Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (41)

Глава четиридесет и първа
Новият генерал на Йезуитския орден

В същото време, когато Ла Валиер и кралят съединяваха в първото си признание тъгата по миналото, щастието от сегашната минута и надеждите за бъдещето, Фуке, който се бе върнал у дома си, тоест в апартаментите в замъка, разговаряше с Арамис за всичко онова, което кралят бе пренебрегнал за момента.

— Кажете ми — започна Фуке, след като настани госта си в креслото и сам седна до него, — кажете ми, господин Дербле, как вървят работите в Бел-Ил? Имате ли някакви новини от там?

— Господин суперинтендант — отвърна Арамис, — там всичко върви според нашите желания. Всички разходи са изплатени и нито един от плановете ни не е разкрит.

А гарнизонът, който кралят се канеше да изпрати там? Днес сутринта разбрах, че е пристигнал преди две седмици.

— А как го приеха там?

— Прекрасно.

— Какво стана с предишния гарнизон?

— Той е бил стоварен в Сарзо и от там незабавно е изпратен в Кемпер.

— А новият гарнизон?

— Той вече е наш.

— Уверен ли сте в това, което казвате, епископе?

— Уверен съм. Сега ще разберете как е станало всичко.

— Но от всички места за разквартируване на гарнизони Бел-Ил е най-лошото.

— Знам и действам съобразно с това. Там е тясно, гарнизонът е откъснат от света, няма жени, няма игрални домове. А в наше време — добави Арамис със свойствената му усмивка — е тъжно да гледаш как младите хора жадуват за развлечения и колко привързани стават към този, който им даде възможност да се повеселят.

— А ако те се развличат в Бел-Ил?

— Ако се развличат благодарение на краля, ще отдадат сърцето си на него, но ако скучаят заради краля и се развличат с помощта на господин Фуке, ще обикнат господин Фуке.

— А вие предупредихте ли моя интендант незабавно след пристигането им…

— Не. Оставихме ги да скучаят цяла седмица и след като тя изтече, те започнаха да роптаят, че предишните офицери имали повече развлечения. Тогава им беше обяснено, че предишните офицери са съумели да се сприятелят с господин Фуке, който, виждайки в тях свои приятели, е положил всички усилия, за да не скучаят. Тогава се замислиха. Интендантът обаче начаса добави, че макар да не му е известно разпореждането на господин Фуке, той достатъчно добре познава своя господар и с увереност би могъл да каже, че всеки благородник, намиращ се на служба при краля, го интересува. Въпреки че новопристигналите не са му известни, той е готов да направи за тях това, което е правил за предишните…

— Чудесно! Надявам се, че обещанията са изпълнени. Нали знаете, че не искам от мое име да се дават празни обещания.

— След това в разпореждане на офицерите бяха дадени две корабчета и коне, както и ключовете от главното здание. Сега те си устройват там забавления и се разхождат с дамите от Бел-Ил, по-точно, с онези от тях, които не страдат от морска болест.

— А войниците?

— Нали разбирате, че всичко е относително. На войниците се дават вино, хубава храна и високо заплащане. Значи можем да разчитаме на този гарнизон.

— Добре.

— Оттук правя извода, че ако всеки два месеца ни сменят гарнизона, то за две години цялата армия ще премине през Бел-Ил. Тогава зад нас ще стои не един полк, а войска от петдесет хиляди души.

— Добре зная — каза Фуке, — че никой освен вас, господин Дербле, не може да бъде такъв скъпоценен и незаменим приятел, но — добави той със смях — забравяме нашия приятел Дьо Балон. Какво става с него? Признавам си, че тези три дни, които прекарах в Сен-Манде, ме накараха да забравя всичко на този свят.

— Затова пък аз не съм забравил — отвърна Арамис. — Портос е в Сен-Манде и там го глезят много. Хранят го изискано, сервират му тънки вина, разхожда се в малкия парк, който ползвате само вие. Той тренира мускулите си, като превива млади ели или събаря стари дъбове, както Милон Протонски, и тъй като в нашия парк няма лъвове, то сигурно ще го заварим невредим. Нашият Портос е храбрец!

— Да, но когато му стане скучно, ще започне да разпитва.

— Той не се вижда с никого.

— Но нали нещо чака, на нещо се надява?

— Аз съм му внушил една надежда и той живее с нея.

— Каква?

— Да бъде представен на краля.

— Охо! Като какъв?

— Разбира се, като инженер, укрепил Бел-Ил, дявол да го вземе.

— Значи сега трябва той да се върне в Бел-Ил?

— На всяка цена. Дори мисля да го изпратя там колкото може по-скоро. Портос е такъв човек, че само Д'Артанян, Атос и аз знаем слабостите му. На нашите офицери ще направи впечатление на рицар от времето на кръстоносните походи, ще напои целия главен щаб, без сам да се напие, и ще стане предмет на общо учудване и симпатия. Ако стане необходимо да се изпълни някаква заповед, Портос е идеалният изпълнител. Всички ще бъдат принудени да вършат каквото той пожелае.

— Тогава го пращайте.

— Точно това искам, но след няколко дни, тъй като трябва да ви кажа нещо.

— Какво?

— Нямам доверие на Д'Артанян. Както сте забелязали, него го няма във Фонтенбло, а той никога не пътува напразно.

Затова сега, когато привърших своите работи, ще се постарая да узная с какво е зает той.

— Значи всичко сте уредили?

— Да.

— Вие сте щастливец, как бих искал и аз да кажа същото.

— Надявам се, че нямате причини за безпокойство?

— Кой знае?

— В такъв случай — каза Арамис с типичната си последователност на мислите, — в такъв случай можем да помислим за момичето, за което ви споменах вчера.

— За кое момиче?

— За Ла Валиер.

— Ах, да, наистина!

— Нали нямате нищо против да поухажвате тази девойка?

— Пречи ми едно нещо.

— Кое?

— Сърцето ми е заето от друга жена и аз не чувствам абсолютно нищо към това момиче.

— Ужасно е, ако сърцето ти е заето в момент, когато ти е нужна главата.

— Вие сте прав. Нали виждате, щом казахте една дума, и аз оставих всичко. Да се върнем на това момиче. Каква полза виждате от това, да се заема с ухажването й?

— Говорят, че кралят се интересувал от нея.

— А според вас това не е истина, така ли? Нали знаете всичко!

— Знам, че кралят внезапно е променил чувствата си. Само преди няколко дни той изпитваше страст към принцесата, по същото време принцът се оплакал на кралицата майка, имало съпружески недоразумения и последвали майчини съвети.

— Откъде знаете всичко това?

— От сигурен източник.

— Какво следва?

— След тези недоразумения и сетнешните съвети кралят е престанал да разговаря с нейно височество.

— А по-нататък?

— По-нататък той се заел с Ла Валиер. Тя е придворна дама на принцесата. Нали знаете какво се нарича прикритие?

— Разбира се.

— Тогава знайте, госпожица Дьо ла Валиер служи за прикритие на принцесата. Възползвайте се от тази възможност. Нараненото самолюбие ще ни облекчи победата. Тайната на краля и принцесата ще е в ръцете на момичето. Знаете ли какво прави умният човек с притежаваната тайна?

— Досещам се. Но как да намеря достъп до нея?

— Мене ли ще питате за това? — учуди се Арамис.

— Питам, защото нямам време да се занимавам с нея.

— Тя е бедна, скромна, а вие ще й създадете положение. Дали ще покори краля като негова фаворитка, или просто ще стане пазителка на неговите тайни, в нея вие ще намерите верен човек.

— Добре — каза Фуке. — Какво трябва да направим по отношение на това момиче?

— А какво правехте, когато искахте да се харесате на някоя жена, господин суперинтендант?

— Пишех й. Обяснявах се в любов. Предлагах й услугите си, като се подписвах: Фуке.

— Нито една ли не оказа съпротива?

— Само една. Но преди четири дена и тя се предаде като останалите.

— Ще бъдете ли така добър да напишете няколко думи? — усмихна се Арамис, подавайки перото на Фуке.

Фуке го пое.

— Диктувайте — каза той. — Главата ми е толкова заета с други работи, че не съм в състояние да напиша и две думи.

— Съгласен съм — каза Арамис, — пишете.

Той започна да диктува:

Госпожице, видях ви и не се учудвайте, че ви намерих красавица. Но тъй като не заемате достойно за вас положение при двора, вие просто чезнете тук.

Ако имате честолюбие, любовта на един порядъчен човек ще послужи като опора за вашия ум и прелест.

Слагам любовта си във вашите крака, но тъй като всяка, дори благоговейната и обкръжена с тайни любов може да стане компрометираща, такава достойна особа не трябва да подхвърля на риск репутацията си, без да получи в замяна гаранции, осигуряващи нейното бъдеще.

Ако благоволите да отговорите на любовта ми, то аз ще докажа признателността си, като ви направя свободна и независима.

Довършвайки писмото, Фуке погледна към Арамис.

— Подпишете се.

— Нужно ли е?

— Вашият подпис върху писмото струва милиони. Не забравяйте това, драги суперинтенданте.

Фуке сложи подписа си.

— По кого ще го изпратите?

— По свой лакей.

— Сигурен ли сте в него?

— Той е проверен човек. Впрочем ние водим игра без всякакъв риск.

— Защо?

— Ако е истина това, което казвате за услугите, направени от това момиче на краля и принцесата, то кралят ще й даде пари, колкото поиска.

— Значи у краля са се появили пари? — учуди се Арамис.

— Сигурно, след като не иска от мен.

— Ще поиска, бъдете спокоен.

— Ще ви кажа нещо повече. Мислех, че ще ме кори за празника във Во.

— И какво?

— Дори не загатна.

— Ще загатне.

— Вие считате краля за много жесток, драги Дербле.

— Не него.

— Той е млад, значи добър.

— Той е млад, значи е слаб и роб на страстите си. Господин Колбер държи в мръсните си ръце неговите слабости и страсти.

— Значи вие се боите от него.

— Не отричам.

— В такъв случай аз съм пропаднал.

— Защо?

— Моето влияние пред краля се крепеше на парите ми.

— Какво от това?

— Аз съм разорен.

— Не сте.

— Как не съм! Нима познавате работите ми по-добре от самия мен?

— Може би.

— А ако той поиска от мен да организирам този празник?

— Ще го направите.

— А пари?

— Нима някога са ви липсвали?

— Ако знаехте колко трудно намерих последните, за празника във Фонтенбло!

— Другата сума няма да ви затрудни.

— Кой ще ми я даде?

— Аз.

— Вие ще ми дадете шест милиона?

— Ако се наложи, мога да дам и десет.

— Наистина, драги Дербле, вашата самоувереност ме плаши повече от гнева на краля.

— Напразно.

— Кажете тогава, кой сте вие?

— Мисля, че знаете.

— Струва ми се, че започвате да ставате загадка за мен. Какво целите всъщност?

— Искам да видя на трона на Франция крал, който да е признателен на господин Фуке, и искам господин Фуке да ми бъде предан.

— О! — възкликна Фуке, стискайки ръката на Арамис. — Що се касае до моята преданост, аз съм изцяло ваш, но драги ми Дербле, вие се заблуждавате.

— За какво се заблуждавам?

— Кралят никога няма да ми е предан.

— Аз не говоря за сегашния крал, а въобще за краля.

— Нима не е все едно?

— Не. Това са напълно различни неща.

— Не ви разбирам.

— Сега ще разберете. Да предположим, че Людовик XIV не е крал.

— Не е крал ли?

— Не. Просто на трона седи някой, изцяло зависещ от вас.

— Това е немислимо.

— Дори ще ви бъде задължен за трона си.

— Вие сте полудял! Само Людовик XIV може да седи на френския престол. Не виждам кой би могъл да го замени.

— А аз виждам.

— Освен брата на краля, принца — каза Фуке, поглеждайки с безпокойство към Арамис, — но той…

— Не става дума за него.

— Вие искате принц без кралска кръв… принц, който няма никакво право…

— Моят крал, по-точно, вашият крал, ще притежава всички необходими качества, повярвайте ми.

— Пазете се, господин Дербле, пазете се. Вие ме хвърляте в смут и главата ми почва да се мае.

Арамис се усмихна:

— Какви дреболии ви смущават!

— Повтарям ви. Вие ме плашите! Арамис отново се усмихна.

— Но вие се смеете! — учуди се Фуке.

— Ще дойде време, когато и вие ще се смеете. Засега се смея само аз.

— Но обяснете ми, за бога!

— Когато настъпи часът, ще научите всичко, бъдете спокоен. Вие не сте апостол Петър, а аз не съм Христос, но ще ви кажа: Защо се съмняваш, о неразумни?…

— Боже мой… съмнявам се… съмнявам се, защото не разбирам нищо.

— Значи сте сляп и затова ще се обърна към вас като към апостол Павел: Ще настъпи ден и очите ти ще се отворят!

— Колко бих искал да вярвам в това! — възкликна Фуке.

— Вие не вярвате? А аз десет пъти ви преведох над бездната, в която щяхте да паднете, ако бяхте сам. От генерален прокурор станахте интендант, от интендант — първи министър, от първи министър — всемогъщ дворцов финансист. Не, не — добави Арамис с неизменната си усмивка, — вие не виждате, значи не вярвате.

Епископът стана, канейки се да тръгва.

— Само още една дума — каза Фуке. — Никога не сте говорили така с мен. С толкова самоувереност, или по-точно, с такава дързост!

— За да говориш високо, гласът ти трябва да е свободен.

— И вашият глас е такъв?

— Да.

— Откога?

— От вчера.

— Пазете се, господин Дербле, вие сте много самонадеян!

— Как да не съм самонадеян, като в ръцете си имам власт?

— Значи имате власт?

— Нали вече ви предлагах десет милиона и отново ви ги предлагам.

Развълнуваният Фуке се изправи.

— Не разбирам нищо! Вие казахте, че се каните да сваляте и качвате крале на трона. Сигурно съм полудял или зле съм чул!

— Вие не сте полудял, аз действително казах това.

— Но как можете да говорите подобни неща?

— Можеш с пълно право да говориш за сваляне на корони и за възкачване на нови крале, когато стоиш по-високо от троновете и кралете… земни.

— Значи вие сте всемогъщ? — извика Фуке.

— Казах го и отново го повтарям — отвърна с треперещ глас Арамис. Очите му блестяха странно.

Фуке безсилно падна на креслото и стисна главата си с ръце. Епископът го наблюдава няколко мига като ангел, който се взира в простия смъртен.

— Сбогом! — каза накрая той. — Спете спокойно и изпратете писмото на Ла Валиер. Утре ще се видим, нали?

— Да, утре — отвърна Фуке, разтърсвайки глава като човек, който едва сега е дошъл на себе си. — Но къде ще се видим?

— На разходката на краля, ако ви е угодно.

— Много добре.

Те се разделиха.