните вълни. Известно време, виждайки дълбокото вцепенение, в което беше изпаднал техният господар, бретонците не се решаваха да го безпокоят.

Те се ограничаваха с тревожни погледи и полугласно изказани догадки. Действително, Арамис, очите на когото бяха неизменно будни и през нощта виждаха като очи на рис — по-добре, отколкото през деня, беше изпаднал в някакво сънено състояние. Така измина цял час. През това време беше станало достатъчно тъмно, но и корабът толкова се беше приближил, че Генек, един от тримата моряци, се осмели да каже доста високо:

— Монсеньор, преследват ни!

Арамис не отвърна. Корабът се приближаваше все повече. Тогава моряците по заповед на най-старшия — Ив — свалиха платното, за да отнемат на преследвачите единствената точка, виждаща се на повърхността на океана. На кораба обаче решиха да ускорят ход. Върху мачтите се появиха две нови платна. За нещастие на преследваните денят беше един от най-хубавите и най-дългите в годината. В добавка нощта, която щеше да смени дневната светлина, обещаваше да бъде лунна. Имаше още половин час сумрак и после цяла нощ пълнолуние.

— Монсеньор, монсеньор, ние сме загубени! — каза Ив. — Те пак допре ни виждат, макар че свалихме платното.

— Нищо чудно — промърмори един от моряците, — казват, че с помощта на дявола тези окаяни граждани измайсторили някакви чудесии, благодарение на които виждат отдалеч така, както отблизо, и през нощта, както през деня.

Арамис вдигна от дъното на лодката лежащата до краката му наблюдателна тръба и като я нагласи, я подаде на моряка.

Морякът я вдигна към очите си и извика. Стори му се, че корабът, който се намираше на разстояние топовен изстрел, по някакво чудо, с един скок е преодолял разделящото го разстояние. Но сваляйки тръбата, разбра, че той си остава на старото място.

— Значи — каза морякът — те ни виждат така, както и ние тях.

— О, монсеньор! — Ив погледна в тръбата. — Те са толкова близко, че аз имам чувството, сякаш ще ги докосна. Там има най-малко двадесет и пет души! А-ха, виждам отпред капитана им. Той държи същата тръба като тази и гледа към нас… Обръща се и дава някаква заповед. Ето, изкарват топ, зареждат го и го насочват към нас… Боже милостиви! Те стрелят!

Ив свали машинално от очите си тръбата. Предметите, отхвърлени надалеч в хоризонта, застанаха пред него в истинския си вид. Корабът беше на разстояние приблизително една левга. Естествено, от това действията на кораба, за които съобщи Ив, не изглеждаха по-малко страшни.

В основата на платната се появи синкаво облаче дим, подобно на цвете, което се отваря. Веднага след него на около миля от лодката гюлето отряза гребените на няколко вълни, остави бяла следа в морето и изчезна в края на собствената си бразда, безобидно като камъче, хвърлено от деца: едновременно предупреждение и заплаха.

— Какво да правим? — попита Ив.

— Ще ни потопят — каза Генек, — опростете ни греховете, монсеньор.

Моряците застанаха на колене пред епископа.

— Вие забравяте, че ви виждат — каза Арамис.

— Наистина, монсеньор — гасконците се засрамиха от своята слабост. — Заповядайте, монсеньор, готови сме да дадем за вас живота си!

— Ще почакаме — промълви Арамис. — Нима не е ясно, че ако опитаме да се скрием, както вие сами казахте, ще ни потопят!

— Но може би благодарение на тъмнината все пак ще успеем да се измъкнем незабелязано.

— О — каза Арамис, — те не може да нямат гръцки огън и няма да ни позволят да се изплъзнем.

Почти веднага, сякаш за да потвърди думите на Арамис, на кораба се издигна бавно нов облак дим, от средата на който излетя огнена стрела. Тя описа стръмна дъга и падна във водата, но въпреки това продължи да гори, осветявайки пространството в диаметър четвърт левга. Бретонците се спогледаха в ужас.

— Виждате ли — каза Арамис, — казах, че все пак е по-добре да почакаме да дойдат.

Моряците оставиха веслата и лодката спря, поклащайки се върху гребена на вълните. Стана съвсем тъмно. Корабът продължи да се приближава. С настъпването на тъмнината сякаш удвояваше бързината си. От време на време изхвърляше през борда струя от страшния гръцки огън, който падаше насред океана с ослепителен пламък. Най-после корабът приближи на разстояние мускетен изстрел. На палубата му в пълен състав се бе построил екипажът, въоръжен до зъби. До топовете бяха застинали канонири със запалени фитили. Като че ли корветата щеше да се сражава поне с фрегата, а не с лодка с четирима бегълци.

— Предайте се! — извика в рупора капитанът на кораба. Бретонците погледнаха към Арамис. Арамис кимна с глава.

Ив закачи на дългата кука бял парцал, който се развя на вятъра. От кораба отново хвърлиха ракета. Тя падна на двадесет крачки от лодката и я освети по-ярко от слънчев лъч в разгара на деня.

— При съпротива — предупреди капитанът — ще стреляме! Войниците вдигнаха мускетите за стрелба.

— Но нали се предаваме! — извика Ив.

— Вашият живот, приятели мои, не е заплашен от нищо. Заповедта се отнася единствено до господин Дербле.

Арамис трепна. За миг погледът му сякаш искаше да премери дълбочината на океана, чиято повърхност беше осветена от последните отблясъци на гръцкия огън.

— Чувате ли, монсеньор? — попитаха бретонците.

— Да.

— Какво ще правим?

— Приемайте условията.

— А вие, монсеньор?

Арамис се наведе през борда на лодката, потопи пръстите си в зеленикавата вода, усмихна й се като на близък приятел.

— Приемаме условията ви — казаха бретонците, — но какви са гаранциите, че ще спазите условията?

— Имате думата на френски благородник — отвърна офицерът. — Кълна се в званието си и името си, че животът на всички с изключение на господин Дербле е в безопасност. Аз съм лейтенант от кралския флот и капитан на фрегатата «Помона». Името ми е Луи Констан дьо Пресини.

Арамис, който наполовина се беше надвесил през борда, изведнъж с рязко движение вдигна глава. Изправи се в цял ръст и с нова светлина в очите и усмивка на уста произнесе, сякаш даваше заповед:

— Подайте трапа, господа.

Това беше направено. Хващайки се за въжените перила на трапа, Арамис се изкачи първи на фрегатата. Моряците, които очакваха да прочетат страх по лицето му, бяха неприятно учудени, когато той с уверена крачка се отправи към капитана и гледайки внимателно към него, му направи тайнствен знак с ръка. Офицерът побледня, трепна и наведе глава.

Без да каже нито дума, Арамис поднесе лявата си ръка към очите на капитана и му показа скъпоценния камък на пръстена, който украсяваше безименния пръст на лявата му ръка. Този жест на прелата беше изпълнен със студено, безмълвно и високомерно величие, сякаш той бе император, който протяга ръка за целувка на поданик. Офицерът повдигна за миг глава и я наведе с израз на дълбоко уважение. После, протягайки ръка към кърмата, където беше неговата каюта, се отстрани, за да направи път на Арамис.

Тримата бретонци, които се изкачиха след епископа на кораба, се спогледаха учудено. Целият екипаж пазеше мълчание. След пет минути капитанът извика помощника си и му заповяда да вземе курс към Корон. Докато се изпълняваше тази заповед, Арамис отново се появи на палубата и седна до самия борд. Настъпи нощта. Той продължаваше да гледа в посока на Белил. Ив приближи до капитана на фрегатата, който беше заел отново поста си на командния мостик, и попита тихо:

— Накъде плаваме, капитане?

— Съгласно желанието на монсеньора — отвърна офицерът.

Арамис прекара нощта на палубата, облегнат на борда. Когато на сутринта се приближи до него, Ив реши, че нощта е била доста влажна, тъй като дървото, на което си почиваше главата на епископа, беше мокро като от роса.

Кой можеше да знае? Не бяха ли покапали първите и единствени сълзи от очите на Арамис? Каква епитафия би могла да се сравни с това, мой славни Портос?