Метаданни
Данни
- Серия
- Тримата мускетари (3.2)
- Включено в книгите:
-
- Оригинално заглавие
- Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, 1847 (Обществено достояние)
- Превод от френски
- Владимир Гергов, 1991 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Историческа сага
- Исторически приключенски роман
- Исторически роман
- Приключенска литература
- Роман на плаща и шпагата
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 49 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Сергей Дубина (2007)
- Допълнителна корекция
- Еми (2020 г.)
Издание:
Автор: Александър Дюма
Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно
Преводач: Владимир Гергов
Година на превод: 1991
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: „Тренев & Тренев“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1991
Тип: роман
Националност: френска
Излязла от печат: 1991 г.
Редактор: Иван Тренев
Художествен редактор: Лили Басарева
Художник: Емилиян Станкев
Коректор: Магдалена Атанасова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2949
Издание:
Автор: Александър Дюма
Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно
Преводач: Владимир Гергов
Година на превод: 1991
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: „Тренев & Тренев“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1991
Тип: роман
Националност: френска
Излязла от печат: 1991 г.
Редактор: Иван Тренев
Художествен редактор: Лили Басарева
Художник: Емилиян Станкев
Коректор: Магдалена Атанасова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2950
Издание:
Автор: Александър Дюма
Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно
Преводач: Владимир Гергов
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: „Тренев & Тренев“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1992
Тип: роман
Националност: френска
Излязла от печат: 1992 г.
Редактор: Иван Тренев
Художествен редактор: Лили Басарева
Художник: Емилиян Станкев
Коректор: Магдалена Атанасова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2951
История
- — Добавяне
- — Допълнителна корекция (Еми)
Статия
По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Виконт дьо Бражелон | |
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard | |
Автор | Александър Дюма - баща |
---|---|
Първо издание | 1847–1850 г. Франция |
Оригинален език | френски |
Жанр | Историческа Приключенска |
Вид | роман |
Поредица | Тримата мускетари |
Предходна | „Двадесет години по-късно“ |
Следваща | няма |
„Виконт дьо Бражелон“ (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание „Векът“, а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.
Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.
Външни препратки
- „Виконт дьо Бражелон“ на сайта „Моята библиотека“
Глава четиридесет и втора
Кожата на мечката
Колбер връчи на херцогинята пропуска и едва-едва премести креслото, зад което тя стоеше като зад укритие. Госпожа Дьо Шеврьоз кимна и излезе.
Колбер, след като позна почерка на Мазарини и преброи писмата, позвъни на секретаря, като нареди да извикат парламентарния съветник господин Ванел. Секретарят отвърна, че съветникът, верен на своите навици, току-що е пристигнал, за да доложи на интенданта за най-важното в днешната работа в парламента.
Колбер се приближи до лампата и прочете писмата на покойния кардинал. Той няколко пъти се усмихна, убеждавайки се все повече и повече в ценността на документите, предадени му от госпожа Дьо Шеврьоз. После подпря тежката си глава с ръце и няколко минути прекара в размисъл.
В това време в кабинета влезе висок човек със слабо лице и хищен нос. Той влезе със скромна увереност, която показваше гъвкав и твърд характер, гъвкав по отношение на господаря, който може да осигури дивеча, и твърд по отношение на кучетата, които се осмеляват да му оспорват някой тлъст кокал.
Под мишница Ванел носеше папка с големи размери. Той я остави на бюрото, където Колбер беше склонил глава върху ръцете си.
— Здравейте, господин Ванел — каза Колбер, откъсвайки се от мислите си.
— Здравейте, монсеньор — непринудено отвърна Ванел.
— Трябва да казвате «господине» — меко го поправи Колбер.
— Когато човек се обръща към министрите, казва «монсеньор» — невъзмутимо забеляза Ванел, — а вие сте министър.
— Все още не!
— Аз ще ви наричам монсеньор. Вие сте мой началник и мой господар, какво повече е нужно! Ако не ви харесва да ви наричам така в присъствието на външни хора, позволете ми да ви наричам монсеньор, когато сме насаме.
Колбер вдигна глава на височината на лампата и прочете или се опита да прочете по лицето на Ванел колко искреност има в тази проява на преданост. Но съветникът съумя да издържи погледа, въпреки че това беше поглед на министър. Колбер въздъхна: не прочете върху лицето на Ванел нищо определено. Възможно беше той да се окаже честен. Колбер си помисли, че този човек, който му е подчинен по служба, в действителност го държи в ръцете си, тъй като госпожа Ванел бе негова любовница. Докато мислеше за участта на този човек, Ванел безстрастно извади от джоба си запечатано с испански восък, напарфюмирано писмо и го подаде на интенданта:
— Писмо от жена ми, монсеньор.
Колбер се задави. Взе писмото, отвори го, прочете го и го прибра в джоба си, докато Ванел невъзмутимо четеше своите протоколи.
— Ванел — каза внезапно шефът на своя подчинен, — вие, доколкото виждам, не се страхувате от работа? Дванадесет часа на ден не ви ли докарват до ужас?
— Аз работя по петнадесет часа, монсеньор.
— Но това е невъзможно. Задълженията в парламента не ви отнемат повече от три часа.
— О, аз водя счетоводните книги на един мой приятел, чиито дела се намират под мой контрол, а освен това в свободното си време изучавам древноеврейски език.
— Вас много ви ценят в парламента, нали, Ванел. Не трябва дълго да се заседавате на съветническото място. Трябва да си купите длъжност. Нещо по-значително. Най-трудно се задоволяват скромните желания.
— Да се напълнят скромните кесии също не е лесно.
— Каква длъжност най-много би ви харесала?
— Право да си кажа, не виждам нито една, която би била за моя джоб.
— Има една добра длъжност. Но трябва да бъдеш крал, за да можеш да си я купиш без парични затруднения, а кралят сигурно няма да пожелае длъжността генерален прокурор.
Като чу тези думи, Ванел вдигна към Колбер безизразен поглед. Колбер така и не можа да разбере дали Ванел е отгатнал мислите му, или просто е реагирал на думите му.
— За коя длъжност на генерален прокурор говорите, монсеньор? Аз знам само длъжността на господин Фуке.
— Точно за нея говоря, мили мой съветнико.
— Не е лош вкусът ви, монсеньор, но стоката може да бъде купена, ако се продава.
— Мисля, че тази длъжност скоро ще се изнесе на пазара.
— Ще се изнесе на пазара? Длъжността генерален прокурор? Длъжността на господин Фуке, която го прави неуязвим, ще се изнесе на пазара? О, о!
— А може би тази длъжност ви плаши? Или не я искате?
— Господине, вие се подигравате с мен — отвърна Ванел. — Кой парламентарен съветник не иска да стане генерален прокурор?
— В такъв случай, господин Ванел… след като аз твърдя, че тази длъжност ще се продава…
— Повтарям, това е невъзможно. Никой няма да се откаже от бронята, която пази неговата чест, състояние и може би живот.
— Намират се луди, които мислят, че са в безопасност от ударите на съдбата, господин Ванел.
— Да, монсеньор, случва се и такова нещо, но подобни луди не вършат своите безумства в полза на бедните ванеловци, вегетиращи в този свят. Защото ванеловци са бедни.
— Наистина длъжността на господин Фуке струва скъпо. Колко бихте дали за нея, господин Ванел?
— Всичко, каквото имам. От триста до четиристотин хиляди ливри.
— А цената на тази длъжност каква е според вас?
— Най-малко милион и половина. Познавам хора, които са предлагали милион и седемстотин хиляди и не са успели да съблазнят господин Фуке. Но дори и господин Фуке да пожелае да продаде длъжността си, в което не вярвам, въпреки че ми казваха…
— Значи и на вас са ви казвали! Кой?
— Господин Дьо Гурвил… господин Пелисон… така, между другото.
— Но ако господин Фуке все пак пожелае да продаде длъжността си?
— Все едно, няма да мога да я купя, тъй като господин суперинтендантът ще я продаде само в брой, а кой може изведнъж да сложи на масата милион и половина?
На това място Колбер спря съветника с изразителен жест и се замисли. Наблюдавайки хода на мислите по лицето на своя господар и виждайки настойчивото му желание да продължи разговора на тази тема, Ванел нетърпеливо чакаше решението му, без да смее да подскаже нещо на интенданта.
— Обяснете ми — каза най-после Колбер — какви са привилегиите, свързани с тази длъжност?
— Право да обвини всеки френски поданик, ако не е принц по кръв. Право да анулира всяко обвинение, предявено срещу всеки французин, освен краля и принцовете от кралския дом. Генералният прокурор е дясната ръка на краля, която наказва виновните. Същата ръка може да послужи на краля и за да загаси факела на правосъдието и законността. По такъв начин господин Фуке може да прояви неподчинение пред краля, настройвайки против него парламента, затова кралят независимо от всичко се старае да е в добри отношения с него, тъй като е естествено негово величество да иска указите му да влизат в законна сила без възражение от страна на парламента. Генералният прокурор може да бъде много полезно, но и много опасно оръдие.
— Искате ли да станете генерален прокурор, Ванел? — внезапно попита Колбер, смекчавайки тона и погледа си.
— Аз? — възкликна Ванел. — Вече имах чест да ви докладвам, че за това не ми стигат повече от един милион ливри.
— Ще ги вземете на заем от ваши приятели.
— Нямам приятели, по-богати от мен.
— Вие сте честен човек!
— О, ако всички мислеха като вас!
— Достатъчно е, че аз мисля така. В случай на необходимост съм готов да гарантирам за вас.
— Но, монсеньор! Знаете ли поговорката: «Който гарантира, той ще плаща»?
— Дотам няма да се стигне.
Ванел се изпъна, развълнуван от това толкова неочаквано предложение от човек, чиито думи се възприемаха сериозно дори от най-лекомислените хора.
— Не ми се смейте, господине — каза той.
— Да побързаме с това, Ванел. Казвате, че господин Гурвил е разговарял с вас за длъжността на господин Фуке?
— Да, Пелисон също. Ето думите им: «… членовете на парламента са богати и честолюбиви и трябва да се организират, за да предложат два или три милиона на господин Фуке, своя покровител, своята светиня.» Казах им, че ако е необходимо, ще внеса моята част в размер на десет хиляди ливри.
— Значи вие също обожавате господин Фуке! — възкликна Колбер, хвърляйки към Ванел злобен поглед.
— Ни най-малко. Но господин Фуке заема поста генерален прокурор. Той е затънал в дългове и отива към дъното. Ние трябва да спасим честта на корпорацията.
— Значи докато е на тази длъжност, Фуке няма от какво да се опасява.
— Има и друго — продължи Ванел, — господин Гурвил добави: «За господин Фуке е унизително да приема милостиня и той несъмнено ще се откаже от нея. Нека парламентът реши и спазвайки благоприличието, да купи длъжността на своя генерален прокурор. Тогава всичко ще е наред. Честта на корпорацията ще бъде неопетнена и заедно с това ще бъде пощадена гордостта на господин Фуке.»
— Да, това действително е решение.
— Аз разсъждавах абсолютно по същия начин като вас, монсеньор.
— Ето какво, господин Ванел: веднага ще отидете при господин Пелисон или при господин Гурвил, познавате ли някой друг от приятелите на господин Фуке?
— Познавам се добре с господин Дьо Лафонтен.
— С този… стихоплетец?
— Да, с него. Когато бяхме в добри отношения с господин Фуке, той съчиняваше стихове, възпяващи моята жена.
— Обърнете се към него, за да ви уреди среща със суперинтенданта.
— С удоволствие. Но как ще стане с парите?
— В уречения ден и час парите ще бъдат на ваше разположение. За това можете да бъдете спокоен.
— Монсеньор, каква голяма щедрост! Вие засенчвате дори краля! Превъзхождате господин Фуке!
— Една минута… да не злоупотребяваме с думите, Ванел. Не ви подарявам един милион и четиристотин хиляди ливри. Аз имам деца.
— О, господине, вие ми ги заемате и това ми е повече от достатъчно. Определете процент, какъвто желаете, гаранции, каквито поискате, аз съм готов на всяко ваше условие, като ще продължа да повтарям още и още, че вие превъзхождате по щедрост кралете и господин Фуке. Какви са вашите условия?
— Ще погасите дълга в течение на осем години, ще ми дадете полица за самата длъжност…
— Превъзходно. Това ли е всичко?
— Почакайте. Запазвам си правото да откупя от вас тази длъжност за сто и петдесет хиляди ливри повече, отколкото вие ще заплатите за нея, ако при нейното изпълнение не се ръководите от интересите на краля и моите предначертания. Нима в моите условия има нещо, което не ви харесва?
— Не, не — живо отвърна Ванел.
— В такъв случай ще подпишем договор веднага щом поискате. Вървете при приятелите на господин Фуке, срещнете се със суперинтенданта, бъдете отстъпчив и щом стигнете до споразумение…
— Ще побързам да го накарам да подпише договора.
— В никакъв случай не правете това… в никакъв случай не обелвайте дума за подпис, разговаряйки с господин Фуке, нито за неустойка в случай на нарушение на договора, нито дори за честна дума, чувате ли? Иначе ще погубите всичко!
— Но какво да правя, монсеньор? Не всичко е толкова просто.
— Постарайте се само господин Фуке да сключи с вас сделката. Вървете!