Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (44)

Глава четиридесет и четвърта
Тоби

Два часа след като каретата на суперинтенданта тръгна към Фонтенбло със скоростта на облаците, гонени от последните пориви на бурята, Ла Валиер седеше в стаята си по обикновен муселинов пеньоар и довършваше своята закуска на малка мраморна маса.

Внезапно вратата се отвори и лакеят доложи, че господин Фуке иска разрешение да й засвидетелства своето уважение.

Наложи се тя да попита два пъти лакея, тъй като бедното момиче познаваше Фуке само по име и не можеше да разбере какво общо може да има между нея и главнокомандващия финансите.

След неотдавнашната среща беше напълно възможно министърът да идва при нея по поръчение на краля. Ла Валиер се погледна в огледалото, оправи къдриците си и заповяда да го поканят в стаята.

Все пак тя не можеше да сподави вълнението си. Посещението на суперинтенданта не беше обикновено събитие в живота на придворните дами. Той се славеше със своята щедрост, галантност и внимание към дамите и по-често получаваше покани, отколкото молеше за аудиенция. В много домове посещението на суперинтенданта носеше богатство, а в много сърца се зараждаше любов.

Фуке почтително влезе при Ла Валиер и й се представи с това непринудено изящество, което беше отличителна черта на изтъкнатите хора от онази епоха, а в днешно време е нещо съвършено непонятно, дори и на портретите, където тези хора са изобразени като живи.

На церемониалното приветствие на Фуке Ла Валиер отвърна с реверанс на пансионерка, като предложи на суперинтенданта да седне.

Вместо това Фуке се поклони:

— Няма да седна, госпожице, докато не ми простите.

— Но за какво, боже мой?

Фуке устреми към младото момиче своя проницателен поглед, но видя само най-обикновено учудване.

— Виждам, госпожице, че сте толкова великодушна, колкото и умна, и във вашите очи аз чета исканата от мен прошка. Но ми е малко да ми простите с думи, затова ви предупреждавам, че трябва да ми простят вашето сърце и ум!

— Кълна ви се, господине — обърка се Ла Валиер, — никак не ви разбирам.

— Тази нова проява на вашата деликатност ме очарова — отвърна Фуке — и виждам, че вие не искате да ме карате да се червя.

— Да се червите? Да се червите пред мен? Но кажете ми защо?

— Нима греша — попита Фуке — и моята постъпка, за щастие, не ви е оскърбила?

Ла Валиер сви рамене.

— Едно е сигурно, господине, вие говорите със загадки и аз видимо съм твърде невежа, за да ги разбера.

— Добре, няма да настоявам. Моля ви само за едно: кажете ми, че мога да разчитам на вашето пълно и безусловно опрощаване.

— Господине — каза Ла Валиер, която започваше да става нетърпелива, — мога да ви кажа само едно и се надявам, че то ще ви удовлетвори. Ако знаех каква е вашата вина пред мен, щях да ви простя. А още повече, като не я знам…

Фуке прехапа устни, както обикновено правеше Арамис.

— Значи — продължи той — мога да се надявам, че независимо от случилото се ние ще останем в добри отношения и вие любезно се съгласявате да приемете моето уважение и приятелство.

На Луиза се стори, че започва да разбира нещо.

«О — помисли си тя, — не бих могла да повярвам, че господин Фуке толкова жадно ще търси източници на новоизявена благосклонност.»

А на глас каза:

— Вашето приятелство, господине? Вие ми предлагате вашето приятелство? Наистина това за мен е голяма чест и вие сте прекалено любезен.

— Аз знам, госпожице — отвърна Фуке, — че дружбата на господаря може да се покаже по-блестяща и по-желана, отколкото приятелството на слугата, но мога да ви уверя, че слугата също може да се окаже толкова предан, верен и напълно безкористен.

Ла Валиер се поклони. Действително в гласа на суперинтенданта звучаха искреност и неподправена преданост. Тя протегна ръката си на Фуке и се усмихна:

— Аз ви вярвам!

— В такъв случай — добави той — моля ви веднага да ми дадете това нещастно писмо!

— Какво писмо?

Фуке още веднъж устреми към нея своя проницателен поглед. Същото наивно и простодушно изражение на лицето.

— След това отричане, госпожице, принуден съм да призная, че вие сте най-деликатното същество, което съм виждал, и аз самият не бих бил честен човек, ако се боях от нещо, идващо от страна на такава великодушна девойка като вас.

— Наистина, господин Фуке, с дълбоко съжаление съм принудена да ви повторя, че наистина нищо не разбирам.

— Значи можете да ми дадете дума, че от мен не сте получавали никакво писмо?

Давам ви дума.

— Добре. Това ми е напълно достатъчно, госпожице. Позволете ми отново да ви уверя в моето най-дълбоко уважение и преданост.

Фуке се поклони и излезе. Той побърза да се върне в дома си, където го чакаше Арамис, а Ла Валиер остана напълно учудена от целия този разговор.

— Е? — попита Арамис, който нетърпеливо очакваше завръщането на суперинтенданта. — Как ви се стори фаворитката на краля?

— Възхитен съм. Тя е умна, сърдечна и внимателна жена.

— Не се ли обиди?

— Ни най-малко. Тя просто не разбра нищо.

— Как не разбра?

— Не разбра, че съм й писал.

— Но вие трябваше да й дадете да разбере, че трябва да върне писмото. Надявам се, че сте го взели?

— Не.

— Но поне уверихте ли се, че го е изгорила?

— Драги ми Дербле, цял час си играя на недомлъвки и тази игра вече ми омръзна, макар че е доста занимателна. Разберете ме: малката се престори, че не ме разбира, отрече получаването на писмото и затова не можеше нито да го върне, нито да го изгори!

— Но какво говорите! — разтревожи се Арамис.

— Казвам, че тя се закле, че не е получавала никакво писмо.

— Но това е прекалено. Вие не настояхте ли?

— Напротив. Дори бях малко невъзпитан.

— Значи тя отрича всичко?

— Да.

— Нито веднъж ли не се издаде?

— Нито веднъж.

— Значи сте оставили писмото си в нейните ръце?

— Какво можех да направя?

— Това е голяма грешка!

— Какво бихте направили на мое място?

— Разбира се, не можете да я принудите, но такова писмо не бива да остава у нея.

— Тази госпожица е много великодушна.

— Ако беше великодушна, щеше да ви върне писмото.

— Повтарям ви: тя е великодушна. Видях го в очите и, а аз имам опит в тези неща!

— Значи мислите, че е искрена?

— От все сърце.

— Тогава ние грешим.

— Как така?

— Мисля, че тя действително не е получила писмото.

— Как така? И вие мислите…

— Предполагам, че по неизвестни за нас причини вашият човек не е дал писмото.

Фуке веднага позвъни.

Влезе лакей, на когото беше наредено да извика незабавно Тоби.

Няколко мига по-късно влезе повиканият слуга. Човек прегърбен, с бягащи очички, с тънки устни и къси ръце.

Арамис впери в него пронизващия си поглед.

— Позволете ми аз да го разпитам.

— Моля — отвърна Фуке.

— Арамис се канеше да зададе въпросите си, когато наум му дойде нещо ново.

— Не — започна той, — ще види, че придаваме твърде голямо значение на думите му. По-добре разпитайте го вие.

Арамис седна с гръб към слугата, но наблюдаваше всяко негово движение в огледалото насреща.

— Тоби, приближи се — каза Фуке. Лакеят се приближи с уверена стъпка.

— Как изпълни моето поръчение?

— Както обикновено, ваша милост.

— Разкажи ми.

— Влязох в стаята на госпожица Дьо ла Валиер, която отсъстваше, и оставих записката на тоалетната масичка. Вие така ми наредихте.

— Вярно, но това ли е всичко?

— Всичко, ваша милост.

— Имаше ли някого в стаята освен теб?

— Никого нямаше.

— Скри ли се, както ти заповядах?

— Да.

— После тя се върна, така ли?

— След десетина минути.

— Кой друг би могъл да вземе писмото?

— Никой, защото човек не е влизал в стаята.

— Отвън да, но отвътре?

— От моето скривалище се виждаше цялата стая.

— Сега слушай внимателно — каза Фуке, наблюдавайки лакея. — Ако това писмо не е попаднало на нужния адрес, по-добре си признай. Защото, ако се окаже така, ще платиш с главата си.

Слугата потрепери, но се овладя бързо.

— Ваша милост — повтори той, — аз оставих писмото на тоалетната масичка и ви моля за половин час, за да ви докажа, че писмото е в ръцете на госпожица Дьо ла Валиер, или да ви го донеса обратно.

Арамис с любопитство наблюдаваше Тоби.

Фуке му повярва, тъй като този човек му бе служил вярно двадесет години.

— Добре — каза той, — върви, но ми донеси доказателство, че говориш истината.

Слугата излезе бързо.

— Какво ще кажете, драги ми прелате?

— Трябва на всяка цена да узнаем истината. Писмото или е стигнало до Ла Валиер, или не е. В първия случай тя трябва да го върне или изгори, а във втория — да го намерим, та дори това да ни струва милион. Съгласен ли сте с мен?

— Да. Но ми се струва, че сгъстявате боите, драги ми епископе.

— Вие сте слепец! — прошепна Арамис.

— Ла Валиер, която вие взимате за тънък дипломат, е просто кокетка, която се надява, че ще продължа да я ухажвам, след като съм започнал. След като се е уверила в любовта на краля, е решила чрез писмото да ме държи в ръцете си. Това е напълно естествено.

Арамис поклати глава.

— Вие май не сте съгласен?

— Тя не е кокетка — отвърна Арамис.

— Позволете да забележа…

— Аз отлично познавам кокетките.

— Ех, приятелю, приятелю!

— Искате да кажете, че това време е останало твърде далеч в миналото? Но жените не се променят.

— Да, но мъжете се променят. Вие сте станал по-подозрителен от преди. — Фуке се разсмя и продължи: — Ако Ла Валиер реши да ми подари една трета от любовта си, а на краля две трети, ще го намерите ли за нормално?

Арамис стана нетърпеливо от мястото си.

— Ла Валиер никога не е обичала и няма да обикне никого освен краля.

— Но кажете, какво бихте направили на мое място?

— Първо, не бих пуснал от дома си този слуга.

— Тоби?

— Да, Тоби. Той е предател.

— Какво говорите!

— Уверен съм в това. Аз бих го държал затворен, докато не признае.

— Още не е късно. Ще го извикаме и вие ще го разпитате.

— Прекрасно.

— Но ви уверявам, че просто ще си губите времето. Той служи при мен от двадесет години и нищо никога не е сбъркал. А това — Фуке се засмя — е толкова просто, да сбъркаш!

— Все пак извикайте го. Струва ми се, че днес сутринта го видях да разговаря с един от слугите на Колбер.

— Къде?

— При конюшните.

— Но как така? Моите слуги са на нож с хората на този дървеняк.

— Повтарям ви, че го видях. Когато влезе, лицето му ми се стори познато.

— Защо не казахте нищо, докато беше тук?

— Защото току-що си припомних.

— Тогава вие ме плашите, драги епископе! — каза Фуке обезпокоен и позвъни.

— Дано не сме закъснели! — прошепна Арамис.

Фуке позвъни още веднъж. На вратата се появи камердинерът.

— Тоби! — извика Фуке. — Извикайте Тоби! Слугата се отдалечи бързо.

— Нали ми предоставяте пълна свобода на действие?

— Възможно най-пълната!

— Мога ли да пусна в ход всички средства, за да узная истината?

— Да.

— Дори заплаха?

— Отстъпвам ви задълженията на главния прокурор.

Минаха десет минути. Тогава с глух глас, вън от търпение, Фуке позвъни отново.

— Тоби! — извика той.

— Търсят го, ваша милост — поклони се камердинерът.

— Той трябва да е наблизо. Аз не съм го изпращал никъде.

— Ще го потърся отново, ваша милост. Камердинерът излезе отново. Арамис мълчаливо се разхождаше из стаята.

Фуке започна да звъни така, че можеше да разбуди и мъртвец.

Камердинерът се появи, треперейки цял.

— Ваша милост греши — каза той, без да дочака въпроса на господаря си. — Сигурно сте му дали някакво поръчение, защото е отишъл в конюшнята, оседлал е най-добрия кон и е заминал.

— Заминал? Незабавно го догонете! — извика Фуке.

— Хайде, успокойте се — Арамис го хвана за ръката, — станалото станало.

— Станало?

— Бях уверен в това. Сега да не вдигаме тревога. Ще се ориентираме по-добре и ще вземем мерки.

— В края на краищата — въздъхна Фуке — бедата не е голяма.

— Мислите ли?

— Разбира се. На всеки мъж е позволено да пише любовни писма.

— За мъжа — да, но за поданика… особено когато жената е обичана от краля!

— Приятелю, преди седмица кралят не обичаше Ла Валиер, дори вчера не изпитваше никакви чувства към нея, а писмото е от вчера. Аз не бих могъл да знам за любовта на краля, когато тя не е съществувала.

— Да допуснем, но писмото, за нещастие, е без дата. Това ме безпокои. Ако имаше дата, щях да съм напълно спокоен.

Фуке сви рамене.

— Нима съм под опека и кралят управлява моя ум и желания?

— Вие сте прав — съгласи се Арамис, — да не придаваме на тази работа твърде голямо значение. Освен това… ако нещо ни заплашва, ще съумеем да се защитим.

— Да ни заплашва? — учуди се Фуке. — Нима това мравешко ухапване вие наричате заплаха, която може да застраши живота и положението ми?

— Ах, господин Фуке, мравешкото ухапване може да срази и великан, ако е отровно.

— Нима вашето всемогъщество, за което говорехте неотдавна, вече е рухнало?

— Аз съм всемогъщ, но не съм безсмъртен.

— Все пак, струва ми се, най-важното сега е да намерим Тоби. Не мислите ли?

— Сега вече няма да го хванете — каза Арамис — и ако ви е бил скъп, по-добре си сложете траур!

— Но нали все пак се намира някъде?

— Вие сте прав, моля ви да ми предоставите свобода на действие — отвърна Арамис.