Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (50)

Глава четвърта
Плъхът и сиренето

Д'Артанян и Портос тръгнаха пеш. Когато престъпиха прага на бакалницата на Планше, Д'Артанян обяви, че господинът е пътешественик, на когото трябва да се оказва голямо внимание, а Портос докосна с перото на шапката тавана. Някакво тежко предчувствие помрачи подготвяното за утрешния ден развлечение на Планше. Но нашият бакалин имаше златно сърце и въпреки вътрешното си безпокойство прие Портос сърдечно и с почит.

Портос отначало се държеше надуто поради разстоянието, което дели барона от търговеца. Но малко по малко започна да се държи по-непринудено, виждайки с какво усърдие и внимание шета Планше около него.

Особено високо беше оценено разрешението, или по-точно, предложението да бърка с огромните си ръчища в сандъчетата със сушени и захаросани плодове, в чувалите с бадеми и орехи, в пакетите със сладки неща. Ето защо, независимо от предложението да се преместят в друга стая, Портос предпочете да остане цялата вечер в бакалницата, където пръстите му винаги намираха това, което усещаше носът и виждаха очите.

Прекрасните провансалски стафиди, орехите от Форест и туренските сливи развличаха Портос цели пет часа непрекъснато. Зъбите му като воденични камъни трошаха орехите, а черупките той плюеше на пода и те пращяха под краката на всички. Захващайки с устни цяла чепка мускатово грозде с тегло половин фунт, той на една хапка го отпращаше в стомаха си.

Обхванати от ужас клиенти мълчаливо се споглеждаха. Те не познаваха Портос и никога не го бяха виждали. Породата на титаните, носили броня по времето на Хуго Капет, Филип-Август, Франциск Първи, беше започнала да изчезва. Затова мислите им се въртяха около людоедите от приказките, в чийто ненаситен търбух щеше да изчезне цялата стока от магазина, заедно с Планше, бъчвите и сандъците.

Чупейки, дъвчейки, отгризвайки, отхапвайки и гълтайки, Портос от време на време казваше на бакалина:

— Търговията ви е чудесна, приятелю Планше.

«Ако върви така, фалитът му е сигурен» — мърмореше старшият продавач, на когото Планше беше обещал да предаде магазина. Напълно отчаян, той се приближи до Портос, който преграждаше пътя към тезгяха. Нещастникът се надяваше, че Портос ще стане и това ще го отдалечи от лакомствата.

— Какво ви е нужно, приятелю — любезно го попита Портос.

— Искам да мина, ако това не ви безпокои.

— Справедливо желание и то въобще не ме безпокои.

С тези думи той хвана продавача през кръста, вдигна го във въздуха, внимателно го пренесе над коленете си и го остави на земята. През цялата тази операция усмивката не слезе от лицето му. Бедният човечец усети, че краката не го държат, и се отпусна върху чувал с тапи. Все пак, виждайки, че великанът е кротък, той събра смелост и каза:

— Господине, бъдете внимателен.

— Защо, приятелю мой? — попита Портос.

— Сега във вътрешностите ви ще се разгори пожар.

— Как така?

— Всички тези лакомства палят…

— Кои?

— Стафиди, орехи, бадеми…

— Но ако те палят…

— Сигурно е, господине…

— То медът освежава.

Портос протегна ръка към отворената бъчвичка с мед, където беше оставена лопатка, и загреба с нея половин фунт.

— Любезни приятелю, сега ще ви помоля за вода.

— Кофа ли, господине? — с наивен вид попита продавачът.

— Не, гарафата ще ми стигне — добродушно отговори Портос. Поднесе гарафата към устата си като тръбач мундщука и я пресуши на една дълга глътка. Планше беше неприятно изненадан. Чувствата на собственик и самолюбието му се размърдаха в сърцето, но тъй като древните традиции на гостоприемството се спазваха свято при него, той се престори, че е погълнат от разговор с Д'Артанян, като повтаряше неуморно:

— Ах, господине, каква радост!… Ах, господине, каква чест!

— В колко часа ще вечеряме, Планше? — Попита Портос. — Вече ми се отвори апетит.

Старшият продавач плесна с ръце. Другите двама се скриха под тезгяха, боейки се, че Портос ще поиска прясно месо.

— Тук само леко ще закусим — успокои ги Д'Артанян, — ще вечеряме в имението на Планше.

— Значи отиваме в имението ви, Планше? — попита Портос. — Толкова по-добре.

— За мен ще бъде голяма чест, господин барон.

Думите «господин барон» направиха силно впечатление на продавачите, които видяха в невероятния апетит признак на висок произход. Титлата ги успокои. Те никога не бяха чували людоед да бъде наричан «господин барон».

— Ще си взема за път малко бисквити — небрежно каза Портос. С тези думи той изсипа сандъче с ананасови бисквити в широкия джоб на своята дреха.

— Бакалницата ми е спасена! — радостно възкликна Планше.

— Да, като сиренето — каза старшият продавач.

— Какво сирене?

— Холандското, в което беше влязъл плъх и от него намерихме само кората.

Планше се огледа и реши, че сравнението е преувеличено до известна степен.

Старши продавачът разбра какво става в ума на господаря.

— Беда ще е, ако се върне! — каза той.

— Имате ли плодове? — попита Портос, качвайки се на полуетажа, където беше сервирана закуска.

«Уви!» — помисли си бакалинът, хвърляйки умоляващ поглед към Д'Артанян, но той не обърна никакво внимание на това.

След закуската тръгнаха на път.

Беше вече късно, когато тримата ездачи, тръгнали от Париж в шест часа, се добраха до Фонтенбло. По пътя всички бяха весели. Компанията на Планше се нравеше на Портос, защото бакалинът беше внимателен и с любов разказваше за своите поляни, гори и заешки леговища. Портос имаше вкуса и гордостта на чифликчия. Виждайки, че спътниците му са увлечени в разговор, Д'Артанян беше отпуснал поводите на коня си, забравил бе за Планше и Портос и за всичко на света. Луната светеше меко през синкавите просвети между клоните. Тревите благоухаеха и конете вървяха бодро.

Портос и Планше разговаряха за подготовката на сеното. Планше призна на Портос, че достигайки зряла възраст, е оставил земеделието заради търговията, че детството му е преминало в Пикардия, сред разкошни поляни, където тревата стига до пояс, и под зелените ябълкови дървета с ароматни плодове, затова се е зарекъл — щом събере достатъчно пари, да се върне сред природата и да завърши живота си, както го е започнал. По-близо до земята, към която рано или късно всички се връщат!

— Та вие скоро ще излезете в почивка, мили Планше — каза Портос.

— Защо мислите така?

— Струва ми се, че сте посъбрали капиталец.

— Да, малък.

— На каква цифра се каните да спрете?

— Господине — каза Планше, без да отговори на този доста интересен въпрос, — много ме огорчава едно нещо.

— Кое?

— Едно време вие ме наричахте просто Планше и тогава бихте казали: «Към какво се стремиш, Планше?»

— Разбира се, че бих казал така — смути се Портос, — но в предишните времена…

— Искате да кажете, че преди бях слуга на господин Д'Артанян? Но и сега, въпреки че не съм му слуга, аз все пак му служа, макар че от известно време…

— Какво е станало от известно време?

— От известно време имам честта да му бъда съдружник.

— Какво? — възкликна Портос. — Д'Артанян върти търговия!?

— Въобще не съм и помислял за това — обади се Д'Артанян, когото последните думи на Портос извадиха от унеса. Той се намеси в разговора леко и непринудено. — Не Д'Артанян се е заел с търговия, а Планше, напротив, се е впуснал в политиката.

— Да — гордо каза Планше, — ние заедно направихме една малка операция, която ми донесе сто хиляди, а на господин Д'Артанян двеста хиляди.

— Гледай ти! — учудено каза Портос.

— Затова, господин барон — продължи бакалинът, — ще ви моля да ме наричате отново Планше, както в добрите стари времена и да ми говорите «на ти». Не можете да повярвате какво удоволствие ще ми доставите!

Портос вдигна ръка, за да потупа дружески Планше по рамото. Но конят се дръпна навреме и вместо рамото на Планше ръката му улучи хълбока на коня, който едва не се строполи.

Д'Артанян се разсмя и започна да мисли на глас:

— Пази се, Планше! Ако Портос те обикне, ще започне да те гали, а от неговите ласки никак няма да се чувстваш добре. Портос си е останал същият Херкулес като преди.

— Но нали Мускетон е още жив, а господин баронът го обича много.

— Разбира се — потвърди Портос с въздишка, от която трите коня се изправиха на задните си крака, — тази сутрин казвах на Д'Артанян колко ми е скучно без него. Кажи ми, Планше…

— Благодаря, господин барон, благодаря.

— Ти си славен юначага. Кажи, колко десетини парк имаш?

— Парк ли?

— Да. После ще преброим ливадите и горите.

— Къде ще броите, господине?

— В твоето имение.

— Но аз нямам нито паркове, нито гори, нито поляни, господин барон.

— Какво имаш тогава? — попита Портос. — И защо говориш за имение?

— Не съм говорил за имение, господин барон — възрази засрамено Планше, — а за местенце… Имам две стаи за приятели и това е всичко.

— Къде се разхождат тогава твоите приятели?

— Преди всичко в кралската гора. Там е много хубаво.

— Да, това е прекрасна гора — потвърди Портос, — почти като моята в Бери.

Планше се ококори.

— Имате гора като Фонтенбло ли, господин барон?

— Дори две, но тази в Бери обичам повече.

— Защо?

— Защото не знам къде свършва, и там е пълно с бракониери.

— Защо изобилието на бракониери прави тази гора приятна за вас?

— Защото те преследват дивеча ми, а аз преследвам тях. И става една мъничка война.

В този момент, вдигайки глава, Планше забеляза първите три къщи на Фонтенбло, които ясно се очертаваха на фона на небето. Над тяхната тъмна, безформена маса се издигаха острите покриви на замъка, плочите по които блестяха на лунната светлина като люспи на гигантска риба.

— Господа — обяви Планше, — имам честта да ви съобщя, че пристигаме във Фонтенбло.