Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (86)

Глава четиридесета
Стари приятели

В същото време, когато в двора всеки беше зает с делата си, някаква фигура незабелязано се промъкваше по площад Грев към познатата ни вече къща.

Фасадата на къщата гледаше към площад Бодуайе. Тази достатъчно голяма къща, заобиколена от градини, а откъм улица Сен-Жан — с железарски магазинчета, запазващи я от любопитни погледи, сякаш беше затворена в тройна ограда от камък, шума и зеленина като балсамирана мумия в троен ковчег.

Упоменатият от нас човек вървеше с твърда крачка, макар че не беше в първа младост. При вида на неговата мантия с тухлен цвят и дългата шпага, която се виждаше под нея, всеки би познал в него търсача на приключения, а вглеждайки се внимателно в засуканите му мустаци и в тънката и гладка кожа на бузата, която се виждаше под широкополата шапка, можеше да предположи, че тези приключения са любовни.

Когато непознатият влезе в къщата, на камбанарията Сен-Жерве часовникът удари осем. След десет минути на същата врата почука съпроводена от въоръжен лакей дама. Вратата веднага се отвори от някаква старица.

Влизайки, дамата свали воала си. Тя вече не беше красавица, но бе запазила своята привлекателност. Не беше млада, но оставаше подвижна и представителна. С богатия си моден тоалет маскираше възрастта, която само Нинон дьо Ланкло с усмивка показва пред всички.

Едва влезе, и описаният от нас кавалер се приближи до нея с протегната ръка и я поздрави. Заведе я в елегантно обзаведена гостна, където върху стъклата на високите прозорци догаряха последните слънчеви лъчи, пробили си път между тънките върхове на елите.

Кавалерът и дамата седнаха един до друг. Никой от тях нямаше нужда от светлина. Те биха се потопили в мрак със същото удоволствие, с каквото самозабравено се бяха потопили един в друг.

— Скъпи Арамис — каза херцогинята, — вие не дадохте никакъв признак на живот след нашата среща във Фонтенбло и, признавам си, вашата поява в деня, когато умря францисканецът, и вашата осведоменост за някои тайни предизвикаха у мен най-голямото учудване, което някога съм изпитвала.

— Мога да ви обясня появата си на погребението и своята съпричастност към тайните — каза Арамис.

— Но преди всичко — прекъсна го херцогинята — да поговорим малко за нас. Ние сме стари приятели.

— Да, госпожо, и ако е угодно на Господ, ще останем приятели, макар и не за дълго. Във всеки случай до смъртта.

— Аз съм уверена в това и моето посещение е най-доброто доказателство.

— Ние вече нямаме, херцогиньо, предишните интереси — каза Арамис, без да се мъчи да сдържа усмивката си, защото в полумрака беше невъзможно да се забележи дали тази усмивка е загубила предишната си свежест и привлекателност.

— Затова пък сега имаме други интереси. Всяка възраст си има своите. Ще се разберем не по-лошо, отколкото в миналото, затова нека си поговорим. Искате ли?

— Аз съм на вашите услуги, херцогиньо. Извинете, но как узнахте адреса ми? И защо?

— Защо ли? Вече ви казах. Причината за това е любопитството. Искаше ми се да узная какъв сте бил за францисканеца, с когото имах работа и който умря толкова странно. По време на нашата среща във Фонтенбло, на гробищата до пресния гроб, двамата бяхме толкова развълнувани, че нищо не успяхме да си кажем. Като се разделих с вас, започнах да съжалявам. Винаги съм била много любопитна. Знаете ли, госпожа Дьо Лонгвил малко прилича на мен по това, нали?

— Не зная — сдържано отвърна Арамис.

— И така, аз се разкайвах — продължи херцогинята, — че не си поговорихме с вас на гробищата. Помислих си, че стари приятели не трябва да се държат така, и започнах да търся случай да ви засвидетелствам предаността си и да ви покажа, че клетата покойница Мари Мишон е оставила на земята сянка, която пази много спомени.

Арамис се наведе и любезно целуна ръка на херцогинята.

— Сигурно доста трудно сте ме намерили?

— Да — с досада отвърна тя, виждайки, че Арамис сменя темата на разговора. — Но знаех, че вие сте приятел на господин Фуке. Той ли ви направи епископ?

— Да, херцогиньо.

— Но това за вас е капитулация, прекрасни мускетарю. «Както за теб политическите интриги» — помисли си Арамис.

— Открихте ли необходимите сведения? — добави той на глас.

— Доста лесно. Вие бяхте заедно с господин Фуке във Фонтенбло. После направихте малко пътешествие до своята епархия, струва ми се, Бел-Ил.

— Грешите, госпожо. Моята епархия е Ван.

— Точно това исках да кажа. След като узнах, че сте се върнали от Ван, се срещнах със своя приятел граф Дьо ла Фер. Но той е много потаен човек и ми отговори, че не знае адреса ви.

«Атос е останал верен на себе си — помисли си епископът. — Хубавото не се променя лесно.»

— Тогава… Нали знаете, че още не мога да се показвам тук, защото вдовстващата кралица все още ми е сърдита.

— Да, и това много ме учудва.

— О, има си причини… Принудена съм да се крия. За щастие, срещнах господин Д'Артанян, един от някогашните ви приятели, нали?

— Сегашен приятел също, херцогиньо.

— Той ме изпрати при господин Безмо, коменданта на Бастилията.

Арамис трепна. От събеседничката му не убягна тази реакция.

— Господин Дьо Безмо! — учудено каза той. — Защо Д'Артанян ще ви изпраща при господин Безмо? Какво означава това?

— Според думите на господин Д'Артанян господин Дьо Безмо ви е задължен. А хората винаги знаят адреса на своите кредитори и длъжници. Безмо ме изпрати в Сен-Манде, където написах писмо до вас.

— Ето го. То е скъпоценно за мен, тъй като на него дължа удоволствието да ви видя.

Херцогинята, доволна, че й се удаде да се докосне безболезнено до всички деликатни точки на разговора, облекчено въздъхна. Арамис обаче не въздишаше.

— Стигнахме до вашето посещение при Безмо.

— Не — засмя се тя, — този въпрос го отминахме отдавна.

— Тогава до недоволството ви от кралицата майка.

— Не, още по-нататък. До отношенията… Това е много просто. Нали знаете, че аз живея в Брюксел с господин Дьо Лек, който ми е почти съпруг. Сигурно знаете, че децата ми ме обраха и ме разориха. Наложи ми се да придобивам средства за съществуването си, за да не изпадна в нищета. Никъде нямах кредит и покровители.

— А колко хора сте покровителствали! — лукаво се усмихна Арамис.

— Винаги става така. Тогава се срещнах с испанския крал, който според обичая беше пристигнал във Фландрия, за да назначи генерал на йезуитския орден.

— Нима съществува такъв обичай?

— Не знаехте ли това? Трябва да го знаете. Вие бяхте толкова близък с францисканеца, с генерала на йезуитския орден… Значи срещнах се с испанския крал. Той искаше да ми помогне, но не успя. Единственото, което направи, беше, че ми даде препоръчителни писма и пенсия от средствата на йезуитския орден. При мен беше изпратен генералът, тоест, францисканецът. За да се уреди пенсията ми, беше написано, че имам заслуги към ордена. Знаете ли, че има такова правило?

Херцогиня Дьо Шеврьоз замълча и се опита да разгледа лицето на Арамис. Но вече беше съвсем тъмно.

— С една дума, такова правило съществува — каза тя, след като той не отговори. — Нужно беше да се докаже, че принасям полза на ордена. Тогава предложих да пътувам за сметка на ордена и така станах негов агент. Разбирате, това е формалност и е направено само за оправдание. По този начин получавам прилична пенсия.

— Боже мой, херцогиньо! Всяка ваша новина за мен е като удар с нож. Да получавате пенсия от йезуитите!

— Не, господине, от Испания.

— Но признайте си, че това е едно и също. От вашето предишно състояние ви остава Дампиер. Това съвсем не е лошо.

— Да, но Дампиер е заложен, обременен с дългове и разорен като неговата собственичка.

— Как може Ана Австрийска да гледа на всичко това равнодушно? — каза Арамис, опитвайки се на свой ред да разгледа лицето на херцогинята, но не видя нищо, освен тъмнина.

— Да, тя е забравила всичко.

— Опитвали ли сте да си върнете нейното благоразположение?

— Да. Но по някаква необяснима случайност младият крал е наследил антипатията, която изпитваше към мен скъпият му татко. Сигурно сега ще ми кажете, че мога да внушавам само омраза, откак престанах да бъда обичана жена!

— Скъпа херцогиньо, нека преминем сега към въпроса, който ви е довел тук. Струва ми се, че можем да бъдем полезни един на друг.

— Аз също мислех така. Тръгнах към Фонтепбло с двойна цел. Тук бях поканена от известния ви францисканец. Всъщност как се запознахте с него? Разказах ви за себе си, сега е ваш ред да направите това.

— Всичко е съвсем просто, херцогиньо. Учихме с него богословие в Парма. Станахме приятели, но работата, пътешествията и войната ни разделиха.

— Знаехте ли, че той е генерал на йезуитския орден? И по какво стечение на обстоятелствата се появихте в странноприемницата, където се събираха агентите на ордена?

— Всичко е съвсем просто — спокойно отвърна Арамис. — Пристигнах във Фонтенбло при господин Фуке, за да поискам аудиенция при краля. По пътя си срещнах бедния умиращ монах и го познах. Останалото ви е известно: той умря в ръцете ми.

— Да, но той ви остави на небето и на земята такава голяма власт, че от негово име вие давате доста важни заповеди.

— Действително той ми даде няколко поръчения.

— Включително и за мен ли?

— Вече ви казах. Трябваше да ви изплатя дванадесет хиляди ливри. Струва ми се, че сложих необходимия подпис за тяхното изпращане. Нима не сте ги получили?

— Получих ги, получих ги! Но се говори, скъпи прелате, че вие давате заповеди с такава тайнственост и с такова царствено величие, че всички ви смятат за наследник на скъпия покойник.

Арамис се размърда. Херцогинята продължаваше:

— Осведомих се за това от испанския крал, но той разсея съмненията ми. Съгласно статута на ордена генералът на йезуитите трябва да бъде испанец. Вие не сте испанец и не сте назначен от испанския крал.

— Виждате ли, херцогиньо, вие сте допуснали грешка, а испанският крал я е поправил — каза Арамис назидателно.

— Да, драги Арамис. Но ми дойде още нещо наум… Знаете, че мисля за всичко по малко. Говорите ли испански?

— Всеки участник от Фрондата знае испански език.

— Живял ли сте във Фландрия?

— Три години.

— А в Мадрид?

— Петнадесет месеца.

— Значи имате право да вземете испанско поданство, когато пожелаете? Две години живот и знаенето на езика са задължителни за това. Вие имате всичко необходимо… Казвам всичко това, защото съм в добри отношения с испанския крал. Искате ли да го помоля да ви направи приемник на францисканеца?

— О, херцогиньо!

— Или може би вече сте негов приемник? — хитро попита тя.

— Не, давам ви дума.

— Тогава мога да ви направя тази услуга.

— Защо не сте направили това за господин Дьо Лек? Той е талантлив човек и вие го обичате.

— Да, разбира се, но нищо не излезе от това. Да оставим Лек! Искате ли да направя на вас тази услуга? Не? След този отказ не се решавам да поискам услуга от вас. Защо ще ви моля, след като нямате власт да изпълните молбата ми.

— Все пак може би ще ми се удаде да направя нещо…

— Имам нужда от пари, за да възстановя Дампиер.

— А — хладно каза Арамис. — Пари?… Колко са ви нужни, херцогиньо?

— Доста.

— Жалко. Знаете, че не съм генерал.

— Но вие имате приятел, който е доста богат. Господин Фуке!

— Господин Фуке? Госпожо, но той е почти разорен!

— Казваха ми, но не исках да повярвам, защото притежавам няколко писма от кардинал Мазарини, по-точно, не аз, а господин Лек и в тях се разказва за странни сметки.

— За какви именно?

— За продадени ренти и тиражирани заеми, не помия точно. Във всеки случай, ако се съди по писмата на Мазарини, суперинтендантът е взел от държавната хазна тринадесет милиона. Работата е сериозна.

Арамис стисна юмруци, та чак ноктите му се забиха в дланите.

— Как! — възкликна той. — Вие имате такива писма и не сте казали на господин Фуке?

— Такива неща се държат за краен случай, — възрази херцогинята. — Яви ли се необходимост, и те се изваждат на бял свят.

— Нима вече се е явила необходимост?

— Да, мили мой.

— Значи се каните да предложите тези писма на господин Фуке?

— Не, предпочитам да поговоря с вас по този въпрос.

— Виждам, че имате голяма нужда от пари, бедна госпожо, след като сте стигнали дотук. Навремето вие малко ценяхте прозата на господин Мазарини. Освен това — студено продължи Арамис — сигурно ви е тежко да прибягвате до това средство. Жестоко средство!

— Ако исках да причиня зло, а не добро — каза херцогиня Дьо Шеврьоз, — нямаше да се обръщам към генерала на ордена или към господин Фуке за тези половин милион ливри, които са ми нужни… Възстановяването на Дампиер няма да ми излезе по-евтино. Нямаше да се обръщам към тези лица, а щях да представя писмата на своята стара приятелка — Ана Австрийска, и те щяха да ми послужат като препоръка. Щях да поискам тази дреболия, като кажа: «Ваше величество, искам да притежавам честта да ви приема в Дампиер. Помогнете ми да го възстановя.»

Арамис не каза нито дума.

— За какво се замислихте? — попита херцогинята.

— Събирам наум — каза Арамис.

— А господин Фуке ще изважда. Аз пък ще се опитам да умножавам. Какви чудесии математици сме! Колко добре можем да се разберем. Между хора като нас двамата може да се каже само да или не, и то незабавно.

«Това е клопка — помисли си епископът, — не е възможно тази жена да бъде приета от Ана Австрийска.» Сетне каза:

— Ще бъда много учуден, ако в момента господин Фуке намери петстотин хиляди ливри.

— Тогава не си струва да говорим за това — каза херцогинята, — нека Дампиер сам се възстановява.

— Кралицата, естествено, ще направи за вас нещо, което не е по силите на суперинтенданта?

— О, разбира се… кажете, нали не искате лично да говоря за тези писма с господин Фуке?

— Както желаете, херцогиньо, но господин Фуке или се чувства виновен, или е невинен. Ако се чувства виновен, той от гордост няма да признае това. Ако не чувства вина, тази заплаха ще го обиди.

— Разсъждавате като ангел — каза херцогинята и се изправи.

— Значи се каните да донесете на кралицата за господин Фуке? — попита Арамис.

— Да донеса?… Каква лоша дума! Не, аз няма да донасям, скъпи приятелю. Вие твърде добре сте запознат с политиката, за да не знаете как се вършат подобни неща. Аз ще предложа услугите си на страната, която е враждебна на господин Фуке. Това е всичко.

— Вие сте права.

— А в борбата между партиите всяко оръжие може да послужи. Когато възстановя добрите си отношения с кралицата майка, мога да стана много опасна.

— Сигурно знаете, че господин Фуке е в прекрасни отношения с испанския крал, херцогиньо? Ако предизвикате борба между партиите, както казвате, господин Фуке ще започне борба с вас по друг начин. Той също има право да прибегне до такова оръжие, как мислите?

— Разбира се, че има. Но вие искате да кажете, че отношенията му и с генерала на ордена на йезуитите също са добри, така ли, скъпи Арамис?

— Не е изключено, херцогиньо.

— Тогава ще ме лишат от пенсията, която получавам от ордена? Е, ще се справя някак си. Нима след Ришельо, след Фрондата, след изгнанието нещо може да изплаши херцогиня Дьо Шеврьоз, мили мой?

— Но вие знаете, че пенсията достига четиридесет и осем хиляди ливри на година. Освен това по време на борбата между партиите и вашите приятели ще имат доста неприятности.

— Искате да кажете, че ще пострада бедният Лек?

— Това е почти сигурно, херцогиньо.

— О, той получава само дванадесет хиляди ливри на година.

— Да, но испанският крал е влиятелна личност. По искане на господин Фуке може да затвори господин Лек.

— Не се боя много от това, мили мой, защото, след като се сдобря с Ана Австрийска, ще издействам Франция да поиска освобождаването му.

— Да допуснем. Но тогава ще се появи нова опасност. Вие знаете, че човек, който е агент на ордена, не може да скъса с него просто така. Тайните, в които може да бъде посветен, са опасни. Те носят нещастие на човека, който ги знае.

— Това вече е сериозно — каза херцогинята и се замисли. Въпреки пълния мрак Арамис почувства как в сърцето му се забива като нагорещено желязо погледът на неговата събеседничка.

— Нека направим изводите — каза Арамис, който от този момент застана нащрек, като пъхна ръката си под камизола, където беше скрита камата.

— Именно да направим изводите: добри сметки — добри приятели.

— Лишаването ви от пенсия… Четиридесет и осем хиляди ливри плюс дванадесетте хиляди ливри пенсия на господин Лек правят шестдесет хиляди ливри. Питам се с какво ще ги замените?

— С тези половин милион ливри, които ще получа от кралицата. Знам съвсем сигурно средство, за да ги получа — необмислено каза херцогинята.

При тези думи Арамис се разтревожи. Щом тя неволно се изпусна, значи той е толкова подготвен, че от време на време надделява, а противничката му губи преимуществото си.

— Добре, дори да получите тези пари — продължи той, — вие пак ще загубите доста. Ще получавате сто хиляди франка пет години вместо шестдесет хиляди десет години.

— Не, тези загуби ще траят само докато господин Фуке е министър, а това няма да продължи повече от два месеца. Виждате ли колко съм откровена с вас?

— Благодаря ви, херцогиньо. Но напразно си мислите, че след падането на господин Фуке орденът отново ще изплаща пенсията.

— Знам средство да заставя ордена да бъде щедър, както знам и как да накарам вдовстващата кралица да бръкне в кесията си.

— В такъв случай, херцогиньо, ние всички трябва да сведем знамената си пред вас. Победата е ваша, триумфът е ваш! Бъдете милостива, моля ви. Свирете отбой!

— Как можете вие — продължи херцогинята, без да обръща внимание на иронията на Арамис, — да се запъвате за някакви жалки половин милион ливри, когато става въпрос за избавянето на вашия приятел… извинете, на вашия покровител, от неприятностите, които ще му причинят враговете?

— Ще ви кажа защо, херцогиньо. След като получите петстотин хиляди ливри, господин Дьо Лек също ще поиска своята част, нови петстотин хиляди ливри, не е ли така? А след вас двамата ще дойде ред на вашите деца, на вашите бедняци и кой знае още на кого, докато писмата, колкото и да са компрометиращи, ще струват три или четири милиона. Ей Богу, херцогиньо, брилянтените висулки на френската кралица бяха по-скъпи от тези късчета хартия, но дори и те не струваха четвърт от исканата от вас сума!

— Вие сте прав, но търговецът иска за стоката си определена от него цена. Купувачът може да купи или да се откаже.

— Искате ли, херцогиньо, да ви кажа защо няма да купя стоката ви? Защото вашите писма от Мазарини са подправени! Нали щеше да бъде най-малкото странно да продължавате да водите с кардинала интимна преписка, след като той ви скара с кралицата. Това щеше да прилича на страст, на шпионаж… ей Богу, не се решавам да изрека точната дума…

— Не се стеснявайте, кажете.

— На угодничество.

— Всичко това е вярно, но и това, което е написано в писмата, също е вярно.

— Кълна ви се, херцогиньо, че тези писма няма да ви донесат никаква полза, когато ги покажете на кралицата.

— Ще донесат, бъдете сигурен.

«Пей, птичко, пей! — каза си на ума Арамис. — Съскай, змийо.» Но херцогинята беше казала всичко и се отправи към вратата. Арамис й беше приготвил изненада… Проклятието на победения, следващо колесницата на триумфиращия.

Той позвъни. В гостната внесоха свещи, които ярко осветиха помръкналото лице на херцогинята. С дълъг ироничен поглед Арамис изгледа бледите изсъхнали бузи, очите, горящи под възпалените клепачи, тънките устни, старателно прикриващи черни и редки зъби.

Той умишлено беше оставил пред нея стройния си крак, грациозната си, горда глава, усмихваше се, за да демонстрира блестящите си бели зъби на светлината. Застаряващата кокетка разбра неговия замисъл. Тя стоеше точно пред огледалото, което благодарение на контраста убийствено подчертаваше старостта й, толкова грижливо скривана от нея.

С неуверена и тежка походка тя побърза да си тръгне, без да отговори на поклона на Арамис, който той направи с гъвкавост и грация на едновремешен мускетар. Като се поклони, той като зефир се плъзна по паркета, за да я изпрати.

Херцогиня Дьо Шеврьоз кимна на своя въоръжен с мускет едър лакей, след което напусна къщата, където двамата нежни приятели не успяха да се спогодят само защото всеки твърде добре беше отгатнал замисъла на другия.