Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (65)

Глава деветнадесета
Д'Артанян признава, че е сбъркал и че Маникан е бил прав

Кралят се приближи до вратата, убеди се, че никой не подслушва, и бързо се обърна към събеседника си:

— Сега сме напълно сами, господин Дьо Маникан, и аз ви моля да дадете обяснения.

— Ще бъда напълно откровен, господарю.

— Преди всичко — започна кралят, — нека ви е известно, че към честта на дамите се отнасям с най-голямо уважение.

— Затова, господарю, исках да пощадя вашата деликатност.

— Да. Сега ви разбирам. Казвате, че дуелът е във връзка с една от придворните дами на моята снаха и че лицето, за което става дума — противникът на Дьо Гиш, с една дума, човекът, когото не искате да назовете…

— Господин Дьо Сент-Енян ще го назове, господарю.

— Казвате, че той е оскърбил една от придворните дами на принцесата?

— Да. Госпожица Дьо ла Валиер.

— Ах! — произнесе кралят с тон на човек, който е очаквал да чуе това име, макар че ударът беше насочен право в сърцето му. — Значи е била оскърбена госпожица Дьо ла Валиер?

— Не казвам, че е била оскърбена, господарю.

— Но в такъв случай…

— Казвам, че за нея са се отзовали с неуважителни думи.

— Неуважителни думи! И вие отказвате да ми кажете името на този нахалник?…

— Господарю, сметнах, че въпросът е вече решен, и ваше величество няма да ме принуждава да играя ролята на доносник.

— Вие сте прав — съгласи се кралят, като едва сдържаше вълнението си. — Освен това скоро ще ми стане известно името на човека, когото трябва да накажа.

Маникан видя, че работата взема нова насока. Що се отнася до краля, той забеляза, че се е увлякъл и е отишъл много далеч. Овладя се и продължи:

— Ще го накажа не защото става дума за госпожица Ла Валиер, макар че към нея изпитвам особено уважение, а защото предмет на разпрата е била жена. Искам в моя двор жените да бъдат предмет на уважение, а не на дуели.

Маникан се поклони.

— Сега, господин Дьо Маникан — продължи кралят, — какво е било казано за госпожица Ла Валиер?

— Нима ваше величество не се досеща?

— Вероятно са казали, че тя обича някого?

— Това е напълно вероятно.

— Но госпожица Дьо ла Валиер има право да обича когото пожелае.

— Точно това твърдеше господин Дьо Гиш.

— Затова ли се е дуелирал?

— Да, господарю, именно затова. Кралят се изчерви.

— Нищо повече не ви е известно, така ли?

— Относно кое, господарю?

— Относно този любопитен въпрос, за който разказвате сега.

— Какво е угодно на краля да знае?

— Например името на човека, когото Ла Валиер обича и когото според противника на Дьо Гиш няма право да обича.

— Господарю, аз нищо не зная, нищо не съм чул, нито съм се интересувал. Аз считам Дьо Гиш за благороден човек и той временно е заел мястото на покровителя на Ла Валиер. Той го е направил, защото истинският покровител стои много високо, за да се застъпи за нея.

Тези думи бяха повече от прозрачни. Кралят се изчерви, но този път не от удоволствие. Той ласкаво потупа Маникан по рамото.

— Виждам, че вие не само сте умен млад човек, но и прекрасен благородник, а вашият приятел Дьо Гиш е рицар точно по моя вкус. Нали ще му предадете моите думи?

— Значи ваше величество ми прощава?

— Напълно.

— Свободен ли съм?

Кралят се усмихна и му протегна ръка. Маникан я целуна.

— Освен това, вие сте чудесен разказвач. Превъзходно ми разказахте за нещастния случай с Дьо Гиш. Аз ясно видях глигана, изскачащ от гората, видях падащия кон, видях как глиганът, оставяйки коня, се хвърля към конника. Вие не разказвате история, а рисувате картина.

— Господарю, аз мисля, че ми се присмивате — тъжно се усмихна Маникан.

— Напротив — отвърна сериозно Людовик, — аз не само че не ви се присмивам, господин Дьо Маникан, но изразявам желание вие да разкажете този случай пред двора.

— А за случая с лова?

— Също, и то в този вид, в който го предадохте на мен, без да изменяте нито дума, нали ме разбирате?

— Напълно, господарю.

— Ще го разкажете ли?

— При първия удобен случай.

— Сега извикайте господин Д'Артанян. Надявам се, че вече не се страхувате от него?

— О, господарю, след като се изпълних с увереност в благосклонността на ваше величество към мен, аз не се страхувам от никого на света.

Д'Артанян, Дьо Сент-Енян и доктор Вало се върнаха в салона.

— Господа — каза кралят, — извиках ви да ви кажа, че обясненията на господин Дьо Маникан напълно ме удовлетвориха.

Д'Артанян и Сент-Енян едновременно погледнаха доктора и погледът им сякаш казваше: «Е, какво ви казвах?» Кралят отведе Маникан настрана и му прошепна:

— Нека господин Дьо Гиш се лекува добре и аз му желая скорошно оздравяване. Веднага щом се оправи, ще му благодаря от името на всички дами, но би било добре този случай да не се повтаря.

— Господарю, дори да му предстоеше сто пъти да умре, той сто пъти щеше да направи същото, щом трябва да защити честта на ваше величество.

Това беше откровено казано. Но както вече сме отбелязвали, Людовик XIV обичаше хвалбите и не беше особено взискателен към тяхното качество.

Кралят се обърна към тримата свидетели на сцената:

— Кажете ми, господин Д'Артанян, как стана така, че вашето остро зрение се оказа помътено?

— Но какво имате предвид, ваше величество?

— Това, което се е случило в горичката Рошен. Вие сте видели следи от двама конници и двама пеши и мислено сте възстановили двубоя. Представете си, никакъв двубой не е имало. Всичко е било илюзия!

— А-а-а! — възкликна Д'Артанян.

— Представете си: вашият разказ ми се стори правдоподобен сигурно защото от него лъхаше такава увереност. Дьо Гиш се е борил с глигана и с никого другиго. Борбата е била дълга и ожесточена.

— А-а-а! — пак така реагира Д'Артанян.

— За съжаление, така е.

— Сигурно, щом вие казвате, ваше величество. Сигурно погледът ми се е замъглил — кимна Д'Артанян, предизвиквайки възторг у краля.

— Значи сте съгласен с версията на господин Дьо Маникан?

— Разбира се, ваше величество.

— Сега разбрахте как е станало всичко, нали?

— Сега всичко ми се вижда съвсем различно, отколкото преди половин час.

— Как си обяснявате тази грешка?

— Много просто. В горичката Рошен аз разполагах само с един жалък фенер от конюшнята…

— А сега?

— Сега ми светят всички полилеи на вашия кабинет и ваше величество излъчва светлина колкото две слънца.

Кралят се засмя и Сент-Енян го последва.

— Ето и господин Вало — продължи Д'Артанян — не само си въобрази, че раната е от куршум, но дори му се стори, че е вадил този куршум от гърдите на дьо Гиш.

— Наистина — започна Вало, — аз…

— Докторе, всичко това ви се е присънило: раната на господин Дьо Гиш, куршумът, всичко това е сън — изреждаше неумолимо Д'Артанян, — не казвайте на никого, защото ще ви се смеят.

— Добре измислено — одобри кралят. — Д'Артанян ви дава чудесен съвет. Не разказвайте никому повече за своите сънища. Аз ви давам дума, че няма да съжалявате, господин Вало. Лека нощ господа. Ах, какво опасно нещо е засадата за глиган.

— Да, тя е много, много опасна, тази засада за глигани! — гръмко повтори Д'Артанян.

Той повтаряше това изречение във всички стаи, през които мина.

— Сега, когато сме сами — обърна се кралят към Сент-Енян, — кажи ми името на противника на Дьо Гиш.

Дьо Сент-Енян погледна внимателно краля.

— Не се безпокой — окуражи го кралят, — знаеш много добре, че ще трябва да му простя.

— Дьо Вард.

— Добре.

Отправяйки се към спалнята си, Людовик XIV добави:

— Да простя не означава да забравя.