Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (169)

Глава петдесет и пета
Завещанието на Портос

В Пиерфон всичко беше потънало в траур. Дворовете бяха пусти, конюшните — затворени, а цветарниците — изоставени. Предишните шумни, блестящи и празнични фонтани бяха спрели сякаш от само себе си. По пътищата, водещи към замъка, можеха да се видят намръщените лица на хора, които се клатушкаха върху мулета или кончета. Това бяха съседи, свещеници и разсилни, които живееха в близките до замъка земи. Всички те мълчаливо влизаха в двора на замъка, оставяха своя кон или муле в ръцете на един унил коняр и съпроводени от слуга, облечен в черно, се отправяха към голямата зала, на прага на която ги посрещаше Мускетон. За два дена Мускетон беше отслабнал толкова, че дрехите му висяха като на чучело. По лицето му непрекъснато се стичаха сълзи.

Всички посетители се бяха събрали, за да изслушат завещанието на Портос. При отварянето му искаха да присъстват доста хора. Някои от корист, други от приятелство към покойника, който нямаше никакви родственици. Новопристигналите сядаха смирено в голямата зала, която се затвори, след като часовникът удари дванадесет — часа, определен за отваряне на завещанието. Нотариусът на Портос, естествено, приемник на господин Кокнар, започна бавно да развива дългия пергаментен свитък, върху който с мощната си ръка Портос беше записал последната си воля. Печатът беше разчупен, очилата бяха сложени и предварителното покашляне — извършено. Всички се приготвиха да слушат. Мускетон седна в ъгъла, за да може по-свободно да плаче и по-малко да слуша.

Изведнъж току-що затворената врата на голямата зала сякаш по вълшебство се отвори широко и на прага застана мъжествена фигура, огряна от яркото обедно слънце: Д'Артанян! Той бе стигнал с коня си до входната врата и след като не бе намерил никого, който да му хване стремето, сам бе завързал коня си за чукалото на вратата и бе тръгнал сам да съобщи за себе си.

Слънцето, което внезапно нахлу в залата, шепотът на присъстващите и особено инстинктът на вярно куче откъснаха Мускетон от тъжните му мисли. Вдигайки глава, той позна стария приятел на своя господар. С тъжен вопъл се хвърли към него и прегърна, коленете му. Д'Артанян вдигна клетия управител и на свой ред го прегърна като брат, учтиво се поклони на всички присъстващи, които също така го поздравиха и заповтаряха шепнешком името му. Той седна на другия край на голямата, украсена с дъбова резба зала, като държеше за ръката задъхващия се от ридания Мускетон. Тогава развълнуваният нотариус започна да чете.

Като се изповядваше във висша степен по християнски, Портос молеше своите врагове да му простят за злото, което може някога да им е причинил.

При четенето на тези редове в очите на Д'Артанян заблестя неизразима гордост. Той си спомни стария войник. Прекарвайки през ума си образите на всички онези, които бяха врагове на Портос и бяха повалени от неговата мъжествена ръка, той си каза: «Добре че Портос не е приложил списък на враговете и не е описал подробно причинените им вреди. Четецът на завещанието щеше доста да се потруди».

След това се изброяваха богатствата на Портос:

С божията милост сега в мое владение са:

1. Имението Пиерфон, а именно земя, гори, ливади и води, заградени със здрава каменна ограда.

2. Имението Брасие, а именно замък, гори и орни земи, разделени на три ферми.

3. Малкият участък Вален.

4. Петдесет ферми в Турен, представляващи петстотин арпана земя.

5. Три мелници на река Шер, носещи всяка по шестстотин ливри доход.

6. Три езера в Бери, носещи всяко по двеста ливри доход; Що се отнася до движимото имущество, наречено така, защото не е в състояние да се движи, както ми разясни моят учен приятел, ванският епископ…

Д'Артанян трепна при произнасянето на това име. Нотариусът продължи невъзмутимо да чете:

… това имущество се състои:

1. От мебели, които аз не мога подробно да изчисля и да изброя поради недостиг на място и които се намират във всички мои замъци, а също и къщи. Списъкът е съставен от моя управител…

2. От двадесет ездитни и впрегатни коня, които се намират в замъка Пиерфон и носят имената: Баяр, Роланд, Шарлеман, Пипин Дюноа, Лагир, Ожие, Самсон, Милон, Мемрот, Урганд, Армида, Фалстрада, Далила, Ребека, Йоланта, Финета, Гризела, Лизета, Мюзета.

3. Шестдесет кучета, които представляват шест сюрии, предназначени, както е казано по-нататък: първата — за лов на елени, втората — за вълци, третата — за бизони, четвъртата — за зайци, а двете последни — за носене на караулна служба и охрана.

4. От бойно и ловджийско оръжие, събрано в моята оръжейна зала.

5. От анжуйски вина, събрани за Атос, който някога ги обичаше. Тези бургундски, шампански, бордоски, а също и испански вина, се намират в осем подземия и двадесет изби в моите къщи.

6. От картини и статуи, които, както казват, представляват голяма ценност и са толкова много, че могат да уморят зрението на човек.

7. От моята библиотека, която се състои от шест хиляди съвършено нови и никога неотваряни томове.

8. От моето сребро за хранене, което малко се е поизтрило, но трябва да тежи от хиляда до две хиляди фунта, тъй като аз едва вдигнах сандъка, в който то се пази, и само шест пъти успях да обиколя стаята, носейки го на гръб.

9. Всички тези предмети, а също така и бельо, покривки за легла и за маси, разпределени между къщите, които аз най-много обичах…

Тук четецът спря, за да си почине. Всеки от присъстващите на свой ред си пое дъх, изкашля се и удвои вниманието си.

Нотариусът продължи:

Аз живях бездетен и сигурно вече няма да имам деца, което ми причинява голямо огорчение. Впрочем греша, тъй като все пак имам син, който е и на всички останали мои приятели: това е господин Раул Огюст Жюл дьо Бражелон, роден син на граф Дьо ла Фер. Този млад господин ми се струва, че е достоен наследник на тримата смели благородници, чийто приятел и покорен слуга съм аз.

При тези думи се разнесе силен звук. Шпагата на Д'Артанян се изплъзна от колана и падна на каменния под. Всички видяха как голяма, блестяща сълза се изтърколи от гъстите ресници на Д'Артанян покрай орловия му нос.

«Ето защо — продължи нотариусът — аз оставям цялото си гореупоменато имущество, движимо и недвижимо, на господин виконт Раул Огюст Жюл дьо Бражелон, син на граф Дьо ла Фер, за да го утеша в мъката, която той видимо преживява, и да му дам възможност с чест да носи своето име…»

В залата се разнесе продължителен шепот.

Аз поръчвам на господин виконт Дьо Бражелон да даде на кавалера Д'Артанян, капитан на кралските мускетари, всичко, което гореупоменатият кавалер Д'Артанян пожелае да вземе от моето имущество. Поръчвам на господин виконт Дьо Бражелон да отдели добра пенсия за господин Дербле, моя приятел, ако му се наложи да живее в изгнание, извън пределите на Франция. Поръчвам също на господин виконт Дьо Бражелон да издържа тези мои слуги, които са служили при мен десет години или повече, а на всеки от останалите да даде по петстотин ливри. Оставям на моя управител Мускетон всичките си дрехи, цивилни, военни и ловни, на брой четиридесет и седем костюма, като съм уверен, че той ще ги носи, докато се изхабят, от любов и в моя памет. Освен това аз завещавам на господин виконт Дьо Бражелон своя стар слуга и верен приятел, вече упоменатия от мен Мускетон, и заръчвам на господин виконт Дьо Бражелон да се държи с него така, че Мускетон, умирайки, да може да каже, че никога не е преставал да бъде щастлив.

Чувайки тези думи, Мускетон, бледен и треперещ, направи нисък поклон. Широките му плещи потръпваха конвулсивно. Всички видяха как се препъва, спира се неуверено и искайки да напусне залата, не може да съобрази накъде да тръгне.

— Мускетон — каза Д'Артанян, — добри ми приятелю Мускетон, излезте от тук и се гответе за път. Ще ви отведа при Атос, където ще отида от Пиерфон.

Мускетон не отговори. Едва дишаше. Всичко в тази зала сякаш беше станало чуждо за него. Той отвори вратата и излезе бавно. Нотариусът завърши четенето. Повечето от явилите се да изслушат последната воля на Портос си тръгнаха разочаровани, но изпълнени с дълбоко уважение към нея. Що се отнася до Д'Артанян, който остана сам в залата, след като нотариусът му се поклони с уважение, той беше възхитен от мъдростта на своя приятел, който поръчваше на Раул дьо Бражелон да му даде на него, на Д'Артанян, всичко, каквото сам пожелае. Портос отлично знаеше, този достоен Портос, че Д'Артанян никога няма да поиска нищо.

Портос оставяше пенсия на Арамис, а думата «изгнание», употребена без каквато и да е задна мисъл, не беше ли най-меката, най-ласкавата критика на поведението на Арамис, станало причина за смъртта на Портос!

Накрая, в завещанието на покойния Атос не беше споменат с нито една дума. Можеше ли Портос да допусне, че синът няма да даде най-добрата част на баща си? Безхитростният ум на Портос беше премерил всички обстоятелства, беше уловил всички нюанси по-добре, отколкото би могъл да го направи законът, по-добре от царящия между хората обичай, по-добре от тънкия и добър вкус. «Портос имаше велико сърце» — каза си Д'Артанян и му се стори, че някъде отгоре се чу стон. Той веднага си спомни за Мускетон, който трябваше да бъде негов спътник. Д'Артанян излезе от залата, тъй като слугата все още не се виждаше. Изкачвайки се по стълбата на първия етаж, видя в стаята на Портос куп дрехи от най-разнообразни тъкани и най-различни цветове, върху които беше проснат Мускетон. Това беше делът на верния приятел. Тези дрехи му принадлежаха, те му бяха оставени като дар. Ръката на Мускетон лежеше върху тези реликви. Той ги беше покрил с цялото си тяло, сякаш ги целуваше за сбогом.

Д'Артанян се приближи:

— Боже мой, той не помръдва! Той е в безсъзнание!

Д'Артанян грешеше. Мускетон беше умрял. Умрял като куче, което, загубвайки своя господар, се връща, за да посрещне смъртта върху неговите дрехи.