Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (116)

Глава втора
Как Мустон надебеля, без да уведоми за това Портос, и какви неприятности за достойния благородник последваха от това

Откакто Атос замина за Блоа, Д'Артанян и Портос се срещаха рядко. Единият имаше трудна служба при краля, а другият се беше увлякъл да купува мебели, които искаше да изпрати в своите многобройни имения. Той беше решил да постигне нещо, напомнящо за придворния разкош, който беше видял при краля и който го беше заслепил.

Д'Артанян, който беше запазил неизменна вярност към старите приятели, една сутрин, в свободно от служба време си спомни за Портос и обезпокоен, че вече две седмици нищо не е чувал за него, потегли нататък и го завари току-що станал от сън.

Достойният барон беше явно погълнат от някакви неприятни мисли. Нещо повече, той изглеждаше опечален. Провесил крака от кревата, баронът разглеждаше цял куп дрехи, украсени с кадифе, екселбанти, с грозни цветя. Всичко беше натрупано пред него на пода. Печален и замислен като заека от баснята на Лафонтен, Портос не забеляза влизащия Д'Артанян, заслонен от мощната фигура на Мустон, който беше толкова едър, че можеше да закрие с тялото си всеки. В този момент размерите му се бяха удвоили, защото държеше пред себе си халат с разперени ръкави, за да може господарят му да го разгледа по-добре.

Д'Артанян спря на прага, за да разгледа по-добре загрижения домакин, въздишаш тежко пред купчината дрехи. Той реши, че е време да го откъсне от мъчителното занимание, и се изкашля, възвестявайки за пристигането си.

— А! — възкликна Портос и лицето му се озари от радост. — Д'Артанян е тук! Най-после ме споходи щастлива идея!

Мустон чу тези думи и се обърна с приветлива усмивка към приятеля на своя господар, като избави Портос от преградата, която му пречеше да прегърне приятеля си. Портос бързо скочи от кревата, протегна се, изпука с всички стави, пресече стаята си с две крачки и поривисто прегърна Д'Артанян. Струваше му се, че обича все повече стария си приятел.

— Ах, скъпи мой — повтори той няколко пъти, — ах, драги Д'Артанян, тук винаги сте желан, но днес повече от всякога!

— Така, така. Значи имате неприятности. Разкажете какво има, ако не е тайна.

— Първо — каза Портос, — вие знаете, че нямам от вас никакви тайни, и, второ… второ, огорчава ме това…

— Почакайте, дайте ми възможност да се измъкна от този куп сукно, атлас и кадифе.

— Крачете, крачете по-смело! — каза жално Портос. — Това не е нищо друго освен боклук.

— Дявол го взел! Сукно за двадесет ливри лакътят и вие наричате това боклук? Великолепен атлас и кадифе, които биха били достойни за самия крал, а ги наричате боклук! Та те са блестящи, скъпи Портос. Готов съм да се обзаложа, че в цяла Франция вие единствен притежавате такова количество от тях. Ако предположим, че от днес не поръчате нито един повече, а поживеете още стотина години, което не би ме учудило ни най-малко, то и в деня на вашата смърт ще имате нов костюм и дотогава нито един шивач няма да си покаже носа тук.

Портос поклати глава.

— Послушайте, приятелю — каза Д'Артанян. — Това мрачно настроение, което не е типично за вашия характер, ме плаши. Драги Портос, хайде да свършим с това и колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Да, да свършим — отвърна Портос, — да се избавим, ако въобще е възможно. Виждате ли, аз получих покана за празненството във Во…

— Какво се оплаквате тогава? Кралят е бил причина за повече от сто скандала, породили непримирими вражди, и то само защото на този или онзи придворен е отказана покана. Значи вие наистина сте поканен във Во? Това значи било! Предстои ви да видите приказно великолепие.

— Едва ли ще ми се удаде да го видя… Нямам костюм. Д'Артанян зяпна от изненада.

— Нямате костюм? Но вие имате най-малко стотина пред вас!

— Стотина! Това е вярно. Но нито един, който да ми е по мярка. Помните ли времето, когато Мустон беше слаб?

— Разбира се. Това беше, когато се наричаше Мускетон.

— А кога започна да дебелее?

— Не, не бих могъл да кажа. Извинявай, мой мили Мустон.

— Ходенето на проби — продължи Портос — е напразно губене на време, та макар и само веднъж на две седмици. Освен това може да се окажеш на път тъкмо когато искаш да имаш седем нови костюма… и после, аз не мога да търпя да ми вземат мярка. Или съм благородник, или не съм благородник, дявол да го вземе! Да позволиш на някакъв мошеник да те мери от главата до петите, това е крайно унизително. Тези хора ви намират или много изпъкнал тука, има много вдлъбнат там, като научават всички ваши достойнства и недостатъци. Знаете ли, когато излизаш от ръцете на шивача, се чувстваш като крепост, която е добре изучена от шпиони.

— Наистина, Портос, вашите мисли са много своеобразни.

— Нали разбирате, че след като съм инженер…

— Който е укрепил Бел-Ил…

— Дойде ми в главата мисъл и тя щеше да се окаже превъзходна, ако не беше небрежността на Мустон.

Д'Артанян хвърли поглед към слугата, който само вдигна рамене, сякаш искаше да каже: «Сам ще видите дали съм виновен за това, което се случи.»

— И така, аз много се зарадвах — продължи Портос, — като видях, че Мустон започва да дебелее. Нещо повече, доколкото можех, му помагах да трупа тлъстини. Хранех го с най-вкусна храна, като се надявах, че ще може да се изравни с мен по обем и тогава ще мога да го накарам да се разправя с шивачите и така да се избавя от вземането на мерки и други скучни неща.

— Аха! — извика Д'Артанян. Разбрах… Това би ви спасило от губене на време и от унижения.

— Дявол го взел! Представете си моята радост, когато една прекрасна утрин открих, че Мустон трябва да се обърне настрани, както аз самият се обръщам, за да мина през тайната врата, която тези дяволски архитекти направиха у нас, в Пиерфон, в стаята на покойната госпожа Дьо Валон. Та за тази врата, приятелю мой, искам да ви задам въпрос, на вас, който знаете всичко на този свят, за какъв дявол тия мошеници архитекти, които трябва да имат добър окомер, са измислили врати, които са годни само за слабаци.

— Тези врати — каза в отговор Д'Артанян — са предназначени за влюбени, а влюбените в по-голямата си част са с нежно и слабо телосложение.

— Госпожа Дьо Валон не е имала любовници — каза величествено Портос.

— Без съмнение, приятелю, без съмнение — побърза да се съгласи с него Д'Артанян, — но може би тези врати са били измислени от архитектите за случай, че вие се ожените повторно.

— Това действително е възможно — забеляза Портос. — Сега, когато получих от вас разяснение за тези твърде тесни врати, да се върнем към натрупването на тлъстини от Мустон. Но забележете, че първото има пряко отношение към второто. Аз неведнъж съм наблюдавал как нашите мисли се привличат. Вижте какво се случва, Д'Артанян, говорех за Мустон, който започна да дебелее, а завърших с това, че си спомних за госпожа Дьо Валон…

— Която е била слаба.

— Нима това не е учудващо?

— Приятелю, един от моите учени приятели, господин Костар, е направил същото наблюдение като вас, но го е нарекъл с някаква гръцка дума, която не запомних…

— Излиза, че моето наблюдение не е откритие! — извика Портос, учуден от думите на Д'Артанян. — А аз мислех, че пръв съм направил това.

— Приятелю, този факт е известен още отпреди Аристотел, или казано по друг начин, още отпреди две хиляди години.

— Но от това той не става по-малко достоверен — каза Портос, изпадайки във възторг от съвпадението на собствените му мисли с мислите на философите от древността.

— Безусловно. Но нека се върнем към Мустон. Ние го оставихме в този момент, когато започна да дебелее пред очите ви, нали така?

— Точно така, господине — намеси се Мустон.

— Продължавам — каза Портос. — Мустон дебелееше толкова успешно, че оправда всичките ми надежди. Той достигна моите размери и аз можах да се убедя в това със собствените си очи, виждайки го един прекрасен ден облечен в моя собствен камизол. Тази дреха ми струваше доста скъпо, само за шев дадох стотина пистола.

— Аз го облякох, за да го пробвам, господине — каза Мустон.

— Значи — продължи Портос — аз реших, че от този ден с шивачите ще се разправя само Мустон. На него ще му вземат мярка и той напълно ще ме замени.

— Добре измислено! Просто чудесно! Но Мустон е фут и половина по-нисък от вас.

— Прав сте. Но аз наредих да се шие така, че на Мустон костюмът да е по-дълъг, а на мен ми ставаше по мярка.

— Какъв щастливец сте, Портос! Такива неща се случват само на вас.

— Да, да. Завиждайте ми, има за какво! Това беше по времето, когато заминах за Бел-Ил, тоест преди две години и половина. Преди това поръчах на Мустон, за да имам постоянно прилична модна дреха, да поръчва по един костюм на месец.

— Мустон е изпълнил заповедта ви. Или май не е? Не е хубаво, Мустон, не е хубаво!

— Напротив, господине, напротив!

— Не, той не е забравил да поръчва костюми, но е забравил да ме предупреди, че продължава да дебелее.

— Господи, Боже мой! Аз не съм виновен. Вашият шивач нито веднъж не ме предупреди за това.

— За две години този нехранимайко се е разширил в талията ни повече, ни по-малко с цели осемнадесет дюйма и последните дванадесет костюма са ми широки с фут до фут и половина. А предишните са излезли от мода и ако ги облека, ще имам вид на човек, пристигнал от Сиам и не припарвал две години в двора.

— Сега разбирам вашите грижи. Колко нови костюма имате? Тридесет и шест? И всъщност нито един. Излиза, че трябва да си ушиете тридесет и седми и останалите тридесет и шест да подарите на Мустон.

— Ах, господине! — каза доволен Мустон. — Вие винаги сте били добър към мене.

— Дявол да го вземе! Нима мислите, че подобна мисъл не ми е идвала в главата или че ме спират разходите? Но до празненствата във Во остават два дни. Получих поканата едва вчера и незабавно повиках тук Мустон заедно с гардероба ми, но забелязах постигналото ме нещастие едва днес сутринта. Къде ще се намери горе-долу свестен шивач, който да ушие дреха за толкова време?

— Тоест костюм, обшит надлъж и нашир със злато, нали? Ще уредим това. Имаме още три денонощия на разположение. Вие сте поканен в сряда, а днес е неделя, и при това сутрин.

— Вярно. Но Арамис настойчиво ме моли да пристигна във Во един ден по-рано.

— Как така Арамис?

— Тази покана беше донесена от него.

— Разбирам. Вие сте поканен от господин Фуке.

— Не. Аз съм поканен от краля. На бележката пише ясно: «Господин Дьо Валон се предупреждава, че кралят е наредил да бъде включен в списъка на поканените.»

— Прекрасно. Все пак тръгвате с господин Фуке, нали?

— Само като си помисля — Портос откърти парче от паркета, — като си помисля, че нямам костюм, иде ми да се пръсна от яд. Искам да удуша някого или да счупя нещо.

— Не душете никого и не чупете нищо. Аз ще уредя всичко. Облечете един от тридесет и шестте костюма и да вървим при шивача на краля Персерен.

— Да, да, разбира се — Портос си даде вид, че шивачът на краля му е добре известен, макар че чуваше за пръв път името му.

— При Персерен, шивача на негово величество? Да, разбира се. Но аз мислех, че той е претрупан с работа.

— Естествено, че е претрупан с работа, но бъдете спокоен. Той ще направи за мен това, което не би направил за никого другиго. Само че ще трябва да ви вземат мярка, скъпи мой.

— Ах, това е ужасно! Но какво да се прави?…

— Ще постъпите като всички. Ще постъпите като краля.

— Нима на краля също му вземат мярка? И той търпи това?

— Кралят, драги мой, е конте. Вие също, каквото и да казвате. Портос се усмихна с победоносен вид.

— Да вървим при шивача на негово величество. Щом той взема мярка на краля, и аз ще му позволя да ме измери от глава до пети.