Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (47)

Глава първа
Малага

По време на дългата и жестока борба на страстите, разиграла се под покрива на кралския дворец, един от нашите герои се намираше в забрава и затова се чувстваше много нещастен.

Действително, Д'Артанян, когото трябва да назовем по име, за да си спомним за неговото съществуване, нямаше нищо общо с това блестящо и лекомислено общество. След като прекара с краля два дни във Фонтенбло, гледайки пасторалните и героико-комичните маскаради на своя повелител, мускетарят почувства, че те не могат да запълнят съществуването му.

Той беше заобиколен от хора, които всяка минута му задаваха един и същ въпрос: «Как, според вас, ми стои този костюм, господин Д'Артанян?». На което той отговаряше: «Според мен вие сте облечен като най-красивата маймуна на Сенлоранския панаир».

Това беше типичният комплимент на Д'Артанян и волю-неволю тези, които се интересуваха, трябваше да се задоволят с него.

Когато го питаха: «Как ще се облечете тази вечер, господин Д'Артанян?» — той обикновено отговаряше: «Обратно, аз ще се събличам».

Всички се смееха на тези думи, дори дамите.

Прекарал по този начин два дни, мускетарят видя, че нищо съществено не се случва и че кралят напълно е забравил или си дава вид, че е забравил Париж, Сен-Манде и Бел-Ил, че господин Колбер мисли само за илюминации и фойерверки, а дамите поне още един месец ще правят мили очи и ще отговарят на нежни погледи. Д'Артанян реши да помоли краля за отпуск по семейни причини.

— Вие искате да ме напуснете, господин Д'Артанян? Людовик XIV не можеше да допусне, че някой, който е имал щастието да зърне лицето му, би могъл да го напусне.

— Господарю — каза Д'Артанян, — тръгвам, защото не съм ви нужен. Ако можех да ви окуражавам по време на танците, тогава щеше да е друго.

— Но, драги Д'Артанян, кавалерите нямат нужда от окуражаване по време на танците.

— Извинете — поклони се мускетарят и продължи все така иронично, — не знаех това.

— Значи не сте видели как танцувам?

— Видях, но мисля, че аз не съм ви нужен. Освен това, ако се наложи, знаете къде да ме намерите.

— Добре — съгласи се кралят.

След като вече знаем, че Д'Артанян получи отпуск, ние няма да го търсим във Фонтенбло, това би било просто безполезно и с разрешение на читателя ще отидем право на улица Ломбард в магазинчето «Златният напръстник» при нашия почтен приятел Планше.

Часът бе осем вечерта. Беше горещо и задушно. В стаята на приземния етаж беше отворено едно-единствено прозорче. Ноздрите на мускетаря бяха погъделичкани от миризма на подправки, примесена с по-малко екзотичния аромат на оборски тор, проникващ от улицата.

Д'Артанян се настани в голямото кресло с крака върху табуретка, така че тялото му образуваше тъп ъгъл. Погледът му, обикновено проницателен и остър, сега беше застинал. Той тъпо гледаше късчето небе през прозореца. Това късче небе беше толкова малко, че би стигнало само за кръпка на някой чувал с боб, с който беше затрупано магазинчето.

Вкамененият в тази поза Д'Артанян не приличаше вече на войник, а на буржоа, почиващ си между обеда и вечерята и от вечеря до лягане. Мозъкът му беше спрял да работи, така че в него нямаше място за никакви мисли. Материята беше завладяла духа и бдително пазеше някоя добра идея да не се промъкне в главата на мускетаря.

Вече беше настъпила вечерта и в магазинчето се палеха свещите. Прозорците на горните етажи се затваряха, а отвън се долавяха стъпките на стражата.

Д'Артанян не чуваше нищо и унесено гледаше към късчето небе. На две крачки от него върху един чувал лежеше Планше, подпрял брадата си с юмрук. Той гледаше мускетаря, който спеше или мечтаеше с отворени очи. Наблюденията на Планше продължаваха вече от доста време.

След продължителен размисъл Планше реши, че е най-добре да слезе от чувала, което и направи, мърморейки едновременно с това: «Тъпак!» (С този епитет той възнагради себе си.)

Но Д'Артанян, който през живота си беше чул какво ли не, въобще не реагира на думите на Планше. Все пак на бившия слуга се стори, че при думата «тъпак» по лицето на бившия му господар пробягна одобрителна усмивка.

Планше стана по-смел:

— Спите ли, господин Д'Артанян?

— Не, Планше. Аз дори не спя — отвърна мускетарят.

— Думата дори ме хвърля в отчаяние.

— Защо? Това е съвсем обикновена дума.

— Господин Д'Артанян, вече мина седмица, откак пристигнахте от Фонтенбло. Вече седмица не командвате вашия отряд и не провеждате учения. Липсва ви грохота на мускетите и барабанния трясък. Аз съм носил мускет и ви разбирам.

— Уверявам те, че въобще не скучая.

— В такъв случай защо лежите като умрял?

— Драги ми Планше, когато аз участвах, когато ти участваше, когато всички участвахме в обсадата на Ла-Рошел, в нашия лагер имаше един арабин, изкусен стрелец. Беше умно момче, макар и с маслинов цвят на кожата. Този арабии, като хапнеше или поработеше, лягаше точно като мен сега и пушеше някакви вълшебни листа с луличка. Ако някой минаващ наблизо офицер го упрекнеше, че вечно дреме, арабинът отвръщаше: «По-добре да седиш, отколкото да стоиш, по-добре да лежиш, отколкото да седиш, по-добре да умреш, отколкото да лежиш.»

— Тоя арабин е бил мрачен по цвят на кожата и по мисли. Всъщност аз си го спомням. Той май с голямо удоволствие сечеше главите на протестантите.

— Вярно. А понякога ги балсамираше, ако си струваше труда.

— Господин Д'Артанян, вие слабеете.

— О-о-о! — извика Д'Артанян, удряйки се по гърдите, които закънтяха като празна броня. — Това е невъзможно.

— Уверявам ви, че сте тъжен и затова слабеете пред очите ми… Малага!… Ако продължава така, ще взема рапирата и ще пробода господин Дербле.

— Какво? — възкликна Д'Артанян, подскачайки в креслото. — Как можеш да произнесеш такива кощунствени думи! Как би могъл да вдигнеш оръжие срещу господин Дербле, твоя предишен господар, мой приятел, духовно лице и мускетар, станал епископ?

— Бих вдигнал оръжие срещу собствения си баща, когато ви виждам в такова състояние.

— Но господин Дербле е благородник.

— Все ми е едно, ако ще три пъти да е благородник. Заради него са ви завладели черни мисли, а от тях се слабее. Малага! Не искам господин Д'Артанян да отслабне в собствения ми дом.

— Черни мисли заради господин Дербле? Я ми обясни по-подробно.

— Вече три нощи ви мъчи кошмар. И на сън казвате: «Арамис, коварният Арамис!».

— Казвал съм това? — разтревожи се Д'Артанян.

— Казахте го, честна дума! И вече три дни, като се върна вкъщи, ме питате: «Видя ли господин Дербле?» Или: «Няма ли за мен писмо от Дербле?»

— Какво чудно има, че се интересувам от мой стар приятел?

— Това, разбира се, е напълно естествено, но не в такава степен, че човек да намалява теглото си.

— Планше, аз ще надебелея, обещавам ти.

— Добре, господарю, приемам вашето обещание, тъй като знам, че вашата дума е свещена.

— Обясни ми едно нещо. Каква е тази странна ругатня?

— За «малагата» ли става дума?

— Да.

— Откак станах бакалин, винаги така ругая.

— Но това е името на сорт грозде!

— Ругая така, когато съм бесен. Щом кажа «малага», значи вече не се владея.

— Но преди това не съм чувал нищо подобно от теб.

— Вярно е. Научиха ме — и Планше подмигна хитро.

— Кажи, какво правиш, за да не скучаеш?

— Забелязали ли сте, че от време на време заминавам?

— Драги Планше, когато хората се виждат всеки ден и единият замине някъде, то това е твърде забележимо за другия. Нима ти не чувстваш моето отсъствие, когато заминавам от Париж по работа?

— Естествено. Тогава съм като тяло без душа.

— Значи по този въпрос няма разногласия. Продължавай!

— Обърнали ли сте внимание на датите на моите заминавания?

— На петнадесети и тридесети всеки месец.

— Колко дни отсъствам?

— По два — три, понякога по четири дни.

— Какво правя в това време според вас?

— Събираш пари.

— Като се върна, каква ми е физиономията?

— Много доволна.

— Значи сте забелязали, че съм много доволен. И на какво приписвате това задоволство?

— На това, че търговията ти върви добре. Че изгодно си закупил ориз, сливи, захар, сушени круши и подправки. Ти винаги си имал твърде неспокоен характер, Планше, затова аз никак не се учудих, когато разбрах, че си се захванал с търговия с бакалски стоки. Това е най-приятната търговия и като се занимаваш с нея, ти имаш работа с най-ароматните плодове на земята.

— Добре казано, господине! Но вие грешите!

— Нима?

— Да. Вие мислите, че всеки две седмици заминавам за пари или за покупки. Бог да ви е на помощ, господарю, как можете да мислите подобно нещо!

Планше така се разсмя, че Д'Артанян започна да се съмнява в собствената си проницателност.

— Признавам си — усмихна се мускетарят, — че ти се оказваш по-хитър, отколкото те мислех.

— Това е самата истина.

— Как така истина?

— Вие сте гениален човек, ей богу! Когато се касае до войни, неочаквани решения, тактика и ловки удари… кралете са нищо в сравнение с вас! Но когато става въпрос за душевни и телесни радости, за сладостта на живота, ако мога така да кажа, господарю, гениалните хора не стават за нищо! Те са палачи на самите себе си.

— Ей Богу, Планше — каза Д'Артанян, изгарящ от любопитство, — ти страшно ме заинтригува.

— Ще ви заведа на едно място, там ще ви бъде много весело.

— Прекрасно.

— Това е мястото, от което сте избягали поради скуката.

— Фонтенбло?!

— Именно.

— Слушай, престъпнико, да не би да имаш там имот?

— Една къщичка. Там е много красиво.

С тези думи той стана от чувала с царевица и започна да се протяга като пукаше с всички кокалчета на пръстите на ръцете си.

— Планше, Планше! — възкликна Д'Артанян. — Явно с тебе не сме изяли торбата със сол!

— Защо говорите така, господарю?

— Излиза, че не съм те познавал достатъчно, и сега окончателно се връщам на мисълта, която веднъж ми дойде на ум в Булон, когато ти едва не задуши нещастния Любен, лакея на господин Дьо Вард. Твоята изобретателност е неизчерпаема.

Планше самодоволно се засмя, пожела лека нощ на мускетаря и тръгна към стаята зад бакалницата, която му служеше за спалня.

Д'Артанян отново седна в предишната си поза и лицето му, прояснило се за миг, стана отново замислено. «Да, работата е в това: първо, да узная какво иска Безмо от Арамис; второ, да узная защо няма известия от Арамис; трето, да узная къде е Портос. Тук се крие някаква тайна. Щом приятелите не ми съобщават нищо, ще се обърнем за помощ към нашия беден ум. Ще направим всичко възможно, дявол го взел, или «малага», както казва Планше.»