Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (63)

Глава седемнадесета
Засадата

Кралят даде знак на мускетаря, а след това и на Сент-Енян. Смисълът му беше: «Мълчете, ако ви е мил животът!»

Д'Артанян като войник се настани в ъгъла. Дьо Сент-Енян като фаворит се подпря на гърба на кралското кресло. Маникан изнесе напред десния си крак, след което се усмихна приятно и протягайки грациозно бялата си ръка, направи реверанс.

— Добър вечер, господин Маникан — каза кралят.

— Ваше величество ми оказва чест, канейки ме при себе си — поклони се Маникан.

— Да, за да узнаем от вас всички подробности за нещастния случай с Дьо Гиш.

— О, господарю, това е много тъжно!

— Бяхте ли с него?

— Не съвсем, господарю.

— Но вие сте пристигнали на мястото няколко минути след случката.

— Да, господарю, приблизително половин час след това.

— Как е станало нещастието?

— Знаете ли, господарю, къде се намира горичката Рошен?

— Да. Там е сборен пункт на ловците. Разкажете ми всички известни ви подробности за нещастния случай, господин Маникан.

Маникан се огледа, видя само Д'Артанян, който се беше облегнал на стената със спокоен, благодушен и доброжелателен вид, и Дьо Сент-Енян, с когото беше дошъл и който стоеше, както и преди, подпрян на облегалката на кралското кресло. Маникан събра смелост и започна:

— Ваше величество знае, че на лов често стават нещастни случаи.

— На лов?

— Да, господарю. Искам да кажа, когато се устройва засада.

— Така ли? — възкликна кралят. — Значи нещастният случай е станал по време на засада?

— Да, ваше величество! — потвърди Маникан. Нима ваше величество не знае?

— Само в най-общи черти — каза в скоропоговорка кралят, който не обичаше да лъже. — За какъв дивеч беше направена засада?

— За глиган, господарю.

— Как така е хрумнало на Дьо Гиш да отиде сам на засада за глиган? Това е работа за селяни и подходяща само за човек, който няма кучета и викачи за един приличен лов, както маршал Дьо Грамон.

Маникан сви рамене.

— Младостта е безразсъдна — произнесе той наставнически.

— Продължавайте — нареди кралят.

— С една дума — подчини се Маникан и произнасяйки бавно дума по дума, местейки крака като човек, вървящ в блато, — с една дума, господарю, бедният Дьо Гиш е отишъл на засадата съвсем сам.

— Сам! Виж ти какъв ловец! Нима господин Дьо Гиш не знае, че глиганът се нахвърля на ловеца?

— Точно така е станало, господарю.

— Знаел ли е с какъв звяр ще има работа?

— Да, господарю, селяните са видели животното в картофените ниви.

— Що за звяр е бил?

— Двегодишен глиган.

— В такъв случай, господине, вие е трябвало да ме предупредите, че графът иска да се самоубива. Аз съм го виждал на лов и познавам умението му. Когато стреля по глиган, той взима всички предпазни мерки и стреля с каквото трябва, а сега е тръгнал на лов с пистолети.

Маникан трепна.

— С пистолети, прекрасни за дуел, а не за лов на глигани.

— Господарю, някои неща са необясними.

— Вие сте прав и произшествието, за което говорим, е от този род. Продължавайте.

По време на разказа Сент-Енян може би щеше да направи знак на Маникан да не се увлича, но кралят го наблюдаваше строго. Що се касае до Д'Артанян, то статуята на мълчанието в Атина щеше да бъде по-изразителна и шумна от него. Маникан, като продължи да се движи по избрания от него път, все повече се оплиташе в мрежите.

— Господарю — каза той, — вероятно е станало така: Дьо Гиш е дебнел глигана.

— На кон?

— На кон. Стрелял е и е пропуснал целта.

— Колко несръчен е бил!

— Звярът се е хвърлил към него.

— Като е убил коня!

— Ах, ваше величество знае за това?

— Казаха ми, че в горичката Рошен, на кръстопътя, е намерен мъртъв кон. Предположих, че това е конят на Дьо Гиш.

— Така е, господарю.

— Добре, значи конят е загинал, но какво се случило с Дьо Гиш?

— Дьо Гиш е паднал на земята, бил е нападнат от глигана и е ранен в ръката и гърдите.

— Ужасно! Трябва да признаем, че Дьо Гиш си е виновен сам. Как може да се ходи на засада за такъв дивеч само с пистолети? Забравил ли е разказа за Адонис?

Маникан се почеса по врата.

— Действително, това е голяма непредпазливост.

— Как си обяснявате това, господин Маникан?

— Господарю, каквото е писано от съдбата, то ще се случи.

— О, вие сте били фаталист?

Маникан не знаеше на кой господ да се моли. Тонът на краля не приличаше на тон на лековерен човек. От друга страна, в него се чувстваше настойчивост и суровост на съдебен следовател. — Звучеше повече насмешка, отколкото заплаха.

— Значи вие твърдите — продължи кралят, — че намереният мъртъв кон принадлежи на Дьо Гиш?

— Да, да, разбира се.

— Това учуди ли ви?

— Не, господарю. На последния лов, ако си спомняте, така беше убит конят под господин Сен-Мор.

— Да, но на него му беше разпран коремът. Ако коремът на коня на Дьо Гиш също беше разпорен, аз нямаше да се учудвам.

Маникан се облещи.

— Учудва ме това, че на коня на Дьо Гиш коремът е цял, затова пък му е пробито слепоочието.

Маникан се чудеше къде да се дене.

— Може би греша — каза кралят — и конят на Дьо Гиш не е ударен в слепоочието? Съгласете се, господин Маникан, че това е много странна рана.

— Господарю, вие знаете, че конят е много умно животно, може би е опитал да се брани.

— Но конят се брани с копита, а не с глава.

— Сигурно изплашеният кон е паднал — фъфлеше Маникан — и глиганът, глиганът… нали разбирате, господарю, глиганът…

— За коня, разбирам, но конникът?

— Много просто, след коня глиганът се е заел с конника и, както вече имах честта да съобщя на ваше величество, е раздробил китката на Дьо Гиш, когато той се е канел да стреля втори път, и после с удар на зъбите го е ранил в гърдите.

— Ей Богу, звучи правдоподобно, господин Маникан, напразно сме се съмнявали в красноречието ви. Вие разказвате превъзходно.

— Кралят е безкрайно добър — смути се Маникан и се поклони несръчно, — безкрайно добър.

— От днес забранявам на моите благородници да ходят на засада. Това е все едно да разреша, дуелите!

Маникан трепна и направи крачка, канейки се да тръгва.

— Моля ви, останете господин Маникан — каза Людовик, — имам работа за вас.

В същия миг камердинерът повдигна завесата и доложи за пристигането на кралския лекар.

— Това е господин Вало, който току-що е посетил ранения Дьо Гиш, сега ще разберем какво е състоянието на ранения.

Маникан се почувства още по-неловко отпреди.

— По такъв начин нашата съвест ще бъде чиста — прибави кралят и погледна към Д'Артанян, но той дори с вежда не помръдна.