Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (158)

Глава четиридесет и четвърта
Щастливото хрумване на Д'Артанян и щастливото хрумване на краля

Ударът беше нанесен доста точно. Той беше жесток и съдбоносен. Д'Артанян побесня: беше му попречило хрумването на краля. Но не изпадна в отчаяние и като си спомни каква идея го бе осенила в Бел-Ил, измисли още един начин, за да спаси изпадналите в беда приятели.

— Господа — внезапно се обърна към събралите се офицери, — след като изпълнението на тайните си заповеди кралят е възложил не на мен, а на друго лице, значи аз повече не се ползвам с кралското доверие. Аз действително щях да бъда недостоен за него, ако и занапред си запазех командването, при което на всяка крачка щях да се сблъсквам с толкова оскърбително за мен подозрение. Затова решавам да тръгна веднага, за да връча на краля моята оставка. Обявявайки това във ваше присъствие, заповядвам да се отстъпи към бреговете на Франция, за да не рискуваме силите, които ми е поверил негово величество. Върнете се на своите кораби и се гответе за отплаване! След час започва приливът. По местата, господа, по местата! Предполагам — добави той, виждайки, че само бдителният офицер не е готов да му се подчини, — предполагам, че този път нямате някаква друга заповед, която да ви дава основание да възразите.

Произнасяйки тези думи, Д'Артанян беше почти уверен, че е спечелил. Този план носеше спасение за нещастните му приятели. Блокадата можеше да бъде вдигната и те спокойно да отплават с издути платна към Испания или Англия. Никой нямаше да им попречи — докато те плават, той ще обяснява пред краля завръщането си и негодуванието, което го е обзело поради оказаното му от Колбер недоверие. Кралят ще го върне обратно, давайки му вече неограничена власт, и той ще завладее Бел-Ил, по-точно ще завладее един затвор, от който птичката е изхвръкнала на воля.

Неуморният офицер обаче извади нова кралска заповед с номер две. Тя гласеше:

«Ако господин Д'Артанян изяви желание да се откаже от своите пълномощия, ако реши, че не трябва да бъде считан вече за началник на експедицията, заповядвам всички подчинени нему офицери да престанат да му се подчиняват, освен това гореупоменатият господин Д'Артанян, загубвайки званието главнокомандващ войските, изпратени против Бел-Ил, да се счита задължен незабавно да се завърне във Франция, съпроводен от офицера, който ще му връчи тази заповед. Този офицер да го смята за арестуван и да отговаря за него!»

Д'Артанян, смелият и безгрижен Д'Артанян, побледня. Всичките му действия бяха толкова точно пресметнати с оглед на бъдещето, че той за първи път от тридесет години насам си спомни за великия кардинал, който беше безпогрешно предвидлив и неумолимо логичен.

«Ако аз сложа тази заповед в джоба си — помисли си Д'Артанян, — кой ще разбере за нея и кой ще ми попречи? И преди кралят да научи, моите бедни приятели ще успеят да се спасят. По-смело, по-решително!» Но когато вече беше готов да изпълни това решение, той видя, че всички офицери около него четат същата заповед, раздадена им от този ужасен изпълнител на волята на Колбер. Неподчинението, както и всичко останало, беше предвидено точно.

— Господине — каза приближилият се до него офицер, — аз чакам: кога ще ви бъде удобно да тръгнете заедно с мен?

— Готов съм — каза капитанът.

Офицерът веднага заповяда да спуснат лодката, предназначена за Д'Артанян. Виждайки я, Д'Артанян едва не обезумя от бяс.

— Но кой — измърмори той — ще поеме ръководството на експедицията?

— След вашето заминаване, господине — отвърна командирът на ескадрата, — ръководството на експедицията се поверява на мен. Такава е волята на негово величество.

— В такъв случай, господине, последната заповед, намираща се у мен, е предназначена за вас. Благоволете да предявите своите пълномощия — помоли пратеникът на Колбер.

— Ето ги — морякът показа документа с подписа на краля.

— Вземете инструкциите — офицерът му връчи пакет документи, обърна се към Д'Артанян и не без вълнение в гласа добави: — Направете ми услуга, господине, да вървим!

— Сега — произнесе тъжно победеният, сваленият на земята от неумолимата съдба Д'Артанян.

Той се покачи на малък платноход, който се понесе бързо към брега на Франция, гонен от прилива и свежия попътен вятър. Въпреки всичко станало мускетарят не губеше надежда, че ще може да се добере бързо до краля и ще успее, употребявайки цялото си красноречие, да го убеди да пощади неговите нещастни приятели.

Корабчето летеше като лястовица. На фона на белите нощни облаци Д'Артанян вече различаваше ясно черната линия на френския бряг.

— Ах, господине — обърна се той към офицера, с когото цял час не беше разменил нито дума. Бих дал всичко, за да разбера инструкциите, дадени на новия командващ. Надявам се, че те са проникнати от стремеж към миролюбие, нали така?… И…

Той не успя да довърши. Над морето отекна далечен топовен гърмеж, след него втори, после още два или три, още по-силни.

— Срещу Бел-Ил откриха огън — каза офицерът. Корабчето пристана на френския бряг.