Метаданни
Данни
- Серия
- Тримата мускетари (3.2)
- Включено в книгите:
-
- Оригинално заглавие
- Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, 1847 (Обществено достояние)
- Превод от френски
- Владимир Гергов, 1991 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Историческа сага
- Исторически приключенски роман
- Исторически роман
- Приключенска литература
- Роман на плаща и шпагата
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 49 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Сергей Дубина (2007)
- Допълнителна корекция
- Еми (2020 г.)
Издание:
Автор: Александър Дюма
Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно
Преводач: Владимир Гергов
Година на превод: 1991
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: „Тренев & Тренев“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1991
Тип: роман
Националност: френска
Излязла от печат: 1991 г.
Редактор: Иван Тренев
Художествен редактор: Лили Басарева
Художник: Емилиян Станкев
Коректор: Магдалена Атанасова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2949
Издание:
Автор: Александър Дюма
Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно
Преводач: Владимир Гергов
Година на превод: 1991
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: „Тренев & Тренев“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1991
Тип: роман
Националност: френска
Излязла от печат: 1991 г.
Редактор: Иван Тренев
Художествен редактор: Лили Басарева
Художник: Емилиян Станкев
Коректор: Магдалена Атанасова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2950
Издание:
Автор: Александър Дюма
Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно
Преводач: Владимир Гергов
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: „Тренев & Тренев“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1992
Тип: роман
Националност: френска
Излязла от печат: 1992 г.
Редактор: Иван Тренев
Художествен редактор: Лили Басарева
Художник: Емилиян Станкев
Коректор: Магдалена Атанасова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2951
История
- — Добавяне
- — Допълнителна корекция (Еми)
Статия
По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Виконт дьо Бражелон | |
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard | |
Автор | Александър Дюма - баща |
---|---|
Първо издание | 1847–1850 г. Франция |
Оригинален език | френски |
Жанр | Историческа Приключенска |
Вид | роман |
Поредица | Тримата мускетари |
Предходна | „Двадесет години по-късно“ |
Следваща | няма |
„Виконт дьо Бражелон“ (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание „Векът“, а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.
Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.
Външни препратки
- „Виконт дьо Бражелон“ на сайта „Моята библиотека“
Глава двадесета
Колко е хубаво да имаш две тетиви на лъка си
Маникан си излезе от краля много доволен, че му се е удало така щастливо да се измъкне, и слизайки по стъпалата, усети, че някой го дърпа за ръкава.
Обърна се и видя Монтале, която му прошепна тайнствено:
— Господине, елате бързо, моля ви!
— Но къде, госпожице?
— Истинският рицар не би ми задал подобен въпрос, а просто би тръгнал след мен, без да иска обяснения. Отиваме при принцесата.
— Така ли? При принцесата?
Той тръгна след Монтале, която припкаше пред него лека като Галатея.
«Този път ловджийските истории са неуместни — каза си Маникан. — Но ако се наложи, ще опитаме… Ако се наложи, ще измислим нещо.»
Монтале все така подтичваше.
«Колко е уморително — мислеше си Маникан — да напрягаш едновременно ума и краката си.»
Накрая те пристигнаха. Принцесата беше привършила нощния си тоалет и беше облечена с разкошен пеньоар. Тя чакаше някого с явно нетърпение. Затова Монтале и Маникан останаха до вратата.
— Най-после! — възкликна тя.
— Това е господин Дьо Маникан — представи го Монтале. Маникан се поклони с уважение.
Принцесата направи знак на Монтале да се отдалечи. После се обърна към Маникан:
— Какво се е случило? Казват, че някой в замъка е бил ранен?
— За нещастие, да, принцесо… господин Дьо Гиш.
— Значи действително се е случило нещастие с господин Дьо Гиш. А знаете ли вие, господин Дьо Маникан — живо каза тя, — че кралят изпитва отвращение към дуелите?
— Разбира се, принцесо. Но дуелът с див звяр не се осъжда от негово величество.
— Надявам се, че няма да ме залъгвате с нелепата басня, пусната неизвестно от кого, че графът бил ранен от глиган. Не, не господине, истината е открита и в настоящия момент господин Дьо Гиш не само страда от раната си, но рискува да загуби свободата си.
— Уви, принцесо — въздъхна Маникан.
— Какво казахте на негово величество?
— Разказах му как господин Дьо Гиш е стоял в засада, как от горичката Рошен е изскочил глиган, как господин Дьо Гиш е стрелял по него и как накрая освирепелият звяр се е нахвърлил върху стрелеца, убил е коня му и е ранил него самия.
— И кралят повярва в това?
— Напълно.
— Вие ме учудвате, господин Дьо Маникан, вие ме учудвате! Принцесата започна да се разхожда из стаята, поглеждайки от време на време въпросително към Маникан, който неподвижно и безстрастно стоеше все на същото място.
— А всички в един глас говорят съвсем друго. Техните обяснения за раната са съвсем различни.
— Какви са, принцесо? Извинете, че задавам такъв въпрос.
— И това питате вие, най-близкият му приятел и довереник?
— Близък приятел — да, но довереник — никога. Дьо Гиш е от хората, които никому не доверяват тайните си. Дьо Гиш е много потаен, принцесо.
— Добре, тогава ще имам удоволствието да ви открия тайните, които Дьо Гиш умее да крие така добре! — каза с досада в гласа принцесата. — Тъй като кралят може да пожелае да ви разпита още веднъж и ако му разкажете отново тези небивалици, той повече няма да повярва на нищо.
— Струва ми се, че ваше височество се заблуждава за краля. Той остана много доволен от мен, кълна се.
— В такъв случай това доказва невзискателността на негово величество.
— Струва ми се, че ваше височество греши. Негово величество приема, както е известно, само сериозни доказателства.
— Вие мислите, че кралят ще ви благодари за тази нагла лъжа? Когато утре узнае, че господин Дьо Гиш е предизвикал кавгата заради приятеля си виконт Дьо Бражелон и че тази кавга е довела до дуела!
— Кавга заради Бражелон ли? — наивно тон попита Маникан. — Какво иска да каже с това ваше височество?
— Какво чудно има? Господин Дьо Гиш е подозрителен и раздразнителен и често губи контрол над себе си.
— Аз, напротив, принцесо, мисля, че господин Дьо Гиш е много търпелив човек, който се ядосва само ако има сериозен повод.
— Нима да се застъпиш за честта на приятеля си не е сериозен повод?
— Разбира се, че е сериозен, принцесо. Особено за сърце като неговото.
— Не можете да отречете, че Дьо Гиш и Бражелон са приятели. Значи Дьо Гиш се е застъпил за честта на Бражелон и тъй като него го няма, той се е дуелирал вместо него.
Маникан слушаше с усмивка принцесата.
— Мога да ви кажа само едно: не разбирам нито дума от това, което ми разказахте.
— Как! Не разбирате нищо за кавгата между Дьо Вард и Дьо Гиш? — раздразнено извика принцесата.
Маникан мълчеше.
— Кавга — продължи тя, — възникнала от една достатъчно недоброжелателна, но достатъчно обоснована фраза относно поведението на една дама.
— Ах, на дама! Това е друго нещо — съгласи се Маникан.
— Започвате да разбирате, нали?
— Извинете, ваше височество, но аз не се решавам…
— Не се решавате! — извика принцесата вън от себе си. — В такъв случай аз ще се реша.
— Принцесо, принцесо — спря я Маникан, давайки си вид, че е страшно изплашен. — Преценете добре думите, които искате да кажете.
— Може да се помисли, че ако бях мъж, щяхте да ме извикате на дуел въпреки нареждането на краля, както господин Дьо Гиш е извикал господин Дьо Вард заради съмненията му в добродетелността на госпожица Ла Валиер.
— Госпожица Дьо ла Валиер! — извика Маникан и подскочи от учудване, защото най-малко от всичко беше очаквал да чуе това име.
— Какво става с вас, господин Дьо Маникан, защо подскочихте така? — иронично се усмихна принцесата. — Нима и вие имате дързостта да се съмнявате в нейните добродетели?
— Но в цялата тази история не е ставало дума за добродетелността на госпожица Дьо ла Валиер, принцесо.
— Как! Двама души се дуелират заради жена, а вие казвате, че тя няма нищо общо и че за нея не е ставало дума? Не знаех, че сте толкова ловък царедворец, господин Дьо Маникан.
— Извинете, принцесо — каза младият човек, — ние съвсем не се разбираме. Изглежда, вие ми правите честта да говорите с мен на един език, а аз ви говоря на друг.
— Как така?
— Извинете, но ми се стори, че ваше височество казва, че Дьо Гиш и Дьо Вард са се били на дуел заради госпожица Ла Валиер?
— Боже мой, аз не твърдя, че господин Дьо Гиш лично е взел присърце интересите на Ла Валиер, а че е действал по пълномощие.
— По пълномощие?
— Хайде, не се правете на изненадан! Нима не ви е известно, че Бражелон е годеник на Ла Валиер и че тръгвайки по поръчение на краля за Лондон, е помолил Дьо Гиш да защитава честта на интересуващата го особа.
— Повече нито дума няма да кажа. Ваше височество е осведомена по-добре от мен.
— За всичко, предупреждавам ви!
Маникан се разсмя и този смях едва не извади от равновесие принцесата, която не се отличаваше с голяма сдържаност.
— Принцесо — с поклон каза Маникан, — да оставим тази работа на забравата. Тя никога няма да се изясни напълно.
— Грешите, тя е напълно ясна! Кралят научава, че Дьо Гиш е защитил тази авантюристка, която се прави на важна личност; узнава, че господин Дьо Гиш е влязъл в ролята на пазач на градината на Хесперидите, помолен от приятеля си Бражелон, и че Дьо Гиш е ухапал Дьо Вард, който се е осмелил да протегне ръка към златната ябълка. А за вас не е тайна, че на краля много се иска да отхапе от тази ябълка. Той няма да е особено благодарен на Дьо Гиш, че е взел ролята на дракона. Сега ясно ли е, или ви трябват още разяснения? Говорете, питайте!
— Не, принцесо. На мен ми стига.
— Тогава нека ви стане известно, че негодуванието на негово величество може да доведе до ужасни последствия. У господари с характера на краля любовната страст прилича на ураган.
— Който вие ще усмирите, принцесо.
— Аз! — извика принцесата с ироничен жест. — Аз! От къде на къде?
— Защото вие не понасяте несправедливостта, принцесо.
— Нима според вас е несправедливо да се пречи на краля да върти любовни историйки?
— Но вие ще се застъпите за господин Дьо Гиш?
— Вие се забравяте, господине!
— Напротив, аз разсъждавам трезво. А интересите на господин Дьо Гиш са и ваши интереси! — с горещ шепот каза Маникан и очите му пламнаха странно.
— Какво искате да кажете?
— Казвам, принцесо, че ме учудва как ваше височество не се е досетила, че името Ла Валиер в цялата тази история е само претекст.
— Претекст за какво? — прошепна принцесата. Погледът на Маникан беше толкова красноречив, че тя започна да се досеща.
— Принцесо, струва ми се, че казах достатъчно, за да убедя ваше височество да не напада в присъствие на краля бедния Дьо Гиш. И без това върху него ще се стовари враждата на онези, които не обичат ваше височество.
— На мен ми се струва, че, напротив, върху графа ще се стовари неприязънта, която изпитват някои към Ла Валиер. Дори и на някои, които са добре разположени към нея.
— Принцесо, нима ще трябва — под страх да си навлека вашия гняв — да изрека името на особата, станала причина за този спор?
— Особа? — попита, изчервявайки се принцесата.
— Нима ще трябва — продължи Маникан — негодуванието, раздразнението и гневът на бедния Дьо Гиш да се засилят, когато до него достигнат слуховете, пускани от тази особа. Нима ще трябва — ако все така отказвате да отгатнете името на тази особа, което име от уважение към него не се решавам да произнеса — нима ще трябва да ви припомня сцените между принца и Бъкингам и сплетните, пуснати по повод изгонването на херцога? Нима трябва да ви разказвам за всички старания на графа да угоди на тази особа, заради която той живее и диша, за да я огради от всякакво безпокойство и да я защити? Добре, аз ще го направя и тогава може би вие ще разберете защо графът, след като е изчерпал търпението си, слушайки злословията на Дьо Вард, е пламнал от жажда за мъст само при споменаването на тази особа.
Принцесата закри лицето си с ръце.
— Ах, господин Маникан, мерите ли думите си и съзнавате ли на кого ги казвате?
— Тогава принцесо — продължи Маникан, правейки се, че не е чул възклицанието на принцесата, — вас няма да ви учуди желанието на графа да започне тази свада, нито удивителната ловкост, с която той я е прехвърлил на чужда територия, далеч от интересите ви. Ако личността, заради която се е бил Дьо Гиш и е пролял кръвта си, не прояви признателност към ранения — не заради раняването, не заради пролятата кръв, а заради защитата на нейната чест, която му е по-скъпа от собствената му чест, тогава, принцесо, не зная какво да кажа.
— Ах — възкликна принцесата, забравила за присъствието на Маникан, — действително ли всичко се е случило заради мен?
Маникан най-после можеше да си отдъхне. Той го беше заслужил.
Принцесата също мълча известно време. Вълнението й се отгатваше по поривистото дишане, по тъмния поглед, по движението на ръцете, които тя често притискаше до сърцето си. Тя имаше чувството, че с Маникан се намира пред таен съдник — отец с мистериозно лице, полускрито от качулка, претеглящ в ръцете си бисерите, които трябва в края на краищата да положи или на гърдите на Ла Валиер, или на нейните. Завинаги. Но какво ще бъде прорицанието? Забележително бе, че дори в тази минута принцесата не престана да бъде кокетка. Кокетството и като огън намираше храна навсякъде.
— В такъв случай — каза тя — графът е угодил на двама души едновременно. Господин Дьо Бражелон също трябва да му бъде признателен.
— Действително, прекрасна услуга е оказана на госпожица Ла Валиер и на господин Дьо Бражелон. Дуелът ще предизвика шум, който ще обезсмърти тази девица и неминуемо ще я скара с виконта. По такъв начин пистолетният изстрел на Дьо Бард едновременно уби честта на жената, щастието на мъжа и може би смъртно е наранил един от най-добрите благородници на Франция. Ах, принцесо, вие имате студен разум, той осъжда всички и не оправдава никого.
Последните думи на Маникан отнесоха и последните съмнения, останали не в сърцето, а в ума на принцесата. И не чувствителната жена, не подозрителната жена, а любещото сърце болезнено почувства опасността, надвиснала над Дьо Гиш.
— Смъртно ранен! — прошепна тя, като че ли не й достигаше въздух. — Нима казахте, че е смъртно ранен, господин Дьо Маникан?
— Пръстите му са раздробени и гърдите са му простреляни.
— Боже мой, Боже мой! — възкликна принцесата, трескаво възбудена. — Но това е ужасно, господин Дьо Маникан! Всичко това е направил онзи негодник, онзи страхливец, подлец и убиец Дьо Бард! Наистина под небето няма справедливост!
Маникан видимо беше развълнуван. Действително той беше вложил много енергия в защитната си реч.
Що се отнася до принцесата, тя съвсем забравяше за приличието, когато у нея се събудеше страст — гняв или любов, тогава нищо не можеше да спре порива й. Принцесата приближи до Маникан, който безсилно се беше отпуснал в креслото. Силното вълнение сякаш му даваше право да наруши етикета.
— Господине — каза принцесата, хващайки го за ръката, — бъдете откровен. Действително ли положението на Дьо Гиш е толкова сериозно?
— Много е сериозно — отвърна Маникан. — Най-напред, заради загубата на кръв от ранената ръка и, после, от раната в гърдите, където куршумът е засегнал някакъв важен орган.
— Значи той може да умре?
— Да, възможно е. Той ще умре без утехата, че вие знаете за саможертвата му.
— Но вие ще му кажете! Нали сте му приятел!
— Не, принцесо, аз ще разкажа на Дьо Гиш, ако, разбира се, е в състояние да ме чуе, само това, което съм видял: колко сте жестока към него!
— Господине, това би било варварско от ваша страна.
— Не, принцесо, ще му кажа цялата истина. На неговата възраст организмът е здрав и силен, а лекарите са опитни и вещи. Ако горкият граф се оправи, аз не искам да умре от друга рана, нанесена му в сърцето.
След тези думи Маникан стана, канейки се да си тръгне.
— Кажете поне — почти умоляващо го попита принцесата — в какво състояние е болният и кой лекар се грижи за него.
— Състоянието на графа е лошо, а за него се грижат доктор Вало — личният лекар на негово величество, и още един лекар, при когото занесохме ранения.
— Как? Той не е ли в замъка?
— Уви! Той беше толкова зле, че не можехме да го донесем до тук.
— Дайте ми адреса му, господине — живо каза принцесата, — аз ще се поинтересувам за здравето му.
— Улица Фер, тухлена къща с бели капаци на прозорците. На вратата е написано името на лекаря.
— При ранения ли отивате, господин Маникан?
— Да, принцесо.
— В такъв случай направете ми една услуга. Върнете се при господин Дьо Гиш, отстранете всички и си вървете и вие.
— Принцесо…
— Да не губим време за безплодни спорове. Работата е малко по-друга. Задоволете се с това, което ще ви кажа. Ще изпратя една от придворните си дами, а може и две, тъй като вече е късно. Не ми се иска да ви видят, или да го кажем направо — да ги видят. Тези предпазни мерки са ви ясни. Вие схващате от половин дума.
— Да, принцесо. Мога да постъпя още по-добре. Ще тръгна пред вашите дами. Така те няма да се лутат и в същото време ще им окажа помощ, ако се наложи.
— По този начин те ще влязат в дома, където е Дьо Гиш, без всякакви затруднения, нали?
— Разбира се, принцесо. Аз ще вляза пръв и ще отстраня всички пречки, ако случайно възникнат.
— Добре, господин Маникан. Вървете и чакайте на долната площадка на стълбите.
— Отивам, принцесо.
— Почакайте. Маникан се спря.
— Когато чуете да слизат две жени, тръгнете, без да се оглеждате.
— А ако слязат други две дами и аз се заблудя?
— Те ще плеснат три пъти тихо с ръце.
— Слушам, принцесо.
— Вървете, вървете!
Маникан се поклони за последен път и излезе радостен. Той знаеше, че посещението на принцесата е най-добрият лек за раните на Дьо Гиш.
Не беше минал и четвърт час, когато той дочу скърцане на отваряща се врата. После тихи стъпки и трикратно пляскане с ръце, което беше условният знак.
Маникан веднага излезе, съгласно дадената дума, и без да се огледа, тръгна към къщата на лекаря във Фонтенбло.