Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (124)

Глава десета
Корона и тиара

Арамис слезе пръв от каретата и отвори вратата пред младия човек, като застана до нея. Видя как принцът стъпи на земята, цял треперещ, и как направи първите си, неуверени стъпки, сякаш се беше отучил да ходи.

Беше петнадесети август около единадесет часа вечерта. Тежки облаци, които предвещаваха лошо време, застилаха небето, но след като привикнеше малко, окото започваше да различава границата между пътя и заобикалящата го растителност. Всичко наоколо беше черно и само пътят се виждаше тъмносив. Но миризмата на трева и още по-силният мирис на дъбове, топлият наситен въздух за първи път след толкова години обгърна тялото на принца. Неизмеримата наслада от свободата сред поля и гори говореше на толкова пленителен език, че въпреки сдържаността си, стигаща почти до тайнственост, за която се опитахме да уведомим бегло читателя, принцът си позволи да се отдаде на нахлулите у него чувства и да въздъхне леко и радостно.

После бавно, повдигайки все още тежката си глава, той започна жадно да лови струите въздух, напоени с аромат и живителни за неговото лице, току-що започнало да се освобождава от сковаността. Той скръсти ръце на гърдите, сякаш за да не им позволи да се пръснат под наплива на непознато досега блаженство, с възторг вдишваше новия за него въздух, веещ тази нощ под дървесния свод. Небето, което той гледаше, шумът на водата, живите същества, които усещаше, че мърдат наоколо, нима това не бе самият живот? Как можеше да мечтае за друго?

Пленителните картини на съществуване сред природата, съществуване, което не познава нито грижи, нито страхове, нито притесненията, налагани от чужда воля, щастливи, неизменно появяващи се пред юношеското въображение — ето наистина примката, в която можеше да падне нещастният затворник, линял сред каменните стени на своята килия, сред задушната атмосфера на Бастилията. Такава примамка му показа Арамис, предложил хиляда пистола, сложени наготово в каретата, и вълшебния Едем, скрит в Долно Поату.

С неописуема тревога Арамис следеше тази безмълвна вълна от радост, която обхващаше Филип, и виждаше, че той все по-дълбоко се отдалечаваше в света, роден от неговото въображение. Действително принцът, погълнат от своите мисли, само с крака оставаше върху тази земя, докато неговата душа, извисила се до подножието на Престола Господен, се молеше да му бъде подарен макар и само лъч светлина, за да може той накрая да разреши своите колебания, от които зависеше животът или смъртта му.

За ванския епископ тези мигове бяха ужасни. Никога досега той не бе се изправял лице в лице срещу миг, изпълнен с толкова значими последствия. Нима тази стоманена душа, свикнала с това, че няма непреодолими препятствия, и справяща се като на шега с всяко от тях, не знаейки какво значи да бъдеш слаб и победен, нима на нея й беше отсъден неуспех в такъв велик замисъл само защото не беше предвидено какво въздействие могат да окажат върху човешката плът листата на дърветата, измити от струи свеж въздух?

Арамис, който беше прикован на място от своето отчаяние и своите съмнения, следеше напрегнато борбата, от която се раздираше Филип, която водеха двата враждебни един на друг тайнствени ангела. Това изтезание продължи точно десет минути — колкото си бе изпросил младият човек от Арамис. Докато траеха те, Филип не откъсваше очи от небето и те бяха ужасени и умоляващи. Виждаха страхотна борба на боговете с титаните. За какво се водеше тя? В чие име? Арамис също не откъсваше очи от Филип и очите му бяха жадни, горящи и изпепеляващи.

Изведнъж главата на младия човек се наклони, неговите мисли се върнаха на земята. Виждаше се как погледът му става все по-твърд, как челото става все по-намръщено, а устата — решително сурова, след което погледът му стана отново неподвижен, изпълнен все така с битката на боговете и титаните. Но този път в него се отразяваше сиянието на светско величие, този път той приличаше на погледа на Сатаната, сочещ от върховете на планината земното царство и земната власт, за да съблазни Исус. Единствено Исус. Погледът на Арамис просветля. С бързо и нервно движение Филип го хвана за ръката.

— Да вървим — каза той, — да вървим за короната на Франция.

— Това ли е вашето решение, принце? — попита Арамис.

— Да.

— Непреклонно ли е?

Филип не го удостои с отговор. Той погледна епископа, сякаш го питаше: нима може да се отстъпва от вече прието решение?

— Поглед като този, който току-що ми хвърлихте, с огнени черти обрисува характера — каза Арамис и се наведе над ръката на Филип. — Вие ще бъдете велик монарх, монсеньор, повярвайте ми.

— Да се върнем към нашия разговор, моля ви. Струва ми се, че искам да изясня за себе си две доста съществени неща: първо, какви опасности и препятствия трябва да очакваме, на което вие отговорихте, второ, какви условия ми поставяте. Надявам се, че няма да ме оскърбите с предположение, че съм толкова наивен да повярвам в пълната ви заинтересованост от нашето дело. Затова ви моля без клопки и без опасения да споделите с мен вашите мисли по този повод.

— Аз съм готов за това, принце. Ставайки крал…

— Кога?

— Утре вечер, или по-точно през нощта. Но ви моля да ми разрешите първо да ви задам един въпрос. Изпратих при ваше височество верен човек, комуто наредих да ви предаде тетрадка с някои бележки. Тези бележки бяха съставени така, че ваше височество да получи възможност основно да изучи лицата, които са или ще бъдат при вашия двор.

— Прочетох тези записки. И ги знам наизуст. Но питайте, ще бъда ученик, който отговаря пред своя учител върху зададения от него урок.

— Да започнем с вашето семейство, мой принце.

— С майка ми Ана Австрийска, с всичките й нещастия и съдбовната й болест? О, аз я знам, познавам я!

— Вашият втори брат?

— Към тези бележки бяхте допълнили портрети, нарисувани толкова изкусно, че по тях познавах историята и хората, чиито характери и нрави ми описвахте. Принцът, моят брат, е красив, бледен брюнет. Той не обича жена си Хенриета, тази, в която аз, Людовик XIV, бях малко влюбен и в която и сега съм влюбен, макар и малко, нищо че тя ме накара да проливам горчиви сълзи в деня, когато искаше да изгони госпожица Ла Валиер…

— Трябва да се пазите от очите на тази госпожица, принце мой — каза Арамис. — Ла Валиер искрено обича управляващия днес монарх. А очите на любещата жена трудно могат да бъдат измамени.

— Тя е с руса коса, има светли очи, нежността на които ще ми помогнат да позная душата й, тя накуцва едва-едва, ежедневно ми пише писма, на които аз карам да отговаря господин Дьо Сент-Енян.

— Добре ли го познавате?

— Сякаш го виждам с очите си. Последните стихове, който той написа за мен, зная не по-лошо от онези, които аз му съчиних в отговор.

— Отлично. Познавате ли вашите министри?

— Колбер има грозно, намръщено, но заедно с това умно лице. Челото му е космато, главата — голяма и тежка. Смъртен враг е на господин Фуке. За Колбер може и да не говорим. Предполагам, че вие ще поискате да го изпратим в изгнание, нали така? Възхитеният Арамис се задоволи да отвърне:

— Вие действително ще бъдете велик монарх, принце мой!

— Виждате ли — усмихна се принцът, — аз знам урока си както трябва и с Божията помощ, а също и с вашата, ще се справя с всичко.

— Има още един чифт очи, от които ще трябва да се пазите, принце мой.

— Да, от очите на господин Д'Артанян, вашия приятел.

— Трябва да си призная, че е мой приятел.

— Този, който съпровождаше Ла Валиер в Шайо, докара Мънк на крал Карл II в сандък и толкова добре е служил на моята майка. Френската корона му е толкова задължена, че всъщност му дължи всичко. Ще искате ли неговото заточение?

— Никога, принце мой. На Д'Артанян, когато му дойде времето, аз сам ще разкажа всичко. Сега трябва да се пазим от него, защото, ако той ни проследи, преди да му се разкрием, и вие, и аз ще бъдем хванати и убити. Той е професионалист.

— Ще го имам предвид. Нека сега поговорим за господин Фуке. Какво според вас трябва да направя за него?

— Простете, но може би съм недостатъчно внимателен към вас, като ви задавам през цялото време въпроси.

— Това е ваше задължение и засега ваше право.

— Преди да преминем към господин Фуке, трябва да ви напомня за още един мой приятел.

— За господин Дьо Валон, Херкулеса на Франция? Що се касае до него, съдбата му е осигурена.

— Не, исках да говоря не за него, а за граф Дьо ла Фер. За него и неговия син, който стана наш общ син, на четиримата.

— А, за онзи малчуган, който умира от любов към Ла Валиер и на когото така подло я отне моят брат! Бъдете спокоен, аз ще направя така, че тя да се върне при него. Кажете господи Дербле: лесно ли се забравя оскърбление от човек, когото обичаш? Прощават ли на жената, която е изменила? Какво е това? Свойство на френската душа или закон, заложен в човешкото сърце?

— Човек, който обича толкова дълбоко като Раул, в края на краищата забравя грешката на своята възлюблена. Но що се отнася до него, не съм сигурен, че той ще забрави.

— Аз ще се погрижа за това. Да преминем към господин Фуке. Какъв трябва да бъде той?

— Беше суперинтендант, нека си остане такъв.

— Добре! Но сега е пръв министър.

— Не съвсем.

— На такъв неосведомен и нерешителен крал като мен е крайно необходим един такъв пръв министър.

— Ще има ли нужда ваше величество от приятел?

— Моят единствен приятел сте вие и само вие.

— Ще имате и други приятели, но толкова предан, толкова ревнив към вашата слава сред тях мисля, че няма да имате.

— Мой пръв министър ще бъдете вие.

— Но не веднага, принце мой. Това ще породи излишни клюки и подозрения.

— Ришельо, първият министър на Мария Медичи, моята баба, беше само епископ на Люсон, докато вие сте епископ на Ван. Впрочем благодарение на покровителството на кралицата той стана кардинал.

— Ще бъде по-добре — каза, кланяйки се, Арамис, — ако аз стана пръв министър чак след като ме направите кардинал.

— Вие ще бъдете такъв най-късно след два месеца, господин Дербле. Но това е малко. Няма да ме оскърбите, ако поискате нещо повече, и ще ме огорчите, ако се задоволите с това.

— Аз действително се надявам на нещо повече, принце.

— Говорете, изкажете се!

— Господин Фуке няма да може дълго да работи. Той скоро ще се състари, обича удоволствията, наистина съвместими с възложената му работа, тъй като той и днес е запазил нещо от своята младост. Но тези останки още при първата тъга или болест, които могат да застигнат господин Фуке, ще изчезнат безследно. Ние ще го избавим от мъката, защото той е честен човек с благородно сърце и достоен във всяко отношение, но да го спасим от болестта сме безсилни. И така, хайде да решим. Когато изплатите дълговете на господин Фуке и уредите държавните финанси, Фуке ще си остане крал, който властва над своите придворни — поети и художници. Ние ще го направим достатъчно богат за това. Едва тогава, ставайки пръв министър при ваше кралско величество, аз ще мога да помисля за вас, за вашите и за своите интереси.

Младият човек погледна в упор своя събеседник.

— Кардинал Ришельо, за когото говорихме — продължи Арамис, — допусна непростима грешка, упорито управлявайки само Франция. На един трон постави двама крале, Людовик XIII и самия себе си, докато можеше преспокойно да ги постави на два различни трона. Помислете, кардинал, пръв министър на Франция, опиращ се на поддръжката и милостта на най-християнския от кралете, кардинал, на когото кралят, неговият господар, му връчва своите съкровища, своята армия, своя съвет, такъв кардинал ще сгреши двойно, ако използва всички тези възможности в една-единствена Франция. Освен това, принце мой — добави Арамис, гледайки Филип право в очите, — вие няма да бъдете крал като вашия баща, изнежен, вял и уморен. Вие ще бъдете умен и предприемчив крал. Вашите владения няма да стигат, с мен ще ви бъде тясно. А нашето приятелство не трябва да бъде — не искам да кажа нарушено — ни най-малко накърнено от каквато и да е тайна мисъл, лелеяна от някой от нас. Аз ще ви подаря трона на Франция, вие ще ми подарите трона на Свети Петър. Когато съюзник на вашата честна, твърда и добре въоръжена ръка стане ръката на такъв папа като мен, то и Карл V, комуто принадлежаха две трети от света, и Карл Велики, който владееше целия свят, ще изглеждат нищожни в сравнение с вас. Нямам нито семейни връзки, нито предразсъдъци, няма да ви тласкам към преследване на еретици, нито към войни на династии, просто ще кажа: «Вселената е наша, на мен — душите, на вас — телата.» И тъй като аз ще умра преди вас, ще ви остане моето наследство. Какво ще кажете за този план, принце?

— Ще кажа, че съм щастлив и горд само поради това, че разбрах вашия замисъл, господин Дербле. Вие ще бъдете кардинал и аз ще ви назнача за пръв министър. След това ще ми кажете какво трябва да направя, за да ви изберат за папа, и аз ще го направя. Искайте от мен всякакви гаранции.

— Това е излишно. Всички мои постъпки ще бъдат с оглед на вашата изгода. Няма да изкача нито едно стъпало, без да издигна и вас със себе си. Винаги ще бъда достатъчно далеч, за да не възбуждам у вас завист, и достатъчно близко, за да бдя над вашите интереси и да пазя вашето приятелство. Всички договори в нашия свят са нетрайни и се нарушават, тъй като обикновено имат предвид само интересите на една страна. Нищо подобно между нас няма и затова не са ми нужни никакви гаранции.

— Значи… моят брат… ще изчезне?

— Да. Ще го похитим в леглото му. Достатъчно е само с пръст да се натисне и подът в стаята, която му е отредена във Во, ще пропадне. Заспивайки под сянката на короната, той ще се събуди в Бастилията. От този момент единственият повелител ще бъдете вие. Единственият стремеж на вашия живот ще бъде да ме запазите близо до себе си.

— Това е истина! Ето ръката ми, господин Дербле.

— Позволете ми, ваше величество, с уважение пред вас да подвия коляно. В деня, когато короната украси вашето чело, тиара — моето, ние ще си разменим целувка.

— Целунете ме сега, днес, бъдете повече от велик, изкусен и възвишен гений, бъдете добър към мен, бъдете мой баща.

Арамис го слушаше почти с нежност. Стори му се, че в сърцето му се появи някакво непознато чувство, но то скоро се изгуби.

«Негов баща! — помисли си. — Да, да, свят баща!» Те отново седнаха в каретата, която бързо се отправи по пътя към Во льо Виконт.