Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (76)

Глава тридесета
При принцесата

Наблюдавайки как бе завършил приемът на посланиците, дори най-недалновидните усетиха, че намирисва на война.

Самите посланици, които бяха лошо осведомени за интимната дворцова хроника, взеха за своя сметка изтърваните от краля думи: «Ако аз не съм способен да се владея, ще съумея да се справя с онези, които ме оскърбяват.»

Съдбата бе благосклонна към Франция и Холандия, че Колбер тръгна след посланиците и им даде известни разяснения. Но кралиците и принцесите бяха в течение на всички събития, така че заплахата на краля силно ги обезпокои и не на шега ги изплаши. Особено принцесата чувстваше, че кралският гняв ще се излее върху нея. Гордостта не й позволяваше да се обърне за поддръжка към кралицата майка и тя се прибра разтревожена, но без мисъл да бяга от борбата. От време на време Ана Австрийска изпращаше да се осведомят дали кралят се е върнал.

Възцарилото се в двореца мълчание по повод изчезването на Луиза предвещаваше много беди. На всички беше известен острият и избухлив нрав на краля.

Без да обръща внимание на слуховете, принцесата се затвори в стаята си, повика Монтале и с най-спокоен тон заразпитва за случилото се. Когато надарената с красноречие Монтале внимателно завършваше своя разказ, като съветваше принцесата да бъде снизходителна и я убеждаваше, че тогава и другата страна ще прояви снизходителност, на прага застана господин Маликорн, съобщавайки, че кралят моли да бъде приет.

Върху лицето на достойния приятел на Монтале бе изписано силно вълнение. Той чувстваше, че срещата, искана от Людовик, ще стане една от най-интересните глави в повестта за кралските сърца.

Принцесата се разтревожи от посещението на девера си. Тя не го очакваше толкова скоро, а главно, не очакваше от краля такива преки действия. Жените са свикнали да водят война по заобиколни пътища и се оказват много неопитни и слаби, когато трябва да приемат фронтален бой. Но както вече казахме, принцесата не принадлежеше към хората, които отстъпват, и реши гордо да вдигне хвърлената ръкавица.

Пет минути по-късно кралят вече се изкачваше по стълбите. Той се беше зачервил от бързата езда. Измачканият му и прашен костюм контрастираше рязко със свежия и изискан тоалет на побледнялата принцеса. Людовик седна, без да дочака покана. Монтале се скри. Принцесата също седна.

— Сестро моя — каза Людовик, — известно ли ви е, че тази сутрин госпожица Дьо ла Валиер е избягала, принудена да отнесе скръбта и отчаянието си в манастир?

Тези думи бяха произнесени със силно развълнуван глас.

— За пръв път чувам това от устата на ваше величество — отвърна принцесата.

— А аз мислех, че вие сте узнали новината тази сутрин, по време на приема на посланиците.

— По вашето вълнение, господарю, действително предположих, че е станало нещо необикновено, но точно какво, не разбрах.

Кралят действаше открито и тръгна право към целта.

— Сестро моя — продължи той, — защо сте уволнили госпожица Дьо ла Валиер?

— Защото не ми харесва нейният начин на служене — сухо отвърна принцесата.

Кралят стана морав и очите му така засвяткаха, че принцесата трудно издържаше под погледа му. Все пак той успя да се овладее и продължи:

— Необходима е много сериозна причина, сестро моя, за да може такава добра жена като вас да изгони и да поругае честта не само на тази девойка, но и на цялото й семейство. Вие знаете, че градът внимателно наблюдава поведението на придворните дами. Да уволниш една от тях, означава да я обвиниш в престъпление или в некоректна постъпка. Какво престъпление е извършила госпожица Дьо ла Валиер?

— След като се заемате с ролята на покровител на госпожица Ла Валиер — хладно отвърна принцесата, — аз ще ви обясня, въпреки че имам право да не давам на никого обяснения.

— Дори на краля? — гневно извика Людовик.

— Вие ме нарекохте ваша сестра — каза принцесата — и аз съм у дома си.

— Все едно! — отвърна Людовик, който се засрами от избухването си. — Нито вие, нито който и да е в моето кралство няма право да отказва обяснение, след като аз го искам!

— Щом така поставяте въпроса, остава ми само да се подчиня на ваше величество и да замълча.

— Нека не се хващаме за думите.

— Покровителството, което вие оказвате на госпожица Дьо ла Валиер, ме кара да се отнасям към нея с уважение.

— Повтарям ви, да не се хващаме за думите. Вие знаете, че аз съм първият сред френските благородници и съм длъжен да пазя честта на всички благороднически семейства. Когато вие изгонвате госпожица Дьо ла Валиер или някоя друга дама… Принцесата сви рамене.

— И ви повтарям, някоя друга дама — продължи кралят, — аз съм длъжен да ви поискам обяснение, за да утвърдя или отхвърля вашата присъда.

— Да отхвърлите моята присъда? — надменно каза принцесата. — Ако аз изгоня една от своите прислужнички, вие ще ме заставите да я приема обратно?

Кралят мълчеше.

— Ако не се възмутя от такова унижение на достойнството ми, аз няма да бъда принцеса от вашата кръв, дъщеря на крал, ще падна по-ниско от изгонената от мен придворна дама!

Кралят скочи, изпаднал в ярост.

— Вие нямате сърце, принцесо! — извика той. — Щом така постъпвате с мен, позволете ми и аз да постъпя с вас също така сурово!

Понякога заблуденият куршум променя изхода на сражението. Тези случайно изтръгнали се от устата на краля думи разколебаха принцесата: тя се изплаши да не изпадне в немилост.

— Питам ви, принцесо, какво е провинението на госпожица Ла Валиер?

— Тя е голяма интригантка. Заради нея са се дуелирали двама приятели. Тя предизвиква най-неприятни приказки за себе си, така че целият двор мръщи вежди само като чуе името й.

— Ла Валиер? — попита кралят.

— Под кротката и лицемерна външност — продължи принцесата — се крие хитра и злобна душа!

— У Ла Валиер?

— Вие лесно можете да изпаднете в заблуждение, но аз добре я познавам. Тя е способна да посее вражда между най-близки роднини и между най-близки приятели. Виждате ли, тя вече сее раздор между нас.

— Кълна се — каза кралят, — че от нейната уста никога не се е отронила лоша дума. Кълна се! Дори виждайки гнева ми, тя ме умоляваше да не отмъщавам никому. Кълна се, че вие нямате по-предана и уважаваща ви приятелка от нея.

— Приятелка? — каза принцесата с израз на голямо презрение.

— Пазете се, принцесо — каза кралят, — забравяте за моето отношение към Ла Валиер. От този момент всичко се променя. Госпожица Дьо ла Валиер ще бъде това, което аз искам да направя от нея. И стига да реша, тя ще седне на трона!

— Все пак… не е родена на него. Вие можете да й уредите бъдещето, но не сте властен да й смените миналото!

— Принцесо, аз бях с вас много любезен и много вежлив, не ме карайте да си спомням, че съм крал!

— Господарю, вече два пъти ми казвате това. Имах честта да ви отговоря, че съм във ваша власт.

— В такъв случай съгласна ли сте да ми окажете една услуга и отново да вземете при себе си госпожица Дьо ла Валиер?

— Защо, господарю? Вие имате трон, който можете да й предложите. Аз съм твърде нищожна, за да покровителствам такава могъща особа.

— Стига злоба и презрение! Направете това заради мен.

— Никога!

— Значи ме принуждавате да започна война в собственото си семейство!

— Аз също имам семейство и ще намеря в него убежище.

— Какво е това? Заплаха? Нима дотолкова сте се забравили? Нима мислите, че ако нещата стигнат до разрив, вашите роднини ще ви окажат поддръжка?

— Надявам се, господарю, че вие няма да ме принудите да направя постъпки, недостойни за положението ми.

— Аз се надявах, че ще си спомните нашето приятелство и ще се държите с мен като с брат.

Принцесата се замисли за миг.

— Господарю, ако разкажа на всички за поведението на Ла Валиер, ако за това узнаят кралиците…

— Хайде стига, Хенриета, не заглушавайте гласа на сърцето. Спомнете си, че сте ме обичали, и си спомнете също, че човешкото сърце трябва да е толкова милосърдно, колкото сърцето на Всевишния. Не бъдете безжалостна и непреклонна и простете на Ла Валиер.

— Не мога. Тя ме оскърби.

— Но заради мен, заради мен!

— Господарю, ще направя всичко за вас, освен това.

— Вие ме хвърляте в отчаяние… Вие ме карате да се обърна към последното средство на слабите хора: към гнева и отмъщението!

— Господарю, аз ви карам да се обърнете към разума.

— Съжалете се, сестро, за първи път в живота си моля някого, вие сте моята последна надежда.

— Господарю, вие плачете?

— Да, от яд и унижение. Да бъда принуден да се моля, аз, кралят. Цял живот ще проклинам този миг. За една секунда вие ми причинихте повече зло, отколкото можех да си представя в най-мрачните минути на живота си.

Кралят даде воля на сълзите си, които действително бяха сълзи на гняв и срам. Принцесата не се трогна — и най-чувствителните жени не чувстват състрадание към мъките на гордостта — но тя се изплаши да не би с тези сълзи от сърцето на краля да си отиде и всяка човечност.

— Заповядайте, господарю! — каза тя. — Ако вие предпочитате моето унижение пред вашето, макар че моето ще стане известно на всички, а вашето видях само аз, готова съм да се подчиня.

— Не, не, Хенриета! — възкликна Людовик в порив на благодарност. — Вие ще отстъпите пред братската молба.

— Аз се подчинявам. Значи вече нямам брат!

— И тъй — каза той — вие ще приемете бедната Луиза и ще й простите?

— Ще я държа у дома си.

— Не, вие ще й върнете вашето приятелство, скъпа сестро.

— Аз никога не съм я обичала.

— Тогава от любов към мен ще се обръщате към нея ласкаво, нали, Хенриета?

— Добре, ще се отнасям с нея като с ваша възлюблена. Кралят стана. С тези съвсем не навреме изпуснати думи принцесата унищожи цялата заслуга на своето самопожертвувание. Людовик повече за нищо не й беше задължен. Уязвен и смъртно обиден, той отвърна:

— Благодаря, принцесо. Вечно ще помня оказаната от вас услуга.

Сбогува се с нея с подчертано церемониален поклон. Минавайки покрай огледалото, той видя, че очите му са зачервени, и се ядоса. Но беше вече късно. Маликорн и Д'Артанян успяха да забележат зачервените му очи. «Кралят е плакал» — помисли си Маликорн. Д'Артанян се приближи до Людовик.

— Господарю — каза той шепнешком, — трябва да се върнете по малката стълбичка у вас.

— Защо?

— Защото по лицето ви има следи от улична прах. Вървете, господарю, вървете.

«Хм, хм! — помисли си той, когато кралят го послуша като малко дете. — Тежко на оня, който докара до сълзи жената, способна така да разстрои краля…»