Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (66)

Глава двадесета
Колко е хубаво да имаш две тетиви на лъка си

Маникан си излезе от краля много доволен, че му се е удало така щастливо да се измъкне, и слизайки по стъпалата, усети, че някой го дърпа за ръкава.

Обърна се и видя Монтале, която му прошепна тайнствено:

— Господине, елате бързо, моля ви!

— Но къде, госпожице?

— Истинският рицар не би ми задал подобен въпрос, а просто би тръгнал след мен, без да иска обяснения. Отиваме при принцесата.

— Така ли? При принцесата?

Той тръгна след Монтале, която припкаше пред него лека като Галатея.

«Този път ловджийските истории са неуместни — каза си Маникан. — Но ако се наложи, ще опитаме… Ако се наложи, ще измислим нещо.»

Монтале все така подтичваше.

«Колко е уморително — мислеше си Маникан — да напрягаш едновременно ума и краката си.»

Накрая те пристигнаха. Принцесата беше привършила нощния си тоалет и беше облечена с разкошен пеньоар. Тя чакаше някого с явно нетърпение. Затова Монтале и Маникан останаха до вратата.

— Най-после! — възкликна тя.

— Това е господин Дьо Маникан — представи го Монтале. Маникан се поклони с уважение.

Принцесата направи знак на Монтале да се отдалечи. После се обърна към Маникан:

— Какво се е случило? Казват, че някой в замъка е бил ранен?

— За нещастие, да, принцесо… господин Дьо Гиш.

— Значи действително се е случило нещастие с господин Дьо Гиш. А знаете ли вие, господин Дьо Маникан — живо каза тя, — че кралят изпитва отвращение към дуелите?

— Разбира се, принцесо. Но дуелът с див звяр не се осъжда от негово величество.

— Надявам се, че няма да ме залъгвате с нелепата басня, пусната неизвестно от кого, че графът бил ранен от глиган. Не, не господине, истината е открита и в настоящия момент господин Дьо Гиш не само страда от раната си, но рискува да загуби свободата си.

— Уви, принцесо — въздъхна Маникан.

— Какво казахте на негово величество?

— Разказах му как господин Дьо Гиш е стоял в засада, как от горичката Рошен е изскочил глиган, как господин Дьо Гиш е стрелял по него и как накрая освирепелият звяр се е нахвърлил върху стрелеца, убил е коня му и е ранил него самия.

— И кралят повярва в това?

— Напълно.

— Вие ме учудвате, господин Дьо Маникан, вие ме учудвате! Принцесата започна да се разхожда из стаята, поглеждайки от време на време въпросително към Маникан, който неподвижно и безстрастно стоеше все на същото място.

— А всички в един глас говорят съвсем друго. Техните обяснения за раната са съвсем различни.

— Какви са, принцесо? Извинете, че задавам такъв въпрос.

— И това питате вие, най-близкият му приятел и довереник?

— Близък приятел — да, но довереник — никога. Дьо Гиш е от хората, които никому не доверяват тайните си. Дьо Гиш е много потаен, принцесо.

— Добре, тогава ще имам удоволствието да ви открия тайните, които Дьо Гиш умее да крие така добре! — каза с досада в гласа принцесата. — Тъй като кралят може да пожелае да ви разпита още веднъж и ако му разкажете отново тези небивалици, той повече няма да повярва на нищо.

— Струва ми се, че ваше височество се заблуждава за краля. Той остана много доволен от мен, кълна се.

— В такъв случай това доказва невзискателността на негово величество.

— Струва ми се, че ваше височество греши. Негово величество приема, както е известно, само сериозни доказателства.

— Вие мислите, че кралят ще ви благодари за тази нагла лъжа? Когато утре узнае, че господин Дьо Гиш е предизвикал кавгата заради приятеля си виконт Дьо Бражелон и че тази кавга е довела до дуела!

— Кавга заради Бражелон ли? — наивно тон попита Маникан. — Какво иска да каже с това ваше височество?

— Какво чудно има? Господин Дьо Гиш е подозрителен и раздразнителен и често губи контрол над себе си.

— Аз, напротив, принцесо, мисля, че господин Дьо Гиш е много търпелив човек, който се ядосва само ако има сериозен повод.

— Нима да се застъпиш за честта на приятеля си не е сериозен повод?

— Разбира се, че е сериозен, принцесо. Особено за сърце като неговото.

— Не можете да отречете, че Дьо Гиш и Бражелон са приятели. Значи Дьо Гиш се е застъпил за честта на Бражелон и тъй като него го няма, той се е дуелирал вместо него.

Маникан слушаше с усмивка принцесата.

— Мога да ви кажа само едно: не разбирам нито дума от това, което ми разказахте.

— Как! Не разбирате нищо за кавгата между Дьо Вард и Дьо Гиш? — раздразнено извика принцесата.

Маникан мълчеше.

— Кавга — продължи тя, — възникнала от една достатъчно недоброжелателна, но достатъчно обоснована фраза относно поведението на една дама.

— Ах, на дама! Това е друго нещо — съгласи се Маникан.

— Започвате да разбирате, нали?

— Извинете, ваше височество, но аз не се решавам…

— Не се решавате! — извика принцесата вън от себе си. — В такъв случай аз ще се реша.

— Принцесо, принцесо — спря я Маникан, давайки си вид, че е страшно изплашен. — Преценете добре думите, които искате да кажете.

— Може да се помисли, че ако бях мъж, щяхте да ме извикате на дуел въпреки нареждането на краля, както господин Дьо Гиш е извикал господин Дьо Вард заради съмненията му в добродетелността на госпожица Ла Валиер.

— Госпожица Дьо ла Валиер! — извика Маникан и подскочи от учудване, защото най-малко от всичко беше очаквал да чуе това име.

— Какво става с вас, господин Дьо Маникан, защо подскочихте така? — иронично се усмихна принцесата. — Нима и вие имате дързостта да се съмнявате в нейните добродетели?

— Но в цялата тази история не е ставало дума за добродетелността на госпожица Дьо ла Валиер, принцесо.

— Как! Двама души се дуелират заради жена, а вие казвате, че тя няма нищо общо и че за нея не е ставало дума? Не знаех, че сте толкова ловък царедворец, господин Дьо Маникан.

— Извинете, принцесо — каза младият човек, — ние съвсем не се разбираме. Изглежда, вие ми правите честта да говорите с мен на един език, а аз ви говоря на друг.

— Как така?

— Извинете, но ми се стори, че ваше височество казва, че Дьо Гиш и Дьо Вард са се били на дуел заради госпожица Ла Валиер?

— Боже мой, аз не твърдя, че господин Дьо Гиш лично е взел присърце интересите на Ла Валиер, а че е действал по пълномощие.

— По пълномощие?

— Хайде, не се правете на изненадан! Нима не ви е известно, че Бражелон е годеник на Ла Валиер и че тръгвайки по поръчение на краля за Лондон, е помолил Дьо Гиш да защитава честта на интересуващата го особа.

— Повече нито дума няма да кажа. Ваше височество е осведомена по-добре от мен.

— За всичко, предупреждавам ви!

Маникан се разсмя и този смях едва не извади от равновесие принцесата, която не се отличаваше с голяма сдържаност.

— Принцесо — с поклон каза Маникан, — да оставим тази работа на забравата. Тя никога няма да се изясни напълно.

— Грешите, тя е напълно ясна! Кралят научава, че Дьо Гиш е защитил тази авантюристка, която се прави на важна личност; узнава, че господин Дьо Гиш е влязъл в ролята на пазач на градината на Хесперидите, помолен от приятеля си Бражелон, и че Дьо Гиш е ухапал Дьо Вард, който се е осмелил да протегне ръка към златната ябълка. А за вас не е тайна, че на краля много се иска да отхапе от тази ябълка. Той няма да е особено благодарен на Дьо Гиш, че е взел ролята на дракона. Сега ясно ли е, или ви трябват още разяснения? Говорете, питайте!

— Не, принцесо. На мен ми стига.

— Тогава нека ви стане известно, че негодуванието на негово величество може да доведе до ужасни последствия. У господари с характера на краля любовната страст прилича на ураган.

— Който вие ще усмирите, принцесо.

— Аз! — извика принцесата с ироничен жест. — Аз! От къде на къде?

— Защото вие не понасяте несправедливостта, принцесо.

— Нима според вас е несправедливо да се пречи на краля да върти любовни историйки?

— Но вие ще се застъпите за господин Дьо Гиш?

— Вие се забравяте, господине!

— Напротив, аз разсъждавам трезво. А интересите на господин Дьо Гиш са и ваши интереси! — с горещ шепот каза Маникан и очите му пламнаха странно.

— Какво искате да кажете?

— Казвам, принцесо, че ме учудва как ваше височество не се е досетила, че името Ла Валиер в цялата тази история е само претекст.

— Претекст за какво? — прошепна принцесата. Погледът на Маникан беше толкова красноречив, че тя започна да се досеща.

— Принцесо, струва ми се, че казах достатъчно, за да убедя ваше височество да не напада в присъствие на краля бедния Дьо Гиш. И без това върху него ще се стовари враждата на онези, които не обичат ваше височество.

— На мен ми се струва, че, напротив, върху графа ще се стовари неприязънта, която изпитват някои към Ла Валиер. Дори и на някои, които са добре разположени към нея.

— Принцесо, нима ще трябва — под страх да си навлека вашия гняв — да изрека името на особата, станала причина за този спор?

— Особа? — попита, изчервявайки се принцесата.

— Нима ще трябва — продължи Маникан — негодуванието, раздразнението и гневът на бедния Дьо Гиш да се засилят, когато до него достигнат слуховете, пускани от тази особа. Нима ще трябва — ако все така отказвате да отгатнете името на тази особа, което име от уважение към него не се решавам да произнеса — нима ще трябва да ви припомня сцените между принца и Бъкингам и сплетните, пуснати по повод изгонването на херцога? Нима трябва да ви разказвам за всички старания на графа да угоди на тази особа, заради която той живее и диша, за да я огради от всякакво безпокойство и да я защити? Добре, аз ще го направя и тогава може би вие ще разберете защо графът, след като е изчерпал търпението си, слушайки злословията на Дьо Вард, е пламнал от жажда за мъст само при споменаването на тази особа.

Принцесата закри лицето си с ръце.

— Ах, господин Маникан, мерите ли думите си и съзнавате ли на кого ги казвате?

— Тогава принцесо — продължи Маникан, правейки се, че не е чул възклицанието на принцесата, — вас няма да ви учуди желанието на графа да започне тази свада, нито удивителната ловкост, с която той я е прехвърлил на чужда територия, далеч от интересите ви. Ако личността, заради която се е бил Дьо Гиш и е пролял кръвта си, не прояви признателност към ранения — не заради раняването, не заради пролятата кръв, а заради защитата на нейната чест, която му е по-скъпа от собствената му чест, тогава, принцесо, не зная какво да кажа.

— Ах — възкликна принцесата, забравила за присъствието на Маникан, — действително ли всичко се е случило заради мен?

Маникан най-после можеше да си отдъхне. Той го беше заслужил.

Принцесата също мълча известно време. Вълнението й се отгатваше по поривистото дишане, по тъмния поглед, по движението на ръцете, които тя често притискаше до сърцето си. Тя имаше чувството, че с Маникан се намира пред таен съдник — отец с мистериозно лице, полускрито от качулка, претеглящ в ръцете си бисерите, които трябва в края на краищата да положи или на гърдите на Ла Валиер, или на нейните. Завинаги. Но какво ще бъде прорицанието? Забележително бе, че дори в тази минута принцесата не престана да бъде кокетка. Кокетството и като огън намираше храна навсякъде.

— В такъв случай — каза тя — графът е угодил на двама души едновременно. Господин Дьо Бражелон също трябва да му бъде признателен.

— Действително, прекрасна услуга е оказана на госпожица Ла Валиер и на господин Дьо Бражелон. Дуелът ще предизвика шум, който ще обезсмърти тази девица и неминуемо ще я скара с виконта. По такъв начин пистолетният изстрел на Дьо Бард едновременно уби честта на жената, щастието на мъжа и може би смъртно е наранил един от най-добрите благородници на Франция. Ах, принцесо, вие имате студен разум, той осъжда всички и не оправдава никого.

Последните думи на Маникан отнесоха и последните съмнения, останали не в сърцето, а в ума на принцесата. И не чувствителната жена, не подозрителната жена, а любещото сърце болезнено почувства опасността, надвиснала над Дьо Гиш.

— Смъртно ранен! — прошепна тя, като че ли не й достигаше въздух. — Нима казахте, че е смъртно ранен, господин Дьо Маникан?

— Пръстите му са раздробени и гърдите са му простреляни.

— Боже мой, Боже мой! — възкликна принцесата, трескаво възбудена. — Но това е ужасно, господин Дьо Маникан! Всичко това е направил онзи негодник, онзи страхливец, подлец и убиец Дьо Бард! Наистина под небето няма справедливост!

Маникан видимо беше развълнуван. Действително той беше вложил много енергия в защитната си реч.

Що се отнася до принцесата, тя съвсем забравяше за приличието, когато у нея се събудеше страст — гняв или любов, тогава нищо не можеше да спре порива й. Принцесата приближи до Маникан, който безсилно се беше отпуснал в креслото. Силното вълнение сякаш му даваше право да наруши етикета.

— Господине — каза принцесата, хващайки го за ръката, — бъдете откровен. Действително ли положението на Дьо Гиш е толкова сериозно?

— Много е сериозно — отвърна Маникан. — Най-напред, заради загубата на кръв от ранената ръка и, после, от раната в гърдите, където куршумът е засегнал някакъв важен орган.

— Значи той може да умре?

— Да, възможно е. Той ще умре без утехата, че вие знаете за саможертвата му.

— Но вие ще му кажете! Нали сте му приятел!

— Не, принцесо, аз ще разкажа на Дьо Гиш, ако, разбира се, е в състояние да ме чуе, само това, което съм видял: колко сте жестока към него!

— Господине, това би било варварско от ваша страна.

— Не, принцесо, ще му кажа цялата истина. На неговата възраст организмът е здрав и силен, а лекарите са опитни и вещи. Ако горкият граф се оправи, аз не искам да умре от друга рана, нанесена му в сърцето.

След тези думи Маникан стана, канейки се да си тръгне.

— Кажете поне — почти умоляващо го попита принцесата — в какво състояние е болният и кой лекар се грижи за него.

— Състоянието на графа е лошо, а за него се грижат доктор Вало — личният лекар на негово величество, и още един лекар, при когото занесохме ранения.

— Как? Той не е ли в замъка?

— Уви! Той беше толкова зле, че не можехме да го донесем до тук.

— Дайте ми адреса му, господине — живо каза принцесата, — аз ще се поинтересувам за здравето му.

— Улица Фер, тухлена къща с бели капаци на прозорците. На вратата е написано името на лекаря.

— При ранения ли отивате, господин Маникан?

— Да, принцесо.

— В такъв случай направете ми една услуга. Върнете се при господин Дьо Гиш, отстранете всички и си вървете и вие.

— Принцесо…

— Да не губим време за безплодни спорове. Работата е малко по-друга. Задоволете се с това, което ще ви кажа. Ще изпратя една от придворните си дами, а може и две, тъй като вече е късно. Не ми се иска да ви видят, или да го кажем направо — да ги видят. Тези предпазни мерки са ви ясни. Вие схващате от половин дума.

— Да, принцесо. Мога да постъпя още по-добре. Ще тръгна пред вашите дами. Така те няма да се лутат и в същото време ще им окажа помощ, ако се наложи.

— По този начин те ще влязат в дома, където е Дьо Гиш, без всякакви затруднения, нали?

— Разбира се, принцесо. Аз ще вляза пръв и ще отстраня всички пречки, ако случайно възникнат.

— Добре, господин Маникан. Вървете и чакайте на долната площадка на стълбите.

— Отивам, принцесо.

— Почакайте. Маникан се спря.

— Когато чуете да слизат две жени, тръгнете, без да се оглеждате.

— А ако слязат други две дами и аз се заблудя?

— Те ще плеснат три пъти тихо с ръце.

— Слушам, принцесо.

— Вървете, вървете!

Маникан се поклони за последен път и излезе радостен. Той знаеше, че посещението на принцесата е най-добрият лек за раните на Дьо Гиш.

Не беше минал и четвърт час, когато той дочу скърцане на отваряща се врата. После тихи стъпки и трикратно пляскане с ръце, което беше условният знак.

Маникан веднага излезе, съгласно дадената дума, и без да се огледа, тръгна към къщата на лекаря във Фонтенбло.