Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (96)

Глава петдесета
Авторът мисли, че е време да се върне към виконт Дьо Бражелон

Нашите читатели видяха, че в тази повест паралелно се развиват приключенията на младото и по-старото поколение.

Едните имаха отблясъка на стара слава и горчив жизнен опит. Те имаха покой, който изпълваше сърцата им и успокояваше кръвта в белезите, останали от жестоки рани. Другите имаха двубой на гордостта и любовта, мъчителни страдания и неизказани радости. Извиращ от извора живот — вместо спомени.

Ако в епизодите на нашето повествование има известна пъстрота, която учудва внимателния взор на читателя, причината е в богатите отсенки на нашата двойна палитра, която дарява с боя двете развиващи се рамо до рамо картини, в които се смесват и съчетават строги тонове с радостни и ярки. Във вълненията на едната ние намираме ненарушавания от нищо мир на другата. Разсъждавайки в обществото на старците, с удоволствие преминаваш към безумствата в обществото на младите.

Затова, ако нишките на нашата повест не са достатъчно здраво свързани с главата, която току-що съчинихме, и с главата, която сега пишем, това толкова малко ни смущава, както не е смущавало Рюиздал обстоятелството, че започва да рисува есенно небе, когато едва е завършил пролетния пейзаж. Ние предлагаме на читателя да постъпи точно така и да се върне към Раул, към виконт Дьо Бражелон, и ще го намери на същото място, където се разделихме с него последния път.

Възбуден, изплашен, изпаднал в отчаяние, или по-точно, загубил разсъдъка си, без воля, без предварително обмислено решение той бягаше след сцената, чийто завършек бе видял у Ла Валиер. Кралят, Монтале и Луиза, тази стая, странният стремеж да се избави от него, тъгата на Луиза, уплахата на Монтале, гневът на краля — всичко му предвещаваше нещастие, но какво?

Той бе пристигнал от Лондон, защото му бяха съобщили за надвисналата опасност и почти веднага бе видял нейния призрак. Достатъчно ли беше това за влюбения? Да, разбира се. Но това беше съвсем недостатъчно за едно благородно сърце.

Раул не тръгна да търси обяснения там, където без заобикалки ги търсят ревнивите или по-решителните влюбени. Той не отиде при господарката на сърцето си и не попита: «Луиза, не ме ли обичате вече? Друг ли обичате?» Мъжествен, способен на най-предана дружба, както беше способен на беззаветна любов, свято пазещ дадената дума и вярващ на думата на другия, Раул си каза: «Дьо Гиш ми писа, за да ме предупреди. Той знае нещо. Ще отида да го попитам какво знае и ще му разкажа какво видях с очите си.»

Пътят, който трябваше да измине Раул, не беше дълъг. Почти оздравял, Дьо Гиш се беше преместил от Фонтенбло в Париж преди два дни. Беше започнал да ходи без болки.

Виждайки Раул, той извика радостно. Така той обикновено проявяваше бурните си приятелски чувства. Раул на свой ред извика от огорчение, виждайки бледия, отслабнал и опечален Дьо Гиш. Две думи и един жест, с който Дьо Гиш отмести ръката му, бяха достатъчни на Раул, за да разбере истината.

— Значи така — каза Бражелон, сядайки до приятеля си. — Тук обичат и умират.

— Не, не умират — отвърна с усмивка Дьо Гиш, — след като съм на крака и мога да ви прегърна. Вие сте убеден, че съм много нещастен, но аз съм най-щастливият между хората, Раул! Страда само тялото. Сърцето и душата ми са щастливи. Ако знаехте! Аз съм най-щастливият смъртен!

— Толкова по-добре… толкова по-добре, само да е за по-дълго!

— Всичко е решено. Имам достатъчно любов до края на дните си. Но, приятелю, сега съм на ваше разположение, целият съм ваш и веднага…

— А пък аз веднага искам да ви кажа, че не затова сте ме откъснали от илюзиите ми и сте ме подхвърлили на немилостта на краля, защото това завръщане е нарушение на волята му, не затова сте пуснали в сърцето ми змията на ревността, за да ми кажете: «Всичко е добре, спете спокойно!»

— Не ви казвам «спете спокойно», Раул, но разберете ме добре, не искам и не съм в състояние да ви кажа нещо повече… Вярно е, виновен съм пред вас. О, аз се разкайвам, Раул, Бог вижда, че се разкайвам! Да напишеш на приятеля си «пристигай» е нищо. Но да видиш този приятел пред себе си, да почувстваш как той трепери, как се задъхва в очакване на думите, които не смееш да му кажеш…

— Ще посмеете… Аз имам мъжество, ако на вас ви липсва! — отчаяно възкликна Раул.

— Колко сте несправедлив и колко бързо сте забравили! Забравихте, че имате работа с обезсилен, ранен човек… Успокойте се! Аз ви написах: «Пристигайте!» Вие дойдохте. Не искайте повече от бедния Дьо Гиш.

— Вие ме посъветвахте да дойда, като се надявахте, че сам ще видя и ще разбера. Ето че видях смутената Ла Валиер… изплашената Монтале… краля…

— Краля?

— Да… Вие се обръщате настрани… значи тук се крие опасността? Злото е тук, нали? Кралят!

— Мълча.

— С мълчанието си вие казвате хиляди пъти повече, отколкото с думи. Дайте ми факти, моля ви, факти! Приятелю мой единствен, говорете! Сърцето ми кърви и аз ще умра от отчаяние!

— Щом е така, Раул, вие облекчавате положението ми и аз ще си позволя да говоря, след като се уверих, че ще ви съобщя нещо, което е по-утешително от отчаянието, в което сте изпаднали. Но това можете да научите от първия срещнат. Кълна ви се, става въпрос за съвсем невинни неща. За разходка… По време на буря кралят вместо да се скрие, стоял без шапка пред Ла Валиер. Но… кралят се отличава със своята вежливост.

— О, Дьо Гиш, Дьо Гиш, вие ме убивате!

— В такъв случай ще замълча.

— Не, продължавайте. След тази разходка са последвали и други, нали?

— Не… тоест да, имаше и приключение при дъба. Впрочем аз не зная нищо за това.

Раул стана. Дьо Гиш въпреки слабостта си, също се изправи.

— Слушайте ме добре — каза той, — няма да добавя нито дума. Аз казах твърде много или твърде малко. Другите ще ви осведомят повече, ако могат или ако поискат. Бях длъжен да ви предупредя да се върнете и го направих. Оттук нататък сам се грижете за вашите работи.

— Какво да правя? Да разпитвам навсякъде? Уви, вие повече не сте ми приятел, щом разговаряте така с мен — каза съкрушено младият човек. — Първият, когото започна да разпитвам, ще се окаже или клеветник, или глупак. Клеветникът ще излъже, за да ме измъчва, а глупакът ще направи нещо може би по-лошо. Ах, Дьо Гиш, и два часа няма да минат, и аз ще съм нарекъл десетина придворни лъжци и ще съм предизвикал десетина дуела! Спасете ме! Не е най-доброто да знаеш за своята беда.

— Но аз нищо не знам, повярвайте. Аз бях ранен, боледувах, бях в безсъзнание и за всичко имам съвсем мъглява представа. Но дявол да го вземе! Ние не търсим там, където трябва, подходящият човек е досами нас. Господин Д'Артанян ви е приятел. Идете при него. Той ще ви разкрие истинското положение на нещата и няма умишлено да измъчва сърцето ви.

В този момент на вратата се появи лакей:

— Господин графа го очакват в порцелановия салон.

— Добре. Ще позволите ли, мили Раул? Откакто започнах да ходя, съм много горд.

— Бих ви предложил да се облегнете на ръката ми, ако не бях сигурен, че тук е замесена жена.

— Струва ми се, да — усмихвайки се, каза Дьо Гиш и остави Раул сам.

Раул застина неподвижен, смазан като рудокопач, върху когото е паднала галерията. Той е ранен, кръвта му изтича, мислите му са объркани, но се мъчи да се съвземе и да спаси живота си с помощта на разума. Няколко минути бяха достатъчни на Раул, за да се справи със сътресението, предизвикано от двете съобщения на Дьо Гиш. Той вече успяваше да свърже мислите си, когато изведнъж зад вратата на порцелановия салон дочу глас, който му заприлича на гласа на Монтале.

«Тя е! — възкликна наум той. — Това, разбира се, е нейният глас. Ето една жена, която може да ми разкрие истината. Струва ли си обаче да я разпитвам тук? Тя се крие от всички, дори и от мен. Сигурно е изпратена тук от принцесата… Ще я потърся в стаята й. Тя ще ми обясни уплахата си и своето бягство, както и неловкостта, с която се опита да се избави от мен. Тя ще ми разкаже всичко… след като господин Д'Артанян, който знае всичко, подкрепи сърцето ми. Принцесата е кокетка… да, кокетка, но и тя понякога е способна да обича. Кокетка, която има своите странности и капризи, но накара Дьо Гиш да се почувства най-щастливия човек. Той поне най-после лежи върху постеля от рози. Напред!»

Раул напусна графа, като се упрекваше през целия път, че е говорил с Дьо Гиш само за себе си. Пристигна при Д'Артанян.