Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (156)

Глава четиридесет и втора
Бел-Ил ан Мер

На края на вълнолома, върху който яростно налиташе вечерният прибой, се разхождаха, хванати за ръце, двама души. Те разговаряха оживено и жива душа не можеше да чуе техните думи, които поривът на вятъра отнасяше една след друга с бялата пяна от гребена на вълните. Току-що слънцето се беше потопило в безкрайния простор на океана и сега приличаше на гигантска, излъчваща виолетова жар пещ. От време на време един от двамата се обръщаше с мрачно безпокойство на изток и сякаш разговаряше с пустинното море. Другият се вглеждаше в лицето на своя спътник и като че ли се опитваше да разгадае неговите мисли. После безмълвно, връхлетени от мрачни мисли, двамата продължаваха разходката си.

Естествено, всички вече са познали тези двама души — Портос и Арамис, преследвани от закона и укрили се в Бел-Ил след крушението на надеждите и великия план на господин Дербле.

— Каквото и да казвате, скъпи ми Арамис, — повтаряше Портос, вдъхвайки дълбоко соления въздух и напълвайки с него могъщите си бели дробове, — каквото и да казва, все пак изчезването на всички рибарски лодки, които излязоха от тук през последните два дни, е нещо съвсем необичайно. В морето нямаше буря. Времето беше спокойно. Но дори и да имаше буря, не биха могли да потънат всички наши лодки. Поне една би останала невредима. Повтарям ви, това е много странно. Подобно изчезване на лодките прекалено ме безпокои.

— Прав сте, приятелю мой Портос, без съмнение сте прав.

— Освен това — добави Портос, чиято мисъл се съживи, след като ванският епископ се съгласи с неговата забележка, — едно нещо привлича вниманието ми: ако тези лодки бяха потънали, то на брега щяха да бъдат изхвърлени парчета от тях или някакви вещи на загиналите. А нищо такова не е намерено. Обърнахте ли внимание, че двете останали на острова платноходки, които изпратих, за да потърсят другите…

Арамис внезапно прекъсна своя събеседник. Извика, съпровождайки възклицанието си с толкова рязко движение, че на Портос му секна дъхът.

— Какво казахте, Портос? Какво? Изпратили сте двата платнохода?

— Да търсят останалите, естествено — повтори простодушно Портос.

— Нещастнико! Какво сте направили! Сега сме загинали! — възкликна епископът.

— Загинали?… Какво?… Защо загинали, отговорете ми, Арамис!

Арамис прехапа устни.

— Нищо, нищо. Простете, исках да кажа, че ако ни беше дошло наум да направим разходка по море, то сега вече не можем да осъществим това желание.

— Това ли ви измъчва! Голяма работа! Що се отнася до мен, ни най-малко не съжалявам. Не съжалявам за развлеченията на Бел-Ил, каквито и да са те, а за Пиерфон, за Брасие, за Балони, за скъпата ми Франция. Тук не е Франция, драги мой, и аз самият не знам какво е това. Мога да ви кажа напълно откровено и вие от приятелство ще ми простите тази откровеност, заявявам ви, че в Бел-Ил се чувствам много нещастен. Да, много нещастен.

— Мили приятелю — едва чуто въздъхна Арамис, — ето защо е печално, че сте изпратили останалите ни платноходки да търсят изчезналите преди две денонощия лодки. Ако не бяхте ги изпратили, ние щяхме да заминем.

— Да заминем? А какво ще стане със заповедта, Арамис?

— Каква заповед?

— Дявол да го вземе! Заповедта, за която постоянно ми говорите и която по всеки повод ми напомняте: ние трябва да охраняваме Бел-Ил от възможно нападение на узурпатора. Вие прекрасно знаете за коя заповед говоря.

— Вярно — прошепна Арамис.

— Както виждате, не можем да заминем от тук и това, че съм изпратил платноходките да търсят изчезналите, не може да ни навреди.

Арамис замълча и неговият блуждаещ поглед, остър като погледа на летяща във въздуха чайка, дълго обхожда морето, вглеждайки се в пространството и стремейки се да проникне отвъд хоризонта.

— Освен това, Арамис — продължи Портос, като упорито се връщаше към мисълта си, която епископът сметна за правилна, — не ми давате никакви обяснения къде биха могли да изчезнат тези нещастни лодки. А мен, където и да отида, навсякъде ме обсаждат вопли и стонове. Като виждат, че майките им са отчаяни, децата също започват да мрънкат, сякаш някой може да им върне бащите. Какви са все пак вашите предположения и какво трябва да казвам на тези нещастници?

— Можем да предполагаме всичко, Портос, но най-добре мълчете.

Този отговор не задоволи Портос. Той се обърна и измърмори нещо, за да излее своето недоволство. Арамис прекъсна гневната му тирада:

— Спомняте ли си, приятелю, щастливите дни на нашата младост, когато бяхме доблестни и силни, вие, аз и онези двамата, които сега са далеч от нас? Помните ли, мой мили Портос, че ако искахме да се върнем във Франция, тази солена вода не би могла да бъде препятствие за нас?

— О — забеляза Портос, — това все пак са шест левги.

— Ако видите, че се хвана за първата попаднала ми дъска, бихте ли останали на брега?

— Не, кълна се, Арамис! Но коя дъска ще ме удържи сега? Владетелят на имението Брасие се усмихна гордо, като огледа своите мощни, закръглени форми.

— А вие, Арамис, няма ли да признаете с ръка на сърце, че скучаете в Бел-Ил? Нима не бихте предпочели удобствата, които ви предлага вашият дом, епископският дворец във Ван? Хайде, признайте си!

— Не — каза Арамис, но не посмя да погледне Портос в очите.

— Е, добре, в такъв случай ще останем тук — тежка въздишка се откъсна от могъщата гръд на приятеля му. — Щом е така, ще останем тук. Обаче ако ви дойде наум някаква окончателна, твърда мисъл, говоря за мисълта да се върнем във Франция, въпреки липсата на лодка…

— Забелязахте ли още едно странно нещо — прекъсна го Арамис, — откакто лодките ни изчезнаха, през последните две денонощия на острова не е пристанал нито един шлеп.

— Да, прав сте, разбира се. Аз също забелязах това, нали всеки ден пристигаха тук десетки лодки и шлепове.

— Трябва добре да се осведомим — каза Арамис, като помълча. — Дори ако трябва да построя сал… но най-добре да почакаме още.

Арамис започна да ходи напред-назад, като се опитваше да скрие все по-нарастващата си тревога.

Портос, който се умори да следи движенията на своя приятел, доверчивият и спокоен Портос, който не знаеше нищо за причините на това огромно вълнение, което се проявяваше само външно, спря Арамис:

— Да седнем на този камък. Да седнем и моля ви, моля ви по най-решителен начин, да ми обясните, за да разбера добре какво правим всъщност тук?

— Портос… — започна смутеният Арамис.

— Аз знам, че мнимият крал е искал да свали от трона истинския. Вие ми разказахте и това го разбирам. Знам, че мнимият крал се е канел да продаде Бел-Ил на англичаните. Това също е ясно. Знам, че ние като инженери и военачалници трябваше бързо да пристигнем тук, за да възглавим работите по укрепването и да поемем командването на десетте роти, които се издържат от господин Фуке и се намират в негово подчинение. С други думи, десетте роти на неговия зет. Дотук всичко е ясно.

Арамис скочи. Приличаше на лъв, когато го дразни муха. Портос го задържа за ръката.

— Но колкото и да напрягам ума си, колкото и да мисля, не мога да разбера защо вместо да ни пратят войска, вместо да ни поддържат, като ни пратят хора, оръжие и провизии, те ни оставят без лодки, а Бел-Ил — без снабдяване и без помощ? Защо прекъсват всякаква връзка с нас? Отговорете ми, Арамис, или преди да ми отговорите, ме изслушайте какво мисля и какво чувствам. Аз мисля, или съм си въобразил, че във Франция са станали големи събития. Цяла нощ съм сънувал Фуке, присънваха ми се мъртви риби, разбити яйца и разхвърляни бедни стаи. Лоши сънища, Дербле, предвещават беда!

— Портос, какво е това там? — прекъсна го Арамис, като стана бързо и посочи на приятеля си черна точка на хоризонта.

— Кораб! — зарадва се Портос. — Да, това е кораб. Най-после ще получим известия!

— Втори! — извика епископът, като видя нови мачти. — Два, три, четири…

— Пет! — извика Портос. — Шест, седем! Та това е целият флот!

— Сигурно се връщат нашите рибари — уверено каза Арамис, макар че вътрешно беше разтревожен от разкрилата се пред очите му картина.

— Тези кораби са доста големи. Не може да са рибарски лодки. Освен това не ви ли се струва, че идват откъм устието на Лоара? Вижте. Нашите жени и деца ги съзряха. Те тичат към брега.

В това време към тях се приближи стар рибар.

— Това нашите лодки ли са? — попита Арамис.

— Не, монсеньор, това са кораби на кралския флот — каза старецът.

— Кораби на кралския флот! — възкликна Арамис. — Но откъде знаете?

— Виждам флаг. На нашите лодки и на търговските кораби никога няма флагове. С такива големи платноходи обикновено се превозва войска.

— Аха! — възкликна Арамис.

— Ура! — извика Портос. — Това са подкрепления! Освен ако не са англичаните…

— Откъм Лоара? Това би било ужасно нещастие! Не трябва ли в такъв случай да минат през Париж?

— Вие сте прав. Това са подкрепления или може би провизии.

— Портос, обявете тревога! — заповяда внезапно Арамис.

— Тревога? Но защо?

— Нека канонирите се върнат при батареите си, прислугата да бъде при оръдията, а при бреговите топове всички да бъдат особено бдителни.

Портос се ококори. Внимателно погледна своя приятел, сякаш искаше да се убеди, че е действително с ума си.

— Ако не тръгнете незабавно, мой скъпи и безценни приятелю — продължи Арамис със своя най-ласкав тон, — ще го направя аз и лично ще дам необходимите разпореждания.

— Отивам, отивам веднага — отвърна Портос и тръгна да изпълни заповедта. По пътя час по час се обръщаше назад, за да разбере дали ванският епископ не го вика обратно.

Изсвириха тревога. Забиха барабани. Роговете запяха. Разнесе се глухият звън на голямата камбана. За миг пристанът се изпълни с любопитни и с войници. В ръцете на артилеристите, които стояха до големи, поставени върху каменни лафети, оръдия, димяха фитили. Когато всеки зае указаното му в бойното разписание място, когато приготовленията за отбрана завършиха, Портос плахо се обърна към епископа и му прошепна:

— Позволете, Арамис, мъча се да разбера…

— Почакайте, скоро ще разберете всичко — със същия шепот му отвърна ванският епископ. — След като във Франция има двама крале, на кого от тях принадлежи този флот? Какво ще отговорите на това, приятелю мой Портос?

— О, вие ми отваряте очите!

Портос, на когото отговорът отвори очите, или по-точно на прави завесата пред тях още по-плътна, побърза към батареите, за да командва тези, които се намираха там. В това време Арамис неизменно наблюдаваше приближаването на корабите. Народът и войниците, които се бяха покатерили по скалите, различиха отначало върховете на мачтите, после платната и накрая видяха самите кораби с развяващите се флагове на краля на Франция. Настъпваше вечерта, когато сравнително малък платноход с едно голямо платно приближи на разстояние пушечен изстрел от брега.

Въпреки дрезгавината на палубата се забелязваше някаква суетня. Малко след това лодка с трима гребци, усърдно натискащи веслата, се насочи към пристанището. После спря в подножието на бастиона. Рулевият се изкачи на пристана. В ръцете му имаше пакет, който той усърдно размахваше, давайки да се разбере, че е пристигнал, за да води преговори. Много от войниците го познаха. Беше собственикът на един от двата баркаса, които Арамис пазеше и които бяха отправени да търсят изчезналите лодки. Той поиска да го заведат при господин Дербле. По знак на сержанта двама войници застанаха от двете му страни и го поведоха към Арамис на крайбрежната улица. Пратеникът застана пред него. Беше вече тъмно, въпреки че войниците, които съпровождаха Арамис по време на неговия обход на укрепленията и които стояха малко настрани, държаха в ръцете си горящи факли.

— Как! Юнатан! Но откъде?

— От името на тези, които ме заловиха в плен. Известно ви е, монсеньор, че ние тръгнахме да търсим нашите изчезнали приятели. Много скоро след това бяхме задържани от стражеви кораб на негово величество краля.

— Какъв крал? — намеси се Портос. Юнатан го погледна учуден.

— Говори! — продължи епископът.

— Хванаха, ни монсеньор, и ни присъединиха към задържаните от предния ден.

— Днес ли ви освободиха? — попита Портос, който все така не разбираше нищо.

— Само за да ви съобщим, монсеньор, че са ни задържали. Арамис се опитваше да разбере случилото се.

— Значи — каза той — излиза, че кралският флот блокира крайбрежието. Кой го командва?

— Капитанът на кралските мускетарите.

— Д'Артанян! — възкликна Портос. — И той ти връчи писмо?

— Да, монсеньор.

— Приближете факлите!

— Това е неговият почерк — забеляза Портос. Арамис прочете следното:

«Заповед на краля:

Да се превземе Бел-Ил. Да се унищожи гарнизонът, ако окаже съпротива. Да се обезоръжат всички войници!

Подписано: Д'Артанян, който преди два дни арестува господин Фуке и го изпрати в Бастилията.»

Арамис побледня и смачка хартията.

— Какво има? — попита Портос.

— Нищо, приятелю, нищо — отвърна Арамис и се обърна към Юнатан: — Кажи ми… ти разговаря ли с господин Д'Артанян?

— Да, монсеньор. Той каза, че би искал да говори с вас на борда на своя кораб.

— На борда на своя кораб? Портос повтори:

— На борда на своя кораб?

— Господин мускетарят — продължи Юнатан — заповяда да ви взема двамата — вас, господин Дербле, и вас, господин инженер, в нашата платноходка и да ви заведа при него.

— Да вървим! — каза Портос. — Милият ми Д'Артанян!

— Вие сте полудял! — прекъсна го Арамис. — Кой може да гарантира, че тук няма клопка?

— От страна на другия крал ли? — тайнствено прошепна Портос. — Това е възможно, но какво да правим? Ако Д'Артанян ни кани…

— Кой ви е казал, че това действително е Д'Артанян?

— В такъв случай… но нали почеркът му…

— Почеркът може да се подправи. И неговият е подправен, вижте как е треперела ръката на този, който е писал заповедта.

— Вие и този път сте прав, но ние абсолютно нищо не знаем.

Наистина — забеляза добродушният Портос, — всъщност няма нужда да знаем.

— Какво ще заповядате да направя? — запита Юнатан.

— Ще се върнеш при този капитан и ще му кажеш, че го молим лично да дойде на острова.

— Разбирам — каза Портос.

— Слушам, монсеньор — отвърна Юнатан. — Но ако капитанът откаже?

— Ако откаже, ние имаме оръдия и ще ги пуснем в действие.

— Дявол да го вземе! Аз наистина нищо не разбирам! — измърмори Портос.

— Сега ще разберете всичко. Времето за това действително настъпи. Превърнете се в слух и внимателно слушайте моите думи!

— О, аз ще слушам, дявол да го вземе, не се съмнявайте.

— Мога ли да тръгвам, монсеньор? — извика Юнатан.

— Тръгвай и се върни с отговор! Ей, вие там, спуснете лодката!

Тя се отдели от пристана и пое към кораба. Арамис хвана Портос под ръка и пристъпи към обяснения.