Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (167)

Глава петдесет и трета
Крал Людовик Четиринадесети

Той седеше в кабинета си с гръб към вратата. Пред него имаше огледало, в което, без да се откъсва от книжата си, можеше да вижда влизащите.

Когато влезе Д'Артанян, той с нищо не даде да се разбере, че го е видял. Все пак покри документите пред себе си със зелено сукно, което му служеше да прикрива своите тайни от външни очи.

Д'Артанян разбра, че кралят умишлено не го забелязва, и замря на място. Людовик не усещаше каквото и да било движение зад гърба си и виждаше само частично своя капитан. Наложи му се да запита:

— Тук ли е господин Д'Артанян?

— Да, тук съм — мускетарят се приближи.

— Е, господине — кралят устреми към него своя внимателен поглед, — какво можете да ми съобщите?

— Аз ли, ваше величество? Аз няма какво да ви съобщавам, освен че съм арестуван и се намирам пред вас.

Кралят понечи да му каже, че не е арестуван, но реши, че това ще прилича на извинение, и премълча. Д'Артанян запази мълчание.

— Господине — каза кралят, — защо според вас ви изпратих в Бел-Ил? Моля ви да отговорите!

Д'Артанян се зарадва. Кралят му отстъпваше инициативата:

— Ваше величество, аз нищо не зная за това. Вие би трябвало да попитате не мен, а тези офицери, на които са били дадени многобройни заповеди от най-различен характер, докато на мен, като командващ експедицията, такива нареждания не бяха дадени.

— Господине, заповедите са били дадени на онези, на които ние се доверяваме — кралят се почувства засегнат.

— Затова, ваше величество, бях учуден, че един капитан на мускетарите, който по старшинство е равен на маршалите на Франция, се оказа под началството на пет-шест лейтенанти и майори, които може би са добри като шпиони, но не са способни да поведат войската след себе си. Точно във връзка с това исках да бъда приет от ваше величество, но ми бе отказано. Това беше последното оскърбление, нанесено на един безупречен воин, то ме накара да поискам да приемете оставката ми.

— Господине — каза кралят, — на вас ви се струва, че все още живеете във времето, когато кралете, както неведнъж сте казвали, са били зависими от своите подчинени. Вие изглежда сте забравили, че кралят дава отчет за действията си единствено на Бога.

— Аз нищо не съм забравил, ваше величество — каза мускетарят, явно засегнат от този укор, — но не мога да разбера как един честен човек, който пита краля в какво се е провинил, му служи лошо.

— Да, господине, вие ми служите лошо, защото сте в съюз с моите врагове и действате с тях против мен.

— Кои са тези врагове, ваше величество?

— Тези, срещу които ви изпратих, господине.

— Двама души! Врагове на вашата армия! Това е невероятно, ваше величество!

— Не вие ще съдите за това!

— Да, но за приятелството си мога да съдя сам.

— Който служи на приятелите си, той не служи на господаря си.

— Разбрах добре това, затуй най-почтително ви представих оставката си, ваше величество.

— И аз я приех. Но преди да се разделим, искам да ви дам доказателство, че умея да държа на думата си.

— Ваше величество не само удържа на думата си — произнесе Д'Артанян със студена насмешка. — Ваше величество е наредил да ме арестуват, а това не влизаше в обещанията.

Кралят пусна покрай ушите си тази забележка.

— Виждате ли, господине, какво ме принуди да сторя вашето непослушание?

— Моето непослушание?! — извика Д'Артанян, почервенял от гняв.

— Това е най-деликатната дума, която открих. Моят план беше да заловим метежниците и да ги накажем. Трябваше ли да се интересувам дали са ваши приятели или не?

— Но, ваше величество — отвърна Д'Артанян, — да ме изпращате да залавям моите най-близки приятели, за да ги доведа до вашите бесилки, това е жестоко от ваша страна!

— Това би било изпитание за моите мними слуги, господине. За тези, които ядат хляба ми и са задължени да пазят моята особа от посегателства! Вие не издържахте изпитанието, господин Д'Артанян!

— Срещу един лош слуга, ваше величество, ще се намерят десет, които вече са доказали верността си и са преминали през изпитания! — каза горчиво Д'Артанян. — Изслушайте ме, ваше величество. Аз не съм привикнал на такава служба. Аз съм чувствителен войник, когато от мен се искат непочтени дела. Да се преследват до смърт двама души, за които молеше господин Фуке — този, който спаси живота и трона на ваше величество, според мен е непочтено. Освен това тези двама души са мои приятели. Те не представляват опасност, но слепият гняв на краля ги преследва. Защо да не им се разреши да се скрият? Какво престъпление са извършили? Допускам, че вие не ми давате право да съдя за тяхното поведение. Но защо трябва да ме подозирате, преди да съм извършил нещо нередно? Защо трябва да ме обкръжавате с шпиони? Да ме позорите пред армията? Защо да ме докарвате — мен, който вярно съм ви служил и в когото вие имахте безгранично доверие, който съм служил тридесет години на кралския дом и съм дал хиляди доказателства за своята вярност, да ме докарате дотам, че да наблюдавам как три хиляди войници тръгват на бой срещу двама?

— Вие като че ли вече не помните какво направиха с мен тези хора! — каза глухо Людовик. — Ако зависеше от тях, то аз вече нямаше да съм между живите.

— Изглежда, ваше величество, вие сте забравили как аз се държах по време на тези събития.

— Достатъчно, господин Д'Артанян! Стига с тези властни навици! Аз няма да допусна лични интереси да се противопоставят на кралските. Аз създавам държава, в която ще има само една власт — кралската! Аз някога ви обещах това. Дойде време да изпълня своето обещание. Вие искате да сте свободен в постъпките си, като се ръководите от навиците и вкусовете си, като пречите на осъществяването на моите планове и на наказването на моите врагове. Е, добре. Остава ми или да ви съкруша, или да се разделя с вас. Търсете си по-удобен господар. Аз зная, че друг крал би постъпил иначе и би ви позволил да властвате над него, за да може при случай да ви прати при господин Фуке и много други, но аз помня и доброто, а за минали услуги един човек има право на безнаказаност и благодарност. Единственото наказание, което ще ви наложа за нарушаване на волята ми, ще бъде този урок, нищо друго. Аз няма да подражавам на предците си в своя гняв, както не им подражавам в милостта си. Има и други причини, които ме карат да бъде мек с вас. Вие сте преди всичко умен човек, умен, решителен и благороден и ще бъдете отличен слуга на онзи, който съумее да ви подчини на своята воля. Само тогава ще имате основание да се подчинявате. Вашите приятели са победени или унищожени от мен. Опорните точки на вашата чувствителност не съществуват вече. В сегашния момент мога да твърдя, че моите войници са пленили или унищожили метежниците.

— Взети в плен или убити! — Д'Артанян побледня. — О, ваше величество, ако вие обмислено произнесохте тези думи, ако вие сте уверен, че това е истината, аз съм готов да забравя всичко казано дотук от вас и да ви нарека крал варварин, бездушен и жесток. Но аз ви прощавам вашите думи. Прощавам ги на младия крал, който не знае и не може да разбере какво представляват хора като господин Дербле, като господин Дьо Валон, като мен! Взети в плен или убити? Ах, ваше величество, кажете ми, моля ви, дали това съобщение е вярно и колко хора и пари ви е струвала тази победа? Ще пресметнем дали играта си е струвала залога.

— Господин Д'Артанян, така може да говори само метежник. Бъдете любезен да отговорите кой е крал на Франция? Може би познавате още един крал?

— Ваше величество, помните ли, че във Во вие зададохте този въпрос в едно ранно утро и че освен мен никой друг не можа да отговори на този въпрос? Ако аз познах тогава своя крал, което никак не беше лесно, мисля, че няма смисъл да ме питате сега, когато ние с вас сме насаме, ваше величество.

Людовик XIV наведе очи. Стори му се, че между него и Д'Артанян се мярна сянката на нещастния му брат Филип. В този момент влезе офицер. Той връчи на Людовик бърза вест. Прочитайки я, кралят промени цвета на лицето си. Това не убягна от окото на капитана. Прочитайки повторно вестта, Людовик беше замрял. Така той седя известно време в креслото си и после внезапно каза:

— Господине, това, което ми съобщават, ще узнаете след малко, и то не от мен, затова по-добре аз да ви го съобщя сега. В Бел-Ил е имало сражение. Аз съм загубил сто и шест души.

Очите на Д'Артанян заблестяха от радост и гордост.

— А метежниците?

— Метежниците са се скрили — отвърна кралят. Д'Артанян не можеше да скрие радостта си.

— Но моят флот — добави кралят — е обкръжил Бел-Ил, така че през обръча не може пиле да прехвръкне.

— Значи — продължи мускетарят, споходен отново от мрачни мисли, — ако господата Дербле и Дьо Валон бъдат заловени…

— Ще бъдат обесени — хладно каза кралят.

— Те знаят ли за това?

— Разбира се, тъй като вие трябваше да ги известите. Знаят, както знаят и всичко останало.

— В такъв случай те няма да бъдат заловени живи.

— Така ли? — небрежно подхвърли кралят и отново взе полученото съобщение. — В такъв случай ще ги заловят мъртви, господин Д'Артанян, а това е все същото, тъй като аз бях наредил да ги заловят, за да ги обесят.

Мускетарят избърса потното си чело.

— Някога ви бях обещал, господине — продължи Людовик XIV, — че ще стана за вас любящ, великодушен и внимателен господар. Вие сте единственият човек от миналото, достоен за моя гняв и моето приятелство. Аз няма да ви отмервам нито едното, нито другото в зависимост от вашето поведение. Бихте ли могли вие, господин Д'Артанян, да служите на крал, в чието кралство има още дузина подобни на него крале? Бих ли могъл при подобна слабост да осъществя замислите си? Моля да ми кажете. Виждали ли сте художник, който да нарисува картина с непослушни нему четки и палитри? По дяволите, господине, тази стара закваска на феодално своеволие! Фрондата, която искаше да унищожи кралската власт, всъщност я укрепи, тъй като свали от нея оковаващите я вериги. Аз съм господар у дома си, господин Д'Артанян, и моите слуги може да нямат вашите качества, но ще възвисят предаността и покорството към своя господар до степен на героизъм. Господ е дал на дарованията глава, а на главата, както знаете, се подчинява всичко останало. Тази глава съм аз!…

Д'Артанян трепна. Людовик продължи да говори, сякаш не бе забелязал нищо, макар че той отлично бе видял какво впечатление правеха на събеседника му неговите думи.

— Нека сега сключим договора, който ви обещах в Блоа, когато ме видяхте достатъчно нещастен. Оценете и това, господине, че аз не карам никого да плаща за пролетите тогава сълзи. Огледайте се и ще видите, че всички велики глави се скланят пред мен. Склонете и вие… или си избирайте изгнание по душа. Може би, след като размислите, ще признаете, че вашият крал има благородно сърце, тъй като, разчитайки на вашата честност, той се разделя с вас, макар че вие владеете важна държавна тайна. Вие сте честен човек и аз зная това. Защо започнахте толкова рано да ме съдите? Съдете ме считано от днес и бъдете строг, но справедлив съдия.

Д'Артанян беше зашеметен и занемя. За първи път в живота си изпитваше нерешителност. Във всичко казано от краля имаше не хитрост, а тънко и точно пресмятане, нямаше насилие и гняв, но имаше воля, нямаше хвалба, имаше разум. Този млад човек, почти юноша, бе смазал Фуке и сега можеше просто да мине без Д'Артанян. Този младеж събаряше всички недобре обосновани и малко дръзки сметки на стария воин.

— Кажете, какво ви спира? — каза меко кралят. — Вие подадохте оставката си, господине, искате ли да не я приема?

— О! — меланхолично отвърна Д'Артанян. — Аз съм стар редом с вас и имам навици, от които ми е трудно да отвикна, затова се колебая да си взема обратно оставката. От днес вие ще имате нужда от придворни, които да ви забавляват, и от безумци, готови да дават живота си за това, което наричате велико царуване. Тези дела ще бъдат наистина велики, аз го предчувствам. А ако не ги оценя като такива? Виждал съм войната, ваше величество. Виждал съм и мира. Служих при Ришельо, служих и при Мазарини, заедно с вашия баща горях в огъня край Ла Рошел и надупчен от куршуми, много пъти сменях кожата си като змия. След обидите и несправедливостта, най-после получих военна длъжност, която имаше в стари времена някакво значение, тъй като даваше право свободно да говоря с краля. Но от днес вашият капитан няма да бъде нещо повече от пазач на тайните врати. Ако действително тази длъжност бъде такава, направете всичко, за да ме освободите от нея. Това ще съответства на вашето желание, а и на моето. Не мислете, че съм затаил злоба към вас. Вие ме укорихте, както казвате, но същевременно, вземайки надмощие над мен, вие ме смалихте в собствените ми очи и превивайки ме, показахте на всички моята слабост. Ако знаехте колко е хубаво да държиш главата си високо изправена и колко жалък вид ще имам, дишайки прахта от вашите килими! О, ваше величество, искрено съжалявам — вие също заедно с мен ще съжалявате — за тези времена, когато приемните на краля на Франция вечно са били пълни с тълпи от нахални, изтощени, зли, свадливи и недоволни благородници, които обаче в деня на битката захапваха врага с мъртва хватка. Тези хора са най-добри придворни за този, който ги храни, но който ги бие, трябва да се пази от зъбите им. Ако се украсят наметките им с малко злато, ако им се добави малко тлъстинка, за да не им падат панталоните, и се ръсне малко сребро по твърдите им коси, какви великолепни маршали, перове и херцози биха излезли от тях! Кралят е мой господар. Той иска да съчинявам стихчета, да лъскам с атлазените си обувки паркета на неговата приемна. Дявол да го вземе! Това е трудно, но аз съм вършил и по-трудни неща. С това също ще се справя. За пари? Не, имам ги достатъчно. Заради честолюбиви замисли? Но моите възможности са ограничени. Защото аз обожавам двора? Ни най-малко! Оставам, защото тридесет години съм свикнал да идвам при краля за вечерната парола и да чувам от неговата уста: «Добър вечер, господин Д'Артанян», свикнал съм да чувам тези думи с благосклонна усмивка, която не съм изпросвал. Какво пък, сега ще я прося. Доволен ли е ваше величество?

Д'Артанян склони побелялата си глава, върху която кралят сложи с усмивка своята ръка.

— Благодаря ти, мой стари слуга, мой предани приятелю — каза той. — Щом от днес във Франция аз нямам повече врагове, остава ми да те изпратя на някое бойно поле извън пределите й, за да можеш да заслужиш маршалския си жезъл. Разчитай на мен. Аз ще намеря подходящ случай. А сега яж моя хляб и спи, без да знаеш грижи.

— На добър час! — каза трогнатият Д'Артанян. — А тези бедни хора там в Бел-Ил? Особено един толкова добър и храбър?

— Помилване ли искате за тях?

— На колене, ваше величество.

— Добре. Ако вече не е късно, идете и отнесете на тези хора моето помилване. Но вие ще отговаряте пред мен за тях!

— С живота си.

— Вървете. Утре тръгвам за Париж. Връщайте се бързо, защото не искам да се лишавам от вашите услуги за дълго време.

— Бъдете спокоен, ваше величество — извика Д'Артанян, целувайки ръка на краля.

С радост в сърцето той изхвръкна от замъка и полетя като стрела по пътя за Бел-Ил.