Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (174)

Глава шестдесета
Последната песен на поемата

На следващия ден започнаха да пристигат благородници от околността, а също и от провинцията, отвсякъде, където пратениците бяха успели да занесат тъжната новина. Д'Артанян се беше затворил и не искаше да разговаря с никого. След гибелта на Портос тези двама покойници бяха потиснали душата му, която досега не знаеше какво е умора. Освен Гримо, който влезе един-единствен път при него в стаята, той не забелязваше нито лакеите, нито останалите. По суетнята в къщата и по шума се досети, че се правят приготовления за погребението на графа. Тогава написа до краля молба за продължаване на отпуската му.

Както казахме вече, Гримо влезе при Д'Артанян, седна до вратата с вид на човек, потънал в дълбок размисъл, след това стана и направи знак на Д'Артанян да го последва. Капитанът мълчаливо се поклони. Гримо слезе в стаята на графа, показа на капитана с пръст празното легло и красноречиво вдигна очи към небето.

— Да — каза Д'Артанян, — той е със своя син, когото толкова обичаше.

Гримо излезе от спалнята и тръгна към гостната, в която по обичая в този край беше положено тялото на покойния, преди да се пренесе във вечното му жилище. Д'Артанян се смая, като видя там два ковчега със свалени капаци. Следвайки нямата покана на Гримо, той се приближи и видя в единия Атос, а в другия Раул със затворени очи и усмивка върху посинелите устни.

— Раул е тук?! — прошепна капитанът. — О, Гримо защо не си ми казал?

Гримо поклати глава и без да каже нито дума, взе Д'Артанян за ръка и повдигайки тънкия саван, му показа черните рани, през които беше отлетял младият живот. Капитанът се обърна и като реши, че е безполезно да задава въпроси на Гримо, който все едно нямаше да отговори на тях, си спомни, че в писмото от секретаря на херцог Дьо Бофор имаше приписка, която не бе успял да прочете. Писмото завършваше със следните думи:

«Херцогът се разпореди да балсамират тялото на виконта, както е прието у арабите. Херцогът се разпореди също така да бъде уреден транспорт, за да може слугата, отгледал младия виконт, да откара останките му на граф Дьо ла Фер.»

«Значи — помисли си Д'Артанян — аз, вече стар и нищо не струващ в този живот мускетар ще тръгна след твоя ковчег, скъпо мое момче, и ще хвърля шепа пръст върху твоето чисто чело, което целувах два месеца преди този тъжен ден. Така е пожелал Бог. Така поиска и ти самият. Нямам право да те оплаквам. Ти сам си избра смъртта. Тя ти се струваше по-желана от живота.» Настъпи часът, когато останките на бащата и сина трябваше да бъдат предадени на земята. Беше такова струпване на военни и на обикновен народ, че целият път от града до мястото за погребение, близо до една камбанария в открито поле, беше задръстен от конници и пеши в траур. Атос беше избрал за последно свое жилище място зад оградата на тази камбанария, построена на границата на неговите владения. Беше наредил да се пренесат тук камъни, докарани от средновековния замък в Берн, където беше преминала неговата ранна младост. По този начин камбанарията с часовника беше пренесена и построена отново, заобиколена от тополи и смокинови дървета. Всяка неделя в параклиса служеше свещеникът от съседното селище, на когото Атос плащаше на година по двеста ливри. Така селяните, които бяха във васална зависимост от него, на брой около четиридесет, а също така работниците и фермерите със своите семейства идваха тук да слушат богослужение, без да трябва да ходят за това в града. Тук бяха докарани двата ковчега, заобиколени от мълчалива и съсредоточена тълпа. След заупокойната меса, след последното сбогом с мъртвите присъстващите започнаха да се разотиват, разговаряйки по пътя за добродетелите и тихата смърт на бащата, за надеждите, които даваше синът, и за неговия тъжен край на далечния африкански бряг. Малко по малко всичко утихна. Загасиха лампите под скромните сводове. За последен път свещеникът се поклони пред олтара и пред още пресните гробове. После, съпроводен от клисаря, който звънеше с камбанка, се прибра бавно у дома си.

Останал сам, Д'Артанян забеляза, че вечерта вече е настъпила. Мислейки за мъртвите, той беше загубил представа за времето. Той се изправи от скамейката, на която седеше, и се накани като свещеника да се прости за последен път с гроба.

Някаква жена се молеше на колене до хълмчето от още влажна пръст. Д'Артанян спря на прага на камбанарията, за да не пречи на молитвата на тази жена и за да се опита да разбере коя е и защо така предано, с такова благоговение и усърдие изпълнява свещения дълг на приятелството. Тя закриваше лицето си с ръце, бели като алабастър. По изящната кройка на нейната дреха се отгатваше, че е жена с благороден произход. Малко по-далеч беше спряла карета и няколко слуги я очакваха на коне. Д'Артанян не можеше да разбере коя е тя и защо е тук. Тя продължаваше да се моли все така усърдно и често прокарваше кърпа по лицето си. После се удари в гърдите с безжалостната мъка на вярваща християнка. Няколко пъти тя повтори едни и същи думи, които отекнаха като вик на болно сърце: «О, прости ми! Прости ми!»

Тъй като тя наистина бе отдадена на своята мъка, Д'Артанян, трогнат от тази проява на любов към покойните му приятели, направи няколко крачки, за да прекъсне мрачното покаяние.

Пясъкът заскърца под краката му и жената вдигна глава. Д'Артанян видя добре познатото, обляно в сълзи лице на госпожица Дьо ла Валиер.

— Господин Д'Артанян! — прошепна тя.

— Вие?! — мрачно произнесе капитанът. — Вие тук? О, госпожице, бих предпочел да ви видя под сватбен венец в замъка на граф Дьо ла Фер. Тогава щяхме да плачем по-малко и вие, и аз!

— Господине! — възкликна тя, разтърсвана от ридания.

— Тъй като вие — продължи безпощадният приятел на покойните, — вие вкарахте в гроба тези двама мъже!

— О, пощадете ме!

— Да ме пази Бог, госпожице, да оскърбявам жена или да я карам незаслужено да плаче. Но все пак аз съм длъжен да кажа, че мястото на убийцата не е при гроба на нейните жертви.

Тя поиска да отговори, но той я прекъсна:

— Това, което ви казвам — добави той с леден глас, — го казах и на негово величество краля.

Тя молитвено вдигна ръце:

— Аз знам, че причина за смъртта на виконт Дьо Бражелон съм аз! Вестта за нея пристигна снощи в двора. Тази нощ за два часа дойдох тук от Париж. Летях насам, за да видя графа и да го моля за прошка. Не знаех, че той също е умрял. Летях насам, за да моля Бог тук, върху гроба на Раул, да ми изпрати всички заслужени от мен наказания. Сега знам, че смъртта на сина е убила бащата и аз трябва да се упреквам за две престъпления. Заслужила съм двойното Божие наказание.

— Повтарям ви, госпожице — каза Д'Артанян, — това, което ми каза в Антиб господин Дьо Бражелон. Той още тогава жадуваше смъртта: «Ако тщеславието и кокетството са я увлекли по порочния път, аз й прощавам, но я презирам. Ако тя е паднала, водена от своята любов, аз също й прощавам и се кълна, че никой никога не би могъл да я обича така, както я обичах аз.»

— Вие знаете — прекъсна го Луиза, — че заради своята любов аз се готвех да се принеса в жертва. Вие знаете как страдах, когато ме срещнахте объркана, нещастна и изоставена. Но аз никога не съм страдала толкова, колкото днес, защото тогава се надявах и желаех, а днес вече няма какво да желая, защото този мъртвец отнесе в гроба цялата ми радост. Аз повече няма да мога да обичам без разкаяние, защото чувствам, че този, когото обичам, ще ми се отплати с мъка за мъката, която съм причинила на другия.

Д'Артанян не отговори, той прекалено добре знаеше, че в това тя безспорно има право.

— Умолявам ви, господин Д'Артанян, не ме осъждайте. Аз съм като клонка, откъсната от ствола. Мен повече нищо не ме задържа и самата не знам накъде ме влече мъката. Това е по-силно от мен. Моята любов е безумна, толкова безумна, че е кощунство да се говори за това над този свещен за мен гроб, но аз не се изчервявам и не се разкайвам. Тази любов за мен е като религия. Но понеже не след дълго ще ме видите самотна, забравена и отхвърлена, понеже ще ме видите наказана за всичко, за което имате право да ме обвинявате, пощадете ме в моето мимолетно щастие, оставете ми го поне още няколко дни, още няколко минути. Може би вече съм го загубила! Боже мой! Може би вече съм изкупила това двойно убийство.

Тя продължаваше да говори, когато Д'Артанян изведнъж чу гласове и тропот на копита. Господин Дьо Сент-Енян, изпълнявайки поръчението на своя повелител, когото, както той съобщи, измъчвала ревност и безпокойство, беше пристигнал за Ла Валиер.

Полускрит зад кестена, хвърлящ сянка над двата гроба, Д'Артанян остана незабелязан от Сент-Енян. Луиза благодари на пратеника и с жест го помоли да се отдалечи. Той излезе извън оградата.

— Виждате ли — тъжно се обърна капитанът към Луиза, — вашето щастие все още продължава.

Младата жена се изправи с достойнство.

— Ще дойде ден — каза тя, — когато ще се каете, че толкова лошо сте мислили за мен. В този ден, господине, аз ще моля Бога да забрави колко несправедлив сте бил към мен. Аз толкова горчиво ще страдам, че вие пръв ще ме съжалите. Не ме упреквайте, господин Д'Артанян, за моето мимолетно щастие. То ми струва прекалено скъпо и аз още не съм платила всичко, което трябва да платя за него.

С тези думи тя отново, трепетно и с дълбоко чувство, коленичи:

— Прости ми за последен път, прости ми, мой обичен Раул! Аз прекъснах нашата верига. Ние двамата сме обречени на смърт от тъга. Ти си отиде пръв, бъди спокоен, аз скоро ще те последвам. Ти виждаш, че не съм страхлива и дойдох да се сбогувам с теб. Господ ми е свидетел, Раул, че ако трябваше да дам живота си, за да спася твоя, без да се колебая, бих го дала. Но аз не можех да пожертвам своята любов. Още веднъж прости!

Тя отчупи клонче и го заби в земята, после избърса очите си, плувнали в сълзи, поклони се на Д'Артанян и си тръгна. Той погледна след заминаващите конници и каретата и като скръсти ръце на гърдите, дишайки тежко, каза на ума си: «Кога ли ще дойде моят ред да тръгна в същото дълго пътешествие? Какво остава на човек след младостта, след любовта, след славата, след приятелството, силата и богатството… Остава една скала, под която спи Портос, а той имаше всичко, което аз изброих. Остават чимовете, под които спят Атос и Раул…».

За миг Д'Артанян сякаш се смали, погледът му се замъгли, той се изправи и се обърна към самия себе си: «Все пак трябва да се върви напред и напред! Когато настъпи часът, Бог ще ми каже това, както го казва на всички други».

С върховете на пръстите си той докосна леко влажната от вечерната роса земя, прекръсти се и сам, навеки сам, тръгна по пътя към Париж.