Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тримата мускетари (3.2)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (2007)
Допълнителна корекция
Еми (2020 г.)

Издание:

Автор: Александър Дюма

Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно

Преводач: Владимир Гергов

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Тренев & Тренев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Тип: роман

Националност: френска

Излязла от печат: 1991 г.

Редактор: Иван Тренев

Художествен редактор: Лили Басарева

Художник: Емилиян Станкев

Коректор: Магдалена Атанасова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2949

 

 

Издание:

Автор: Александър Дюма

Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно

Преводач: Владимир Гергов

Година на превод: 1991

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Тренев & Тренев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1991

Тип: роман

Националност: френска

Излязла от печат: 1991 г.

Редактор: Иван Тренев

Художествен редактор: Лили Басарева

Художник: Емилиян Станкев

Коректор: Магдалена Атанасова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2950

 

 

Издание:

Автор: Александър Дюма

Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно

Преводач: Владимир Гергов

Език, от който е преведено: френски

Издание: първо

Издател: „Тренев & Тренев“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1992

Тип: роман

Националност: френска

Излязла от печат: 1992 г.

Редактор: Иван Тренев

Художествен редактор: Лили Басарева

Художник: Емилиян Станкев

Коректор: Магдалена Атанасова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2951

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция (Еми)

Статия

По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Виконт дьо Бражелон
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard
АвторАлександър Дюма - баща
Първо издание1847–1850 г.
 Франция
Оригинален езикфренски
ЖанрИсторическа
Приключенска
Видроман
ПоредицаТримата мускетари
ПредходнаДвадесет години по-късно
Следващаняма

„Виконт дьо Бражелон“ (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание „Векът“, а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.

Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.

Външни препратки

Глава четиридесета
Какво не бяха предвидили нито наядата, нито дриадата

Дьо Сент-Енян спря на площадката на стълбата, която водеше към преддверието на придворните дами и към втория етаж на принцесата. Тук той заповяда на минаващия лакей да извика Маликорн, който все още се намираше при принца.

Маликорн се появи след около десет минути и започна внимателно да се вглежда в тъмнината.

Кралят беше отстъпил в най-тъмния ъгъл на вестибюла. На преден план се беше изпъчил Дьо Сент-Енян.

Изслушвайки молбата му, Маликорн се обърка.

— Аха — каза той, — вие искате да ви заведа в стаите на придворните дами?

— Да.

— Нали разбирате, че не мога да изпълня подобна молба, без да зная целта на вашето посещение.

— За нещастие, драги ми Маликорн, аз съм лишен от възможността да ви дам каквото и да е обяснение. Вие сте длъжен да ми се доверите като на приятел, който ви оказа вчера услуга и който моли вие да му окажете услуга днес.

— Но аз, господине, ви казах от какво имам нужда: просто не исках да спя под голо небе. Всеки честен човек може да ви каже това, докато вие нищо не ми съобщавате.

— Повярвайте ми, драги Маликорн — настояваше Дьо Сент-Енян, — че ако имах позволение, бих ви обяснил всичко.

— В такъв случай, господине, не мога да ви пусна да влезете при госпожица Дьо Монтале.

— Защо?

— Това ви е известно много добре, защото вие ме заварихте на оградата, когато й разкривах сърцето си. Съгласете се, бих бил повече от любезен, ако ви отворя вратата на дамата, която ухажвам.

— Кой ви е казал, че искам от вас ключа от нейната стая?

— От коя тогава?

— Нали тя не живее сама?

— Не, не е сама.

— Заедно ли живее с госпожица Дьо ла Валиер?

— Да, но вие нямате работа при госпожица Дьо ла Валиер, така както и при госпожица Дьо Монтале. На този свят има само двама души, на които бих дал този ключ: на господин Дьо Бражелон, ако ми го поиска, и на краля, ако ми заповяда.

— В такъв случай дайте ми този ключ, господине, аз ви заповядвам! — произнесе кралят, излизайки от тъмнината с разтворено наметало. — Госпожица Дьо Монтале ще слезе при вас, а ние ще се качим при госпожица Дьо ла Валиер, тъй като имаме работа само при нея.

— Кралят! — извика Маликорн, падайки в краката на Людовик.

— Да, кралят — отвърна с усмивка Людовик, — който ви е благодарен както за съпротивата, така и за капитулацията. Станете, господине, и ни окажете услугата, която искаме от вас.

— Слушам, господарю — каза Маликорн, ставайки.

— Помолете госпожица Дьо Монтале да слезе! — заповяда кралят. — И нито дума за моето посещение.

Маликорн се поклони и започна да се изкачва по стълбите.

Кралят толкова внезапно промени решението си и толкова бързо тръгна след него, че макар Маликорн да се бе изкачил до половината, Людовик стигна до стаята на придворните дами заедно с него.

Той видя през полуотворената врата Ла Валиер, седнала в кресло, а в другия ъгъл на стаята — Монтале, която се решеше пред огледалото и беше встъпила в преговори с Маликорн.

Кралят широко разтвори вратата и влезе. Като позна краля, Монтале нададе силен вик и избяга. Виждайки това, Ла Валиер също се изправи, но веднага след това падна в креслото.

Кралят бавно приближи до нея.

— Вие искахте аудиенция, госпожице — студено започна той, — готов съм да ви изслушам. Говорете.

Верен на своята роля на глух, сляп и ням, Дьо Сент-Енян се намести в ъгъла до вратата на табуретка, която сякаш нарочно беше поставена там за него. Скрит зад завесата, той изпълняваше ролята на доброто стражево куче, което пази своя господар, без да го безпокои.

Изпаднала в ужас при вида на ядосания крал, Ла Валиер стана за втори път и умоляващо го погледна.

— Господарю — прошепна тя, — простете ми.

— За какво да ви прощавам, госпожице?

— Господарю, аз много се провиних, нещо повече — извърших престъпление.

— Вие?

— Господарю, аз оскърбих ваше величество.

— Ни най-малко — отвърна Людовик.

— Умолявам ви, господарю, не говорете с мен сурово! Чувствам, че съм ви оскърбила, господарю. Но ще ви докажа, че не съм го направила с умисъл.

— С какво всъщност, госпожице — попита кралят, — сте ме оскърбили? Нищо не разбирам. Напълно невинна шега на младо момиче. Вие се присмяхте на един лековерен млад човек и това е напълно естествено. Всяка жена на ваше място би постъпила по същия начин.

— О, ваше величество, вие ме унищожавате с тези думи.

— Защо?

— Защото, ако шегата беше мое дело, тя съвсем нямаше да бъде невинна.

— Това ли е всичко, което искахте да ми кажете, молейки ме за аудиенция?

Кралят даде вид, че се кани да си тръгне. Ла Валиер направи крачка към него и с ясен, но пресеклив глас възкликна:

— Ваше величество чу ли всичко?

— Какво всичко?

— Всичко, което казах под кралския дъб?

— Не съм пропуснал нито дума, госпожице.

— Слушайки ме, ваше величество е могъл да помисли, че аз съм злоупотребила с вашето лековерие?

— Да, лековерие, правилно казахте.

— Нима на ваше величество не е известно, че бедните момичета понякога са принудени да се подчиняват на чужда воля?

— Простете, но не мога да разбера как тази воля, която толкова свободно се прояви под кралския дъб, би могла да бъде подчинена на чужда воля.

— А заплахата, господарю!

— Заплахата?… Кой ви е заплашвал? Кой е посмял да ви заплашва?

— Тези, които имат това право, господарю.

— Никой няма право да заплашва в моето кралство.

— Простете ми, господарю, но дори около ваше величество има хора, достатъчно високопоставени, за да могат да погубят една девойка без бъдеще, без състояние, която не притежава нищо освен доброто си име…

— Как биха могли да я погубят?

— Могат да погубят нейната репутация, като я изгонят позорно.

— Госпожице — каза кралят с дълбока горчивина в гласа, — не обичам хора, които се оправдават, като прехвърлят вината на други.

— Господарю!

— Да, тежко ми е да видя, че вместо простичко признание вие изплитате пред мен цяла мрежа от упреци и обвинения.

— На които вие не придавате никакво значение? — извика Луиза.

Кралят мълчеше.

— Но кажете, за Бога! — горещо се молеше Ла Валиер.

— Тъжно ми е да го призная каза кралят с хладен глас. Девойката плесна с ръце.

— Значи вие не ми вярвате?

Кралят не отговори нищо.

— Значи вие предполагате, че аз, аз… че аз съм организирала този смешен, безчестен заговор, за да се надсмея толкова безсърдечно над ваше величество?

— Боже мой, това съвсем не е смешно и не е безчестно — възрази кралят, — това не е заговор, а просто една забавна шега и нищо повече.

— О! — отчаяно прошепна Ла Валиер. — Кралят не ми вярва! Кралят не иска да ми повярва!

— Да, не искам.

— Боже! Боже!

— Какво по-естествено може да има? Кралят върви след мен, подслушва ме, дебне ме. Кралят може би иска да се позабавлява с мен, какво пък, ние ще се позабавляваме с него. И тъй като кралят има сърце, ще го прободем право в него.

Ла Валиер покри лицето си с ръце, заглушавайки риданията си.

Людовик безжалостно продължи да говори, изливайки върху бедната си жертва всичко, което сам беше изтърпял:

— Ще измислим една басня, например че аз го обичам и съм спряла избора си върху него. Кралят е толкова наивен и самонадеян, че ще повярва на думите ми. Тогава навсякъде ще разгласим за тази наивност на краля и ще се посмеем над него.

— О! — извика Ла Валиер. — Да се мисли така е ужасно!

— Това не е всичко — продължи кралят. — Ако този надменен крал приеме шегата сериозно, ако той непредпазливо изрази пред някого своята радост, тогава ще го унизим пред двора. Приятно ще е да разкажем на възлюбления си за похождението на господаря, измамен от любимата. Каква зестра за бъдещия мъж!

— Господарю — възкликна напълно отчаяна Ла Валиер, — моля ви, нито дума повече, умолявам ви! Нима не виждате, че ме убивате!

— Каква изтънчена шега — продължи кралят, леко смутен. Ла Валиер внезапно рухна на паркета и доста силно си удари коленете.

— Господарю — молеше тя, кършейки ръце, — ще предпочета позора пред предателството!

— Какво правите? — попита кралят, без да се помръдне.

— Когато пожертвам заради вас честта и живота си, може би ще повярвате на искреността ми. Разказът, който чухте при принцесата, е лъжа отначало докрай. Това, което казах под дъба…

— Е?

— Това е истината.

— Госпожице! — възкликна кралят.

— Господарю продължи Ла Валиер, увлечена от нетърпимото си, изгарящо чувство. — Господарю, дори да умра на място от срам, аз бих твърдяла, докато имам глас: казах, че ви обичам, и действително ви обичам!

— Вие!

— Да, аз. Обичам ви от мига, когато ви видях, от минутата, когато там, в Блоа, където чезнех, вашият царствен поглед падна върху мен, животворен и лъчезарен. Аз ви обичам, господарю! Знам: бедната девойка, обичаща краля и признала му това, нанася обида на величеството. Накажете ме за тази дързост, презирайте ме за безразсъдството, но никога не си помисляйте, никога не казвайте, че съм се присмяла над вас, че съм ви предала! В мен тече кръв, вярна на кралете, и аз обичам… обичам моя крал! Ах… умирам!

Останала без сили и дъх, тя падна като подкосена, като цветче, срязано от сърпа на жетваря, за когото ни е разказвал Вергилий.

След тези думи и тази гореща молба у краля не останаха нито досада, нито съмнение. Цялото му сърце се отвори пред горещото дихание на тази любов, предадена с думи на мъжество и благородство.

След като изслуша признанието, кралят почувства внезапна слабост и закри лицето си с ръце. Но когато пръстите на Ла Валиер се впиха в ръката му и горещото им дихание сгря тялото му, Людовик вдигна Ла Валиер и я притисна в обятията си.

Главата й безжизнено се отпусна на рамото му.

Изплашеният крал извика Сент-Енян.

Досега седял неподвижно в своя ъгъл, той притича, като си даваше вид, че бърше сълзите си. Той помогна на Людовик да настанят момичето в креслото, напръска я с «водата на унгарската кралица», без да спира да повтаря:

— Госпожице! Послушайте ме, госпожице! Успокойте се! Кралят ви вярва, кралят ви прощава! Вие може да го развълнувате много, госпожице, негово величество е чувствителен, негово величество също има сърце! Госпожице, обърнете внимание, кралят е бледен!

Ла Валиер не се събуждаше.

— Госпожице! — продължаваше Сент-Енян. — Много ви моля, събудете се. Време е! А ако на краля му прилошее, ще трябва да викам лекар! Какво нещастие, боже мой! Събудете се! Направете едно усилие!

Трудно можеше да се измислят по-красноречиви и по-убедителни думи от тези, произнесени от Сент-Енян, но нещо по-силно и по-убедително върна в съзнание Ла Валиер.

Кралят се отпусна на колене пред нея и започна да покрива ръцете й с горещи целувки. Тя дойде на себе си, отвори очи, в които животът мъждукаше, и прошепна:

— О, господарю, значи ваше величество ми прощава? Кралят мълчеше. Вълнението му беше твърде силно. Сент-Енян счете за необходимо да се оттегли. Той видя, че очите на Людовик горяха. Ла Валиер се изправи.

— Сега, господарю — мъжествено произнесе тя, — сега, когато съм оправдана поне в очите на ваше величество, разрешете ми да се отправя в манастир. Там до края на живота си ще благославям моя крал и ще умра, благодарейки на Бога, че ми е подарил един ден щастие.

— Не, не! — отвърна кралят. — Вие ще живеете тук, благодарейки на Бога и обичайки Людовик, който ще ви устрои живот, пълен с блаженство, който ви обича и се кълне в това!

— О, господарю, господарю!

За да разсее всички съмнения, кралят започна толкова горещо да я целува, че Сент-Енян се скри зад завесата.

Тези целувки, които тя нямаше сили да отблъсне, възпламениха младото момиче.

— О, господарю! Не ме карайте да се разкайвам за откровеността си, защото това ще докаже, че ваше величество още ме презира.

— Госпожице — каза развълнуван кралят, отстъпвайки назад, — никого не обичам и не уважавам толкова на този свят, колкото вас. От днес никой, кълна ви се, никой няма да се ползва с по-голяма почит от вас в моя двор. Моля ви да простите порива ми, госпожице, който беше от прекалена любов, но аз ще ви докажа нейната сила, като ви оказвам цялото уважение, каквото можете да пожелаете.

Поклони се и попита:

— Госпожице, ще позволите ли да запечатам целувката си върху вашата ръка?

Почтително докосна с устни ръката на младото момиче.

— От днес — добави Людовик, като се изправи и галеше Ла Валиер с поглед, — от днес сте под мое покровителство. На никого не казвайте за злото, което ви причиних, и простете на другите за това, което са ви сторили. Сега ще стоите толкова високо, че те няма да ви внушават страх, вие просто ще ги съжалявате! Кралят се поклони, сякаш беше в храм, и повика Сент-Енян:

— Графе, надявам се, че госпожицата ще ви удостои с част от своята благосклонност в замяна на дружбата, която й дарявам навеки.

Дьо Сент-Енян преклони коляно пред Ла Валиер.

— Колко щастлив ще бъда — прошепна той, — ако госпожицата ме удостои с тази чест!

— Ще ви изпратя приятелката — каза кралят. — Сбогом, или по-точно, довиждане!

Кралят весело се отдалечи, увличайки след себе си Сент-Енян.

Принцесата не беше предвидила такава развръзка. Нито наядата, нито дриадата й бяха говорили за това.