Метаданни
Данни
- Серия
- Тримата мускетари (3.2)
- Включено в книгите:
-
- Оригинално заглавие
- Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard, 1847 (Обществено достояние)
- Превод от френски
- Владимир Гергов, 1991 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Историческа сага
- Исторически приключенски роман
- Исторически роман
- Приключенска литература
- Роман на плаща и шпагата
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 49 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Сергей Дубина (2007)
- Допълнителна корекция
- Еми (2020 г.)
Издание:
Автор: Александър Дюма
Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно
Преводач: Владимир Гергов
Година на превод: 1991
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: „Тренев & Тренев“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1991
Тип: роман
Националност: френска
Излязла от печат: 1991 г.
Редактор: Иван Тренев
Художествен редактор: Лили Басарева
Художник: Емилиян Станкев
Коректор: Магдалена Атанасова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2949
Издание:
Автор: Александър Дюма
Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно
Преводач: Владимир Гергов
Година на превод: 1991
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: „Тренев & Тренев“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1991
Тип: роман
Националност: френска
Излязла от печат: 1991 г.
Редактор: Иван Тренев
Художествен редактор: Лили Басарева
Художник: Емилиян Станкев
Коректор: Магдалена Атанасова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2950
Издание:
Автор: Александър Дюма
Заглавие: Виконт дьо Бражелон или десет години по-късно
Преводач: Владимир Гергов
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: „Тренев & Тренев“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1992
Тип: роман
Националност: френска
Излязла от печат: 1992 г.
Редактор: Иван Тренев
Художествен редактор: Лили Басарева
Художник: Емилиян Станкев
Коректор: Магдалена Атанасова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2951
История
- — Добавяне
- — Допълнителна корекция (Еми)
Статия
По-долу е показана статията за Виконт дьо Бражелон от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Виконт дьо Бражелон | |
Le Vicomte de Bragelonne ou Dix ans plus tard | |
Автор | Александър Дюма - баща |
---|---|
Първо издание | 1847–1850 г. Франция |
Оригинален език | френски |
Жанр | Историческа Приключенска |
Вид | роман |
Поредица | Тримата мускетари |
Предходна | „Двадесет години по-късно“ |
Следваща | няма |
„Виконт дьо Бражелон“ (на фр. Le Vicomte de Bragelonne) е последният том от трилогията за мускетарите на Александър Дюма - баща – продължение на романите Тримата мускетари и Двадесет години по-късно. Публикуван е за пръв път през 1847 г. в списание „Векът“, а в следващите години (до 1850) Дюма дописва историята.
Романът описва двора на Луи XIV и предлага една романтична версия за загадката около Желязната маска. Действието се развива между 1660 и 1673 г. Тонът в цялата книга е някак тъжен и всичко сякаш вещае близкия край. Героите от първия роман са остарели и всички с изключение на Арамис умират трагично – Портос загива в битка; Раул, виконт дьо Бражелон, е убит в почти самоубийствена мисия след като неговата годеница Луиза дьо Ла Валиер става любовница на краля; Атос, неговият баща, умира от скръб по него; Д'Артанян, току-що провъзгласен за маршал, е застигнат от гюле на бойното поле и маршалският му жезъл се оказва твърде закъсняла награда за неговата смелост и лоялност. Остава единствен Арамис, но той вече не е същият – в този свят на интриги той става все по-влиятелен, но е забравил старите идеали.
Външни препратки
- „Виконт дьо Бражелон“ на сайта „Моята библиотека“
Глава четиридесет и четвърта
Тоби
Два часа след като каретата на суперинтенданта тръгна към Фонтенбло със скоростта на облаците, гонени от последните пориви на бурята, Ла Валиер седеше в стаята си по обикновен муселинов пеньоар и довършваше своята закуска на малка мраморна маса.
Внезапно вратата се отвори и лакеят доложи, че господин Фуке иска разрешение да й засвидетелства своето уважение.
Наложи се тя да попита два пъти лакея, тъй като бедното момиче познаваше Фуке само по име и не можеше да разбере какво общо може да има между нея и главнокомандващия финансите.
След неотдавнашната среща беше напълно възможно министърът да идва при нея по поръчение на краля. Ла Валиер се погледна в огледалото, оправи къдриците си и заповяда да го поканят в стаята.
Все пак тя не можеше да сподави вълнението си. Посещението на суперинтенданта не беше обикновено събитие в живота на придворните дами. Той се славеше със своята щедрост, галантност и внимание към дамите и по-често получаваше покани, отколкото молеше за аудиенция. В много домове посещението на суперинтенданта носеше богатство, а в много сърца се зараждаше любов.
Фуке почтително влезе при Ла Валиер и й се представи с това непринудено изящество, което беше отличителна черта на изтъкнатите хора от онази епоха, а в днешно време е нещо съвършено непонятно, дори и на портретите, където тези хора са изобразени като живи.
На церемониалното приветствие на Фуке Ла Валиер отвърна с реверанс на пансионерка, като предложи на суперинтенданта да седне.
Вместо това Фуке се поклони:
— Няма да седна, госпожице, докато не ми простите.
— Но за какво, боже мой?
Фуке устреми към младото момиче своя проницателен поглед, но видя само най-обикновено учудване.
— Виждам, госпожице, че сте толкова великодушна, колкото и умна, и във вашите очи аз чета исканата от мен прошка. Но ми е малко да ми простите с думи, затова ви предупреждавам, че трябва да ми простят вашето сърце и ум!
— Кълна ви се, господине — обърка се Ла Валиер, — никак не ви разбирам.
— Тази нова проява на вашата деликатност ме очарова — отвърна Фуке — и виждам, че вие не искате да ме карате да се червя.
— Да се червите? Да се червите пред мен? Но кажете ми защо?
— Нима греша — попита Фуке — и моята постъпка, за щастие, не ви е оскърбила?
Ла Валиер сви рамене.
— Едно е сигурно, господине, вие говорите със загадки и аз видимо съм твърде невежа, за да ги разбера.
— Добре, няма да настоявам. Моля ви само за едно: кажете ми, че мога да разчитам на вашето пълно и безусловно опрощаване.
— Господине — каза Ла Валиер, която започваше да става нетърпелива, — мога да ви кажа само едно и се надявам, че то ще ви удовлетвори. Ако знаех каква е вашата вина пред мен, щях да ви простя. А още повече, като не я знам…
Фуке прехапа устни, както обикновено правеше Арамис.
— Значи — продължи той — мога да се надявам, че независимо от случилото се ние ще останем в добри отношения и вие любезно се съгласявате да приемете моето уважение и приятелство.
На Луиза се стори, че започва да разбира нещо.
«О — помисли си тя, — не бих могла да повярвам, че господин Фуке толкова жадно ще търси източници на новоизявена благосклонност.»
А на глас каза:
— Вашето приятелство, господине? Вие ми предлагате вашето приятелство? Наистина това за мен е голяма чест и вие сте прекалено любезен.
— Аз знам, госпожице — отвърна Фуке, — че дружбата на господаря може да се покаже по-блестяща и по-желана, отколкото приятелството на слугата, но мога да ви уверя, че слугата също може да се окаже толкова предан, верен и напълно безкористен.
Ла Валиер се поклони. Действително в гласа на суперинтенданта звучаха искреност и неподправена преданост. Тя протегна ръката си на Фуке и се усмихна:
— Аз ви вярвам!
— В такъв случай — добави той — моля ви веднага да ми дадете това нещастно писмо!
— Какво писмо?
Фуке още веднъж устреми към нея своя проницателен поглед. Същото наивно и простодушно изражение на лицето.
— След това отричане, госпожице, принуден съм да призная, че вие сте най-деликатното същество, което съм виждал, и аз самият не бих бил честен човек, ако се боях от нещо, идващо от страна на такава великодушна девойка като вас.
— Наистина, господин Фуке, с дълбоко съжаление съм принудена да ви повторя, че наистина нищо не разбирам.
— Значи можете да ми дадете дума, че от мен не сте получавали никакво писмо?
Давам ви дума.
— Добре. Това ми е напълно достатъчно, госпожице. Позволете ми отново да ви уверя в моето най-дълбоко уважение и преданост.
Фуке се поклони и излезе. Той побърза да се върне в дома си, където го чакаше Арамис, а Ла Валиер остана напълно учудена от целия този разговор.
— Е? — попита Арамис, който нетърпеливо очакваше завръщането на суперинтенданта. — Как ви се стори фаворитката на краля?
— Възхитен съм. Тя е умна, сърдечна и внимателна жена.
— Не се ли обиди?
— Ни най-малко. Тя просто не разбра нищо.
— Как не разбра?
— Не разбра, че съм й писал.
— Но вие трябваше да й дадете да разбере, че трябва да върне писмото. Надявам се, че сте го взели?
— Не.
— Но поне уверихте ли се, че го е изгорила?
— Драги ми Дербле, цял час си играя на недомлъвки и тази игра вече ми омръзна, макар че е доста занимателна. Разберете ме: малката се престори, че не ме разбира, отрече получаването на писмото и затова не можеше нито да го върне, нито да го изгори!
— Но какво говорите! — разтревожи се Арамис.
— Казвам, че тя се закле, че не е получавала никакво писмо.
— Но това е прекалено. Вие не настояхте ли?
— Напротив. Дори бях малко невъзпитан.
— Значи тя отрича всичко?
— Да.
— Нито веднъж ли не се издаде?
— Нито веднъж.
— Значи сте оставили писмото си в нейните ръце?
— Какво можех да направя?
— Това е голяма грешка!
— Какво бихте направили на мое място?
— Разбира се, не можете да я принудите, но такова писмо не бива да остава у нея.
— Тази госпожица е много великодушна.
— Ако беше великодушна, щеше да ви върне писмото.
— Повтарям ви: тя е великодушна. Видях го в очите и, а аз имам опит в тези неща!
— Значи мислите, че е искрена?
— От все сърце.
— Тогава ние грешим.
— Как така?
— Мисля, че тя действително не е получила писмото.
— Как така? И вие мислите…
— Предполагам, че по неизвестни за нас причини вашият човек не е дал писмото.
Фуке веднага позвъни.
Влезе лакей, на когото беше наредено да извика незабавно Тоби.
Няколко мига по-късно влезе повиканият слуга. Човек прегърбен, с бягащи очички, с тънки устни и къси ръце.
Арамис впери в него пронизващия си поглед.
— Позволете ми аз да го разпитам.
— Моля — отвърна Фуке.
— Арамис се канеше да зададе въпросите си, когато наум му дойде нещо ново.
— Не — започна той, — ще види, че придаваме твърде голямо значение на думите му. По-добре разпитайте го вие.
Арамис седна с гръб към слугата, но наблюдаваше всяко негово движение в огледалото насреща.
— Тоби, приближи се — каза Фуке. Лакеят се приближи с уверена стъпка.
— Как изпълни моето поръчение?
— Както обикновено, ваша милост.
— Разкажи ми.
— Влязох в стаята на госпожица Дьо ла Валиер, която отсъстваше, и оставих записката на тоалетната масичка. Вие така ми наредихте.
— Вярно, но това ли е всичко?
— Всичко, ваша милост.
— Имаше ли някого в стаята освен теб?
— Никого нямаше.
— Скри ли се, както ти заповядах?
— Да.
— После тя се върна, така ли?
— След десетина минути.
— Кой друг би могъл да вземе писмото?
— Никой, защото човек не е влизал в стаята.
— Отвън да, но отвътре?
— От моето скривалище се виждаше цялата стая.
— Сега слушай внимателно — каза Фуке, наблюдавайки лакея. — Ако това писмо не е попаднало на нужния адрес, по-добре си признай. Защото, ако се окаже така, ще платиш с главата си.
Слугата потрепери, но се овладя бързо.
— Ваша милост — повтори той, — аз оставих писмото на тоалетната масичка и ви моля за половин час, за да ви докажа, че писмото е в ръцете на госпожица Дьо ла Валиер, или да ви го донеса обратно.
Арамис с любопитство наблюдаваше Тоби.
Фуке му повярва, тъй като този човек му бе служил вярно двадесет години.
— Добре — каза той, — върви, но ми донеси доказателство, че говориш истината.
Слугата излезе бързо.
— Какво ще кажете, драги ми прелате?
— Трябва на всяка цена да узнаем истината. Писмото или е стигнало до Ла Валиер, или не е. В първия случай тя трябва да го върне или изгори, а във втория — да го намерим, та дори това да ни струва милион. Съгласен ли сте с мен?
— Да. Но ми се струва, че сгъстявате боите, драги ми епископе.
— Вие сте слепец! — прошепна Арамис.
— Ла Валиер, която вие взимате за тънък дипломат, е просто кокетка, която се надява, че ще продължа да я ухажвам, след като съм започнал. След като се е уверила в любовта на краля, е решила чрез писмото да ме държи в ръцете си. Това е напълно естествено.
Арамис поклати глава.
— Вие май не сте съгласен?
— Тя не е кокетка — отвърна Арамис.
— Позволете да забележа…
— Аз отлично познавам кокетките.
— Ех, приятелю, приятелю!
— Искате да кажете, че това време е останало твърде далеч в миналото? Но жените не се променят.
— Да, но мъжете се променят. Вие сте станал по-подозрителен от преди. — Фуке се разсмя и продължи: — Ако Ла Валиер реши да ми подари една трета от любовта си, а на краля две трети, ще го намерите ли за нормално?
Арамис стана нетърпеливо от мястото си.
— Ла Валиер никога не е обичала и няма да обикне никого освен краля.
— Но кажете, какво бихте направили на мое място?
— Първо, не бих пуснал от дома си този слуга.
— Тоби?
— Да, Тоби. Той е предател.
— Какво говорите!
— Уверен съм в това. Аз бих го държал затворен, докато не признае.
— Още не е късно. Ще го извикаме и вие ще го разпитате.
— Прекрасно.
— Но ви уверявам, че просто ще си губите времето. Той служи при мен от двадесет години и нищо никога не е сбъркал. А това — Фуке се засмя — е толкова просто, да сбъркаш!
— Все пак извикайте го. Струва ми се, че днес сутринта го видях да разговаря с един от слугите на Колбер.
— Къде?
— При конюшните.
— Но как така? Моите слуги са на нож с хората на този дървеняк.
— Повтарям ви, че го видях. Когато влезе, лицето му ми се стори познато.
— Защо не казахте нищо, докато беше тук?
— Защото току-що си припомних.
— Тогава вие ме плашите, драги епископе! — каза Фуке обезпокоен и позвъни.
— Дано не сме закъснели! — прошепна Арамис.
Фуке позвъни още веднъж. На вратата се появи камердинерът.
— Тоби! — извика Фуке. — Извикайте Тоби! Слугата се отдалечи бързо.
— Нали ми предоставяте пълна свобода на действие?
— Възможно най-пълната!
— Мога ли да пусна в ход всички средства, за да узная истината?
— Да.
— Дори заплаха?
— Отстъпвам ви задълженията на главния прокурор.
Минаха десет минути. Тогава с глух глас, вън от търпение, Фуке позвъни отново.
— Тоби! — извика той.
— Търсят го, ваша милост — поклони се камердинерът.
— Той трябва да е наблизо. Аз не съм го изпращал никъде.
— Ще го потърся отново, ваша милост. Камердинерът излезе отново. Арамис мълчаливо се разхождаше из стаята.
Фуке започна да звъни така, че можеше да разбуди и мъртвец.
Камердинерът се появи, треперейки цял.
— Ваша милост греши — каза той, без да дочака въпроса на господаря си. — Сигурно сте му дали някакво поръчение, защото е отишъл в конюшнята, оседлал е най-добрия кон и е заминал.
— Заминал? Незабавно го догонете! — извика Фуке.
— Хайде, успокойте се — Арамис го хвана за ръката, — станалото станало.
— Станало?
— Бях уверен в това. Сега да не вдигаме тревога. Ще се ориентираме по-добре и ще вземем мерки.
— В края на краищата — въздъхна Фуке — бедата не е голяма.
— Мислите ли?
— Разбира се. На всеки мъж е позволено да пише любовни писма.
— За мъжа — да, но за поданика… особено когато жената е обичана от краля!
— Приятелю, преди седмица кралят не обичаше Ла Валиер, дори вчера не изпитваше никакви чувства към нея, а писмото е от вчера. Аз не бих могъл да знам за любовта на краля, когато тя не е съществувала.
— Да допуснем, но писмото, за нещастие, е без дата. Това ме безпокои. Ако имаше дата, щях да съм напълно спокоен.
Фуке сви рамене.
— Нима съм под опека и кралят управлява моя ум и желания?
— Вие сте прав — съгласи се Арамис, — да не придаваме на тази работа твърде голямо значение. Освен това… ако нещо ни заплашва, ще съумеем да се защитим.
— Да ни заплашва? — учуди се Фуке. — Нима това мравешко ухапване вие наричате заплаха, която може да застраши живота и положението ми?
— Ах, господин Фуке, мравешкото ухапване може да срази и великан, ако е отровно.
— Нима вашето всемогъщество, за което говорехте неотдавна, вече е рухнало?
— Аз съм всемогъщ, но не съм безсмъртен.
— Все пак, струва ми се, най-важното сега е да намерим Тоби. Не мислите ли?
— Сега вече няма да го хванете — каза Арамис — и ако ви е бил скъп, по-добре си сложете траур!
— Но нали все пак се намира някъде?
— Вие сте прав, моля ви да ми предоставите свобода на действие — отвърна Арамис.