Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (46)

Глава четиридесет и шеста
Лотарията

В осем часа вечерта всички дворцови благородници и дами се събраха при кралицата майка.

Ана Австрийска, в официално облекло, блестеше с остатъка от красотата си и всички други средства, които кокетството може да даде в опитни ръце, като скриваше или се опитваше да скрие от тълпата млади придворни, които я заобикаляха и й се възхищаваха, разяждащата я болест, от която щеше да умре след няколко години.

Принцесата, облечена празнично и кокетно, и кралицата, семпла както винаги, седяха до Ана и се стараеха да привлекат нейното внимание.

Придворните дами се бяха обединили в армия, за да могат с по-голяма сила да отблъскват ухажванията на младите кавалери. Те отразяваха атаките като батальон, построен в каре.

Монтале, като опитен боец в такива престрелки, защитаваше с кръстосан огън целия дамски строй.

Дьо Сент-Енян, който се беше отчаял от упоритата, студена госпожица Дьо Тоне-Шарант, се стараеше да изглежда равнодушен към нея. Само че блясъкът на нейните очи всеки път го побеждаваше и той се връщаше към нея с още по-голяма покорност, на която тя отвръщаше с нови дързости. Горкият граф не знаеше на кой светец да се моли.

Придворните започваха да се увъртат около Ла Валиер.

Надявайки се да привлече погледа на Атенаис, господин Дьо Сент-Енян също се приближи до нея. Някой по-неосведомен можеше да помисли, че тук се е появило съперничество между Луиза и Атенаис.

Но такива хора не бяха чули, нито видели сцената под дъба по време на дъжда. Мнозинството беше осведомено за благосклонността на краля към Ла Валиер и младата девойка беше привлякла около себе си най-умните и най-глупавите.

Първите й угаждаха, казвайки си като Монтен: «Какво ли знам аз?». Вторите говореха като Рабле: «А защо не?». След нея тръгнаха всички, както по време на лов цялата сюрия следва група от пет-шест хрътки, които единствени чувстват миризмата на преследвания звяр или дивеч.

Кралицата и принцесата, забравили за високото си положение, с чисто женско любопитство разглеждаха тоалетите на своите дами и гостенки. Или другояче казано, те безпощадно ги критикуваха.

Погледите на младата кралица и принцесата едновременно се спряха на Ла Валиер, около която, както им се струваше, се бяха събрали много кавалери. Принцесата беше безжалостна.

— Наистина — каза тя, накланяйки се към кралицата майка, — ако съдбата беше справедлива, тя щеше да се окаже по-благосклонна към Ла Валиер.

— Това е невъзможно! — отвърна с усмивка кралицата майка.

— Защо?

— Билетите са само двеста, така че в списъка не могат да влязат всички придворни.

— Значи нея я няма в списъка?

— Няма я.

— Колко жалко! Тя би могла да спечели гривните и да ги продаде.

— Да ги продаде? — възкликна кралицата.

— По този начин може да си осигури зестра, избавяйки се от необходимостта да се омъжи бедна, както навярно ще се случи.

— Нима! Бедната! — каза кралицата майка. — Значи тя няма тоалети?

Тя произнесе тези думи като жена, на която никога не са липсвали средства.

— Прости ми, Господи, но ми се струва, че тя е със същата пола, с която беше сутринта на разходката. Тя успя да я спаси благодарение на грижите на краля, който я укри по време на дъжда.

При тези думи на принцесата в залата влезе кралят. Тя не беше забелязала влизането му, увлечена в своето злословие. Изведнъж вниманието й привлече Ла Валиер, която каза няколко думи на заобиколилите я дами и те се отдалечиха от нея. Тяхното движение насочи погледа й към входната врата. В този момент капитанът от гвардията обяви влизането на краля.

Ла Валиер, която досега внимателно гледаше към галерията, внезапно наведе очи.

Кралят беше облечен разкошно и с вкус и разговаряше с принца и господин Дьо Роклор, които вървяха отдясно и отляво, съвсем близо до него.

Кралят се приближи отначало към кралиците, на които внимателно се поклони. Целуна ръка на майка си, направи няколко комплимента на принцесата за елегантния й тоалет и започна да обхожда присъстващите. Поздрави Ла Валиер по същия начин, както и всички останали. После негово величество се върна при майка си и съпругата си.

Виждайки, че кралят се обръща към младото момиче с най-банална фраза, те направиха заключение, че увлечението на краля е преминало.

Трябва да отбележим, че сред придворните, наобиколили Ла Валиер, беше и господин Фуке и неговото особено внимание поддържаше разстроената девойка. Той се канеше да я заговори, но към тях се приближи Колбер и покланяйки се на суперинтенданта по всички правила, реши на свой ред да започне разговор с Ла Валиер. Фуке възпитано се отдалечи.

Монтале и Маликорн, които изпиваха с очи тази сцена, се спогледаха.

Дьо Гиш, който стоеше в нишата на прозореца, виждаше единствено принцесата. Но тъй като тя често спираше погледа си върху Ла Валиер, то очите му от време на време също се устремяваха към придворната дама.

Ла Валиер инстинктивно чувстваше върху себе си силата на тези очи, отправени към нея с любов, любопитство или завист. Никой и нищо не й идваше на помощ: нито съчувствени думи от страна на приятелките, нито любовен поглед на краля. Беше невъзможно да се изрази страданието на бедното момиче.

Кралицата майка нареди да бъде изнесена отпред маса, върху която бяха наредени лотарийни билети, след което помоли госпожа Дьо Мотвил да прочете списъка на избраните.

Няма защо да споменаваме, че списъкът беше съставен по всички правила на етикета: най-отпред беше кралят, после кралицата майка, след нея кралицата, принцът, принцесата и т.н. Всички сърца потрепваха по време на този прочит. Поканените бяха повече от триста, всеки се питаше дали името му ще бъде прочетено в този списък.

Както останалите, така и кралят слушаше съвсем внимателно.

Когато беше произнесено и последното име, той разбра, че Ла Валиер не присъства в списъка. Всъщност това можеше да бъде забелязано от всеки. Кралят се изчерви както винаги, когато нещо го ядосаше.

Лицето на кротката и покорна Ла Валиер не изразяваше нищо.

По време на четенето кралят непрекъснато я наблюдаваше. Това й действаше успокоително. Тя беше твърде щастлива, за да може някаква друга мисъл, освен мисълта за нейната любов, да проникне в ума или сърцето й. Възнаграждавайки я за това трогателно смирение с нежни погледи, кралят й показваше, че цялата й деликатност е достигнала до него.

Най-после списъкът беше прочетен. Лицата на жените, които бяха пропуснати или забравени, изразяваха разочарование.

Маликорн също не беше в списъка и неговата гримаса говореше на Монтале:

— Нима няма да направим така, че занапред щастието да не ни забравя.

— О, разбира се — отвръщаше му тънката усмивка на госпожица Ора.

Билетите бяха раздадени по номера.

Най-напред получи билет кралят, после кралицата майка, после кралицата, принцът, принцесата и т.н.

След това Ана Австрийска отвори торбичка от испанска кожа, в която имаше двеста перлени топки с гравирани върху тях номера, след което предложи на най-младата придворна дама да извади оттам една топка.

Всички тези приготовления се правеха бавно и присъстващите чакаха напрегнато, повече с жадност, отколкото с любопитство.

Дьо Сент-Енян се наклони към ухото на госпожица Дьо Тоне-Шарант.

— Всеки от нас има по един билет, госпожице — каза й той, — хайде да съберем нашите шансове. Ако аз спечеля, гривните ще бъдат ваши, ако вие спечелите, ще ми подарите един поглед на вашите чудни очи.

— Не — отвърна Атенаис, — гривните ще си бъдат ваши, ако вие ги спечелите. Всеки за себе си.

— Вие сте безпощадна — каза графът — и аз ще ви накажа за това с едно четиристишие…

— Тихо — прекъсна го момичето, — ще ми попречите да чуя печелившия номер.

— Номер едно — произнесе момичето, което извади перлена топка от торбичката.

— Кралят! — извика кралицата майка.

— Кралят спечели! — радостно повтори младата кралица.

— Вашият сън се сбъдна! — възторжено прошепна принцесата на ухото на Ана Австрийска.

Единствено кралят не даде никакъв израз на удоволствие.

Той само благодари на съдбата за нейната благосклонност към него, като леко се поклони на девойката, която играеше ролята на представителка на капризната богиня.

След като получи от ръцете на Ана Австрийска калъфа с гривните, кралят каза сред завистливия шепот на всички събрани:

— Действително ли тези гривни са толкова красиви?

— Погледнете — отвърна му Ана Австрийска — и сам преценете.

Кралят внимателно отвори калъфа и огледа гривните.

— Да — каза той, — какви чудесни камъни и каква прекрасна изработка!

— Каква изработка! — повтори принцесата.

Кралица Мария-Терезия от пръв поглед разбра, че кралят няма да й подари гривните, но тъй като по всичко личеше, че той не се кани да ги подари и на принцесата, тя беше повече или по-малко удовлетворена.

Кралят седна.

Най-приближените му придворни един след друг се приближаваха, за да се полюбуват на скъпоценностите, които скоро, с позволение на краля, започнаха да преминават от ръка на ръка. На часа всички познавачи и профани започнаха да издават възклицания на възхищение и да обсипват краля с поздравления. Действително възторгът беше обясним: едните се възхищаваха от брилянтите, а другите от камеите.

Дамите изразяваха явно нетърпение, виждайки, че съкровището е завладяно от кавалерите.

— Господа, господа — каза кралят, от когото нищо не оставаше скрито, — наистина може да се помисли, че вие носите гривни като сабиняните. Време е да ги предадете на дамите, които, както ми се струва, повече от вас разбират от такива неща.

Тези думи се сториха на принцесата като начало на изпълнението на решението, взето от краля. Нейната щастлива увереност се подкрепяше от погледите на кралицата майка.

Придворният, който държеше гривните в момента и на когото кралят направи забележка, побърза да ги предаде на кралица Мария-Терезия, която, знаейки, че те не са предназначени за нея, едва ги погледна и ги предаде на принцесата. Тя, и особено принцът, ги разглеждаха дълго с жадни очи. След което Хенриета предаде скъпоценностите на другите дами, произнасяйки само една дума, но с такъв израз, сякаш гривните й се бяха паднали:

— Великолепни!

Дамите, получили гривните от ръцете на принцесата, се полюбуваха и ги предадоха нататък.

В същото време кралят спокойно разговаряше с Дьо Гиш и с Фуше. По-точно, не разговаряше, а слушаше. Привикнал с всички превратности на думите, като всички хора, обладаващи неоспорима власт, той взимаше от отправените към него изрази само онези думи, които заслужаваха отговор.

Що се отнася до вниманието му, то беше насочено към съвсем друго място: движеше се заедно с погледа му.

Госпожица Дьо Тоне-Шарант беше последна в списъка на дамите, участващи в лотарията. Затова тя стоеше в края на редицата, а след нея оставаха само Монтале и Ла Валиер.

Когато гривните стигнаха до тези две придворни дами, сякаш никой не им обърна внимание. Сякаш скромните ръце, които ги държаха в момента, бяха лишили скъпоценностите от всякакво значение.

Монтале дълго съзерцава гривните, треперейки от радост, завист и лакомия. Без колебание тя би предпочела брилянтите пред камеите, а стойността пред красотата. Затова с голяма неохота ги предаде на своята съседка. Ла Валиер ги погледна почти равнодушно.

— Какви разкошни, какви великолепни гривни! — възкликна Монтале. — Защо не им се възхищаваш, Луиза? Наистина, ти не си жена!

— Аз съм възхитена — отвърна тъжно Ла Валиер. — Но защо да желаеш нещо, което не може да ти принадлежи?

Кралят леко се беше наклонил напред и внимателно слушаше думите на Луиза. Едва беше затихнал гласът й, когато, сияещ, той стана и преминавайки през цялата зала, се приближи до нея:

— Грешите, госпожице, вие сте жена, а всяка жена има право на скъпоценности!

— О, господарю! — възкликна Ла Валиер. — Значи ваше величество не желае да повярва в моята скромност!

— Аз вярвам, че вие притежавате всички добродетели, в това число и искреност, затова ви моля откровено да кажете мнението си за тези гривни.

— Те са толкова прекрасни, господарю, че могат да бъдат поднесени само на кралицата.

— Аз съм във възторг от вашите думи, госпожице. Гривните са ваши и кралят ви моли да ги приемете!

Ла Валиер почти с уплаха се опита да върне калъфа на краля, но той меко отстрани треперещата й ръка.

Всички замряха от учудване, възцари се глуха тишина. Единствено кралиците, които не бяха чули разговора, не можеха да разберат какво става.

Принцесата повика при себе си Дьо Тоне-Шарант.

— Боже мой, каква щастливка е Ла Валиер! — възкликна Атенаис. — Кралят току-що й подари гривните!

Принцесата прехапа устни до кръв. Младата кралица погледна първо към нея, после към Ла Валиер, след което се изсмя гръмко. Ана Австрийска седеше неподвижно, погълната от зародилите се в нея подозрения, като страдаше непоносимо от болката в гърдите.

Дьо Гиш, виждайки бледността на принцесата и разбирайки причината за това, побърза да излезе. Маликорн се възползва от общата суматоха, приближи се до Монтале и прошепна:

— Ора, до теб е нашето щастие и нашето бъдеще.

— Да! — отвърна Монтале.

После нежно целуна Ла Валиер. А в същото време, ако можеше, би я удушила с най-голямо удоволствие.