Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (8)

Глава осма
Среброто на госпожа Дьо Белиер

Ударът беше толкова по-силен, тъй като беше неочакван. Измина доста време, преди маркизата да се оправи. Идвайки на себе си, тя започна да размисля за назряващите събития. Маркизата прехвърли в ума си всичко, което й бе съобщила нейната безжалостна приятелка.

Скоро природният ум на тази енергична жена взе връх над чувството на безплодно състрадание.

Не принадлежеше към жените, които плачат и нареждат над нещастието, вместо да се опитат да действат. Притискайки слепоочието си с изстинали пръсти, тя седя така, размишлявайки, около десет минути. После вдигна глава и с твърда ръка натисна звънеца.

Решението беше взето.

— Всичко ли е готово за отпътуването? — обърна се към влязлата камериерка.

— Да, госпожо, но ние мислехме, че ще заминете за Белиер не по-рано от три дни.

— Но вие сте опаковали скъпоценностите и среброто.

— Да, госпожо, но обикновено оставяме тези неща в Париж. Вие никога не вземате със себе си скъпоценностите на село.

Маркизата помълча, след което каза със спокоен тон:

— Изпратете някого да повика бижутера ми. Камериерката тръгна да изпълни заповедта, а маркизата влезе в кабинета си и започна внимателно да разглежда своите скъпоценности.

Никога преди не беше обръщала толкова внимание на богатствата си. Разглеждаше скъпоценностите само когато избираше нещо от тях. А сега се любуваше на големината на рубините и чистотата на брилянтите. Изпадаше в отчаяние от най-малкото петънце или недостатък. Златото й се струваше недостатъчно тежко, а камъните — малко.

Влезлият в стаята бижутер я завари над това занимание.

— Господин Фоше! Нали вие ми доставихте всички тези скъпоценности?

— Да, маркизо.

— Не мога да си спомня колко струваше това сребро.

— Госпожо, вазите, купите и чиниите с техните калъфи, приборите за хранене, купите за лед и съдовете за варене на сладко — всичко това ви струваше навремето шестдесет хиляди ливри.

— Господи, само толкова ли?

— Госпожо, едно време намирахте, че е много скъпо…

— Наистина, наистина. Действително си спомням, че беше скъпо. Тук се оценява работата, нали?

— Да, госпожо, гравирането, изчукването и отливането.

— А каква част от стойността съставлява работата?

— Една трета.

— Имаме и друго сребро, старинно, на моя мъж.

— Госпожо, то не е такава тънка работа. За него могат да се вземат само тридесет хиляди ливри. Стойността на самия метал.

— Значи деветдесет — прошепна маркизата. — Но, господин Фоше, имам още и среброто на майка ми, нали си спомняте, цяла планина. Държах го само като спомен.

— Госпожо, това сребро е цяло състояние за хора, по-малко обезпечени от вас. По онова време нещата се правеха доста масивни, не като днес. Но такива прибори не е прието да се слагат на масата. Много са масивни.

— Точно това ми е нужно. Колко тежат?

— Около петдесет хиляди ливри. Без да говорим за огромните вази за бюфет. Само те струват по десет хиляди ливри чифтът.

— Сто и петдесет — възкликна маркизата. — Уверен ли сте в цифрата, господин Фоше?

— Разбира се, госпожо. Не е трудно да бъдат претеглени.

— Да видим другите неща.

Тя отвори ковчежето със скъпоценности.

— Познавам тези изумруди — каза бижутерът. — Сам съм ги слагал в украшенията. Това са най-хубавите изумруди в двора, тоест, простете, най-хубавите са на госпожа Дьо Шатильон, тя ги има от фамилията Гиз, но вашите са втори след тях.

— Колко струват? Има ли възможност да ги продадем?

— Госпожо, вашите скъпоценности ще бъдат купени с удоволствие. Всички знаят, че имате най-добрите камъни в цял Париж. Вие не сте от тези дами, които сменят купеното. Винаги купувате най-хубавото и умеете да го запазите.

— Колко може да се вземе за тези изумруди?

— Сто и тридесет хиляди ливри.

Маркизата записа цифрата в тефтерчето си.

— А за тази огърлица? — попита тя.

— Отлични рубини. Не знаех, че са у вас.

— Оценете ги.

— Двеста хиляди ливри. Само средният струва сто хиляди.

— Да, така и мислех. Сега брилянтите. Ах, имам маса брилянти. Пръстени, верижки, обици, закопчалки. Оценявайте ги по-скоро, господин Фоше!

Въоръженият с лупа бижутер извади везните и започна да мери и да разглежда, пресмятайки наум.

— Всичките тези камъни могат да ви осигурят рента от четиридесет хиляди ливри на година.

— Значи според вас струват осемстотин хиляди?

— Около това.

— Така и мислех. Без да смятаме обковките, нали?

— Да, госпожо. Ако ми бяха дадени тези вещи за продажба, щях да се задоволя само със златния обков като комисионна. Бих изкарал поне двеста и пет хиляди ливри.

— Тогава бихте ли се заели с продажбата, при условие че ще ми заплатите сега за всичко в брой?

— Какво говорите, госпожо! Нима се каните да продадете своите скъпоценности!

— По-тихо, господин Фоше. Моля ви, не се безпокойте. Просто ми отговорете. Вие сте честен човек. От тридесет години сте доставчик на нашия дом. Познавахте баща ми и майка ми, които са поръчвали бижута още на вашите родители. Говоря с вас като с приятел. Съгласен ли сте да вземете златния обков, при условие че ми заплатите в брой.

— Осемстотин хиляди ливри! Това е огромна сума! Толкова трудно е да бъде събрана!

— Зная.

— Помислете, госпожо, какви слухове ще плъзнат, когато се разчуе за продажбата на вашите скъпоценности!

— Никой няма да разбере това. Вие ще ми изготвите същите, но с фалшиви камъни. Не ми възразявайте. Така искам. Продайте ги на части. Продайте камъните без обкова.

— Камъните е по-лесно да се продадат. Принцът търси скъпоценности за тоалета на принцесата. Вече е обявен конкурс. Лесно мога да му продам вашите камъни за шестстотин хиляди ливри. Уверен съм, че ще бъдат по-хубави от останалите.

— За колко дни можете да го уредите?

— За три дни.

— Добре, останалото продайте на частни лица.

— Госпожо, умолявам ви да помислите добре! Ако бързате, ще загубите сто хиляди ливри…

— Готова съм да загубя и двеста. Искам всичко да бъде оформено още тази вечер. Съгласен ли сте?

— Съгласен, но не искам да крия, че от тази сделка ще спечеля пет хиляди пистола.

— Толкова по-добре. Как ще извършите плащането?

— В злато или ценни книжа на Лионската банка, които могат да се реализират при господин Колбер.

— Със съдовете ще излезе милион — прошепна маркизата. — Господин Фоше, вземете също златото и среброто. Ще кажете, че искам да се претопи на модели, които повече ми харесват.

— Слушам, госпожо маркизо.

— Златото, което ми се полага за съдовете, сложете в сандък и заповядайте на един от вашите служители да тръгне с него, така че моите хора да не го видят. Нека ме чака в каретата.

— В каретата на жена ми ли?

— Ако желаете, може да пътувам и с нея.

— Добре, маркизо.

— Среброто ще превозите с помощта на трима мои хора.

— Слушам, госпожо.

Маркизата позвъни.

— Наредете да се докара фургон за господин Фоше. Бижутерът се поклони и си тръгна. По пътя той разказваше, че маркизата е решила да претопи старите си съдове и да направи нови в по-съвременен стил.

След три часа маркизата отиде при господин Фоше и получи от него за осемстотин хиляди ливри ценни книжа на Лионската банка и двеста и петдесет хиляди ливри в златни монети, поставени в сандък, който чиновникът с труд донесе до каретата.

Тази карета, или по-точно къща на колела, беше предмет на възхищение за целия квартал. От горе до долу беше покрита с алегорични рисунки и облаци, осеяни със златни и сребърни звезди. Знатната дама седна в тази недодялана барака заедно с чиновника, който се беше свил в ъгъла от страх да не повреди роклята на маркизата.

Човечецът извика на кочияша:

— В Сен Манде!