Александър Дюма
Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер (133)

Глава деветнадесета
Сянката на господин Фуке

Под впечатление от състоялия се току-що разговор с краля Д'Артанян неведнъж си задаваше въпроса дали самият той не е полудял, дали тази сцена действително е станала във Во и наистина ли той, Д'Артанян, е капитан на мускетарите, а господин Фуке — собственик на замъка, където на Людовик XIV беше оказано гостоприемство. Това не бяха разсъждения на пиян човек. Наистина, във Во гощаваха както никога и никъде и вината на суперинтенданта заемаха в угощенията доста почетно място. Но гасконецът беше човек, който никога не губи чувството за мярка. Докосвайки се до острието на своята шпага, той умееше да зарежда душата си със студенината на нейната стомана, когато го изискваха важни обстоятелства.

«Сега — казваше си той, напускайки кралските апартаменти, — на мен ми предстои да изиграя историческа роля в съдбата на краля и неговия министър. В аналите на историята ще бъде записано, че господин Д'Артанян, благородник от Гаскония, е арестувал господин Никола Фуке, суперинтендант на финансите на Франция. Моите потомци, ако някога имам такива, ще станат благодарение на този арест знаменити хора, както е знаменит господин Дьо Люин благодарение на гибелта на бедния маршал Данкър. Трябва да се изпълнява кралската воля, като се запази благоприличие. Всеки може да каже: «Господин Фуке, моля ви за вашата шпага», но не всеки ще съумее да го охранява по такъв начин, че никой да няма основание за оплакване. Как да стане, че суперинтендантът да свикне по възможност неусетно с мисълта, че от велика милост е изпаднал в крайна немилост, че Во се превръща за него в затвор, че след като е изпитал удоволствието на Асур, ще попадне на бесилката на Оман, или по-точно казано — на Дангеран дьо Марини.»

В този миг челото на Д'Артанян се помрачи от състрадание поради нещастията на Фуке. Мускетарят си имаше достатъчно грижи. Да пратиш такъв човек на смърт, повтаряме, да пратиш такъв човек на смърт, когато мълвата го счита порядъчен, това наистина е тежко изпитание за съвестта.

«Струва ми се, каза си Д'Артанян, че ако аз не съм последният подлец, трябва да известя господин Фуке за намеренията на краля. Но ако издам тайната на моя господар и извърша вероломство, ще стана предател, а това е престъпление, което се наказва от куп военни закони. Успях да видя по време на войната двадесетина такива нещастници, които бяха обесени на клони, след като бяха направили много по-малко от това, към което ме тласка сега моята съвест. Не, благодаря. Мисля, че човек, който има ум, може да се измъкне от това положение достатъчно ловко. Може ли да се допусне, че не съм човек, лишен от разум? Съмнително е, ако се вземе под внимание, че за четиридесет години служба не съм спестил и един пистол. По каква причина господин Фуке е изпаднал в немилост? Първо, Колбер не го обича, второ, опитал се е да покори сърцето на госпожица Ла Валиер и, трето, кралят обича Колбер и госпожица Ла Валиер. Фуке във всички случаи е пропаднал. Но нима аз като мъж ще го настъпвам с крак по главата, когато той е паднал, оплетен от интригите на жените и подчинените си? Каква подлост! Ако той е опасен, аз ще го сразя като враг. Ако го преследват без достатъчно основания, тогава ще видим. Стигнах до заключението, че нито кралят, нито който и да е друг трябва да влияят на моето лично мнение. Ако Атос се беше оказал в моето положение, той щеше да направи същото. И така, вместо грубо да нахълтам при Фуке, да го арестувам и да го затворя някъде, аз ще се постарая да действам така, както подобава на порядъчни хора. Ще тръгнат приказки, съгласен съм, но за мен ще се говори само добро.» Като оправи презраменика си по особен, свойствен само за него начин, Д'Артанян тръгна направо към Фуке, който, сбогувайки се с дамите, се канеше спокойно да се наспи след своите шумни дневни успехи — току-що беше влязъл в спалнята си с усмивка на уста и полумъртъв от умора. Когато Д'Артанян престъпи прага, вътре нямаше никого освен Фуке и неговия камердинер.

— Как, вие ли сте, господин Д'Артанян? — учуди се Фуке.

— На вашите услуги — отвърна мускетарят.

— Влезте, скъпи Д'Артанян. Искате да направите бележка за нашето празненство? О, знам, че имате много остър и язвителен ум. Може би са ви дали неподходящо помещение?

— О, не, то е достойно за всякакви похвали.

— Тогава позволете да ви благодаря за вашата любезност и да заявя, че съм ваш длъжник за всички приятни неща, които благоволихте да ми кажете.

Тези думи очевидно означаваха: «Драги господин Д'Артанян, идете да спите, след като имате къде да легнете, и ми позволете да направя същото.» Но Д'Артанян не разбра мисълта на Фуке:

— Вие, изглежда, си лягате?

— Да. Нещо имате да ми съобщите? Може би искате да поговорите с мен? Човек с вашия ум не идва нощно време при някого, без да има достатъчно основания за това.

— Моля ви, не ме разпитвайте.

— Напротив, ще ви разпитвам. Кажете най-после какво ви е нужно?

— Нищо. Единствено вашата компания.

— Да отидем тогава в градината или в парка.

— О, не — живо възрази мускетарят, — не, не. Там е доста прохладно…

— Това ли било! Признайте си, че идвате от краля и вече сте ме арестували!

— Никога!

— Значи сте поставен да ме пазите!

— Като почетна стража, монсеньор.

— Почетна?… Това е друга работа. Значи ме арестуват в собствения ми дом?

— Не говорете така, монсеньор. Ако викате, ще бъда принуден да ви приканя да мълчите.

— Така! Значи насилие в моя собствен дом! Превъзходно!

— Ние не се разбираме. Тук има шах, хайде да изиграем една партия, монсеньор.

— Господин Д'Артанян, излиза, че аз съм в немилост?

— Съвсем не, но…

— Но ми е забранено да се отлъчвам…

— Не разбирам нито дума от това, което ми казвате. Ако искате да се махна, кажете ми направо.

— Драги господин Д'Артанян, вашето поведение ме подлудява. Искам да спя, защото падам от умора. Вие ме разсънихте.

— Никога не бих си простил това и ако искате да ме примирите със собствената ми съвест, спете колкото искате в мое присъствие. Ще бъда страшно доволен. А може и да си тръгна. Лека нощ, монсеньор.

Д'Артанян се направи, че си тръгва. Фуке изтича към него:

— Чакайте, няма да легна. Говоря съвършено сериозно. Тъй като не желаете да се държите с мен като с истински мъж, а го усуквате и хитрувате, ще ви накарам да си покажете зъбите, както се прави при лов на глиганите. Ще накарам да впрегнат коне и ще замина за Париж!

— Аха! Това вече е друга работа.

— Тогава вие ще ме арестувате, нали?

— О, не, просто и аз ще дойда с вас.

— Достатъчно, господин Д'Артанян — каза Фуке с леден глас. — Ненапразно се ползвате с репутацията на ловък човек, но тия пред мен не минават. Вършете си работата, господине, вършете си работата! Кажете ми защо ме арестувате? Какво съм направил?

— Но аз наистина не знам какво сте направили и не ви арестувам… Сега.

— Сега? — възкликна, бледнеейки, Фуке. — А утре?

— Утрешният ден все още не е настъпил, монсеньор! Кой може да гарантира за него!

— По-скоро, по-скоро, капитане! Позволете ми да поговоря с господин Дербле.

— Уви, това не е възможно, монсеньор, тъй като имам заповед да не ви разрешавам да общувате с когото и да било.

— Дори с господин Дербле, вашия приятел!

— Монсеньор, нима не е възможно господин Дербле, моят приятел, да е единственото лице, с което всъщност трябва да попреча да общувате.

Фуке почервеня, давайки си вид, че се е примирил с положението.

— Вие сте прав, господине, получих урок, за който не трябваше да ви давам повод. Падналият човек не може повече да разчита на нищо дори от страна на онези, чието щастие е осигурил сам. Да не говорим за другите, на които той никога не е имал удоволствието да направи някаква услуга.

— Монсеньор.

— Това е самата истина, господин Д'Артанян: вие винаги сте се държали с мен изключително коректно, както подобава на човек, на когото от самата съдба е предопределено да ме арестува. Вие никога не сте се обръщали към мен дори и с най-нищожна молба.

— Монсеньор — отвърна гасконецът, трогнат от красноречието и дълбоката му тъга, — ще ми дадете ли честна дума, че няма да напускате тази стая?

— Защо, драги Д'Артанян, след като вие ме пазите? Нима ще се опитам да се боря с най-доблестната шпага на кралството?!

— Не, не става дума за това, монсеньор. Работата е там, че аз ще отида да потърся господин Дербле и ще ви оставя сам.

Фуке извика от радост и учудване.

— Ще потърсите господин Дербле? В синята стая? Ах, вие просто ме спасявате.

— Ще ми стигнат ли десет минути, за да се добера до синята стая и да се върна обратно? — попита Д'Артанян.

— Приблизително.

— Докато събудя Арамис, който има здрав сън, и го предупредя, ще минат още пет минути, общо ще отсъствам четвърт час. Сега, монсеньор, ми дайте дума, че няма да се опитвате да бягате и че връщайки се, ще ви заваря тук.

— Давам ви дума, господине — Фуке стисна ръката на мускетаря и той веднага тръгна.

Фуке го изгледа с явно нетърпение, почака да се затвори вратата и се хвърли към ключовете си, отвори няколко тайни чекмеджета и започна да търси някои документи, които за негово огорчение бяха останали в Сен-Манде. После бързо събра различни писма, договори и други документи и ги изгори върху мраморната поставка на камината, без дори да премести саксиите с цветя, които стояха там. Свършвайки с това, се строполи в креслото. Върналият се Д'Артанян го видя в тази поза. Достойният мускетар ни най-малко не се съмняваше, че след като е дал дума, Фуке няма да я наруши. Същевременно той предполагаше, че суперинтендантът ще се възползва от предоставеното му време, за да се избави от всички документи, които биха могли да влошат и без това тежкото му положение. Затова, влизайки в стаята, той вдигна глава като куче, което е усетило наблизо дивеч, и откривайки миризма на дим, удовлетворено кимна с глава.

При появата на Д'Артанян Фуке на свой ред вдигна глава и нито един жест не се изплъзна от неговото внимание. После погледите им се срещнаха и те се разбраха без думи.

— А къде е — учудено попита Фуке, — къде е господин Дербле?

— Изглежда господин Дербле обожава нощните разходки и някъде в парка, озарен от лунно сияние, съчинява стихове в компанията на някои от вашите поети. Едно е сигурно, в синята стая го няма.

— Как! Няма го в синята стая? — възкликна Фуке, лишен от своята последна надежда. Макар че не си представяше как именно ванският епископ ще съумее да му помогне, все пак той ясно разбираше, че може да чака помощ само от него.

— И ако все пак е в стаята си — продължи Д'Артанян, — то очевидно е, че има причини да не отговаря на моето почукване.

— Може би не сте тропали достатъчно силно и той не ви е чул.

— Да не мислите, монсеньор, че нарушавайки заповедта на краля да не ви напускам нито за миг, ще взема да събудя цялата къща и ще дам възможност да ме видят в коридора, където е стаята на ванския епископ, давайки по този начин на господин Колбер основание да допусне, че съм ви оставил време да изгорите документите си.

— Моите документи!

— Разбира се. В крайна сметка, ако аз бях на ваше място, не бих пропуснал тази възможност. Когато ми отварят врата, аз влизам през нея.

— Благодаря ви, господине. Възползвах се от това.

— Добре сте направили. Всеки си има свои тайни, които не трябва да стават достояние на другите. Но нека се върнем, монсеньор, към Арамис. Колкото и тихо да се вика, Арамис винаги чува, ако иска да чуе. Повтарям, Арамис не е бил в стаята или си е имал причини да не познае гласа ми, причини, които за мен са неизвестни и които може би са неизвестни и за вас, въпреки че негово преосвещенство монсеньор ванският епископ е ваш предан приятел.

Фуке въздъхна тежко, скочи, разходи се няколко пъти из стаята и накрая седна върху своето великолепно ложе.

Д'Артанян погледна към него с израз на искрено съчувствие.

— На времето съм виждал да арестуват мнозина, да, да, мнозина — каза мускетарят с тъга в гласа, — видях как бяха арестувани Сен-Мари и Дьо Шале, бях тогава много млад. Видях как беше арестуван и Конде с принцовете, и Дьо Рец, също така присъствах на ареста на Брусел. Послушайте, монсеньор, страшно е да се каже, но в момента вие приличате най-много на бедния Брусел. Още малко и като него ще си сложите салфетката в чантата и ще започнете да си триете ръцете с делови книжа. Дявол да го вземе, господин Фуке, такъв човек като вас не трябва да отпуска ръце пред неприятностите. Какво ще си помислят за вас вашите приятели, ако ви видят!

— Господин Д'Артанян — отвърна суперинтендантът с тъжна усмивка, — вие никак не ме разбирате. Именно защото моите приятели не ме виждат, аз съм такъв, какъвто ме виждате сега. Когато съм сам, преставам да живея. Сам аз съм нищо. Вижте за какво съм дал живота си. За да имам приятели, които, както се надявам, ще станат моя опора. Докато бях силен, всички тези щастливи гласове, щастливи, защото аз им осигурих това щастие, ме обсипваха с похвали и благодарности. Сполетеше ли ме някаква неприятност, всички тези гласове, но малко по-приглушено от обикновено, хармонично съпровождаха ропота на моята душа. Самота! Та аз никога не съм знаел какво е това. Бедността е призрак, който видях едва в края на моя жизнен път! Бедността е неотстъпна сянка, която дори възпяват в поезията си, галят я и ме карат да я обичам! Бедността, аз се примирявам с нея, подчинявам й се, приемам я като сестра, която е получила наследство, тъй като бедността не е самота, не е изгнание, не е затвор! Нима мога някога да бъда беден, след като имам такива приятели като Пелисон, Лафонтен, Молиер, с такава любима като… не, не и не, но самотата за мен, човек роден да живее в суета, за мен, който съм свикнал с удоволствията, за мен, който съществувам само защото съществуват другите!… О, ако знаете колко съм самотен сега и колко вие ми приличате, вие, който ме разделяте от всичко, към което съм се стремил с цялото си сърце, колко ми приличате на самотата, небитието и самата смърт.

— Вече ви казах, господин Фуке — отвърна трогнатият до дъното на душата си Д'Артанян, — че вие преувеличавате вашите нещастия. Кралят ви обича.

— Не — поклати глава Фуке, — не, не!

— Господин Колбер ви мрази.

— Господин Колбер? О, това никак не е важно!

— Той ще ви разори.

— Това не е трудно. Няма да отричам, че вече съм разорен.

При това странно признание Д'Артанян обгърна стаята с доста красноречив поглед. Макар че не каза нито дума, неговият домакин отлично го разбра и добави:

— Какво да правя с цялото това великолепие, когато в мен самия няма и сянка от него! Знаете ли вие за какво ни е нужна на нас, богатите хора, огромната част от нашите богатства? Само за да ни отвращава от всичко, което няма такъв блясък. Во! Сега ще ми разкажете за чудесата на Во, нали така? Но за какво са ми те? Какво да правя с тези чудеса? Къде, ако съм разорен, ще намеря водата, която бих могъл да налея в урните на моите наяли, огъня, който бих могъл да поставя в моите саламандри, въздуха, за да запълня с него гърдите на тритоните? За да бъдеш достатъчно богат, господин Д'Артанян, трябва да бъдеш много богат. О, знам много добре какво си мислите. Ако Во беше ваша собственост, вие бихте го продали и бихте си купили имение в провинцията. В това имение щяхте да имате гори, градини и ливади. То щеше да храни своя собственик. От четиридесет милиона щяхте да направите…

— Десет.

— Нито един, мой скъпи капитане. Няма такъв човек във Франция, който да е толкова богат, че като купи Во за два милиона, да го поддържа в такова състояние, в каквото е днес.

— Ако си говорим истината, милион… това още не е бедност.

— То е много близко до бедността. Но вие не ме разбирате, скъпи приятелю. Аз не искам да продавам Во, ако искате, ще ви го подаря!

— Подарете го на краля, така ще е по-изгодно.

— Кралят няма нужда от моя подарък. Той и така ще вземе Во, ако му хареса. Ето защо предпочитам Во да загине. Знаете ли, господин Д'Артанян, ако кралят не беше под моя покрив, бих взел тази свещ, бих я доближил до двата останали тук сандъка с ракети и бенгалски огън и бих превърнал своя дворец на прах и пепел.

— Във всеки случай — сякаш между другото забеляза мускетарят — вие не бихте унищожили градините, а това е най-хубавото, което имате.

— И после — каза глухо Фуке, — какво говоря аз, Боже мой! Да изгоря Во! Да унищожа двореца! Но Во въобще не ми принадлежи. Всички тези богатства, тези безкрайни чудеса принадлежат като временно владение на този, който е заплатил за тях, това е вярно, но като нещо вечно те принадлежат на онези, които са го създали. Во принадлежи на Льобрен и Ленотр, Во принадлежи на Пелисон, Лево, Лафонтен. Во принадлежи на Молиер, който постави сред неговите стени «Непоносимите». Накрая, Во принадлежи на нашите потомци. Както виждате, господин Д'Артанян, аз вече нямам дом.

— Добре, това вече е разсъждение, което истински ми харесва, в него отново намирам истинския Фуке. Вие повече не приличате на бедния Брусел, аз повече не чувам стоновете на онзи стар участник във Фрондата. Ако вие сте разорен, приемете го с душевна твърдост, вие също, дявол да го вземе, принадлежите на потомството и нямате право да намалявате вашата роля. Погледнете мен. От съдбата, която разпределя ролите сред комедиантите в нашия свят, аз получих по-малко красива и приятна роля, отколкото вие. Вие се къпехте в злато, властвахте и се наслаждавахте. Аз теглех каиша, подчинявах се и страдах. Все пак, колкото и нищожен да съм бил в сравнение с вас, монсеньор, аз ви казвам: споменът за това, което съм направил, ми заменя камшика, който не ми разрешава твърде рано да наведа старата си глава. До края ще бъда стар подкован кон и ще падна веднага, щом намеря къде да падна. Направете като мен, господин Фуке, и от това няма да ви стане по-зле. С хора като вас това се случва един-единствен път. Важното е да се действа, когато му дойде времето, по подходящ начин. Аз често си повтарям една латинска поговорка: «Краят увенчава делото.» Фуке стана, прегърна Д'Артанян и му стисна ръката:

— Ето една чудесна проповед!

— Проповед на мускетар, монсеньор.

— Вие ме обичате, след като ми казвате всичко това?

— Възможно е.

Фуке отново се замисли, след което попита:

— Къде ли може да бъде господин Дербле. Не смея да ви помоля отново да идете да го потърсите.

— Дори и да ме помолите, няма да го направя. Ще бъде много неразумно. За това ще се разбере и Арамис, който в нищо не е замесен, ще бъде компрометиран и също ще изпадне в немилост пред краля.

— Тогава ще почакам до сутринта. Направете ми услуга, господин Д'Артанян.

— С удоволствие.

— Вие ме пазите и аз оставам. Ще изпълните заповедта, нали? И ще останете моя сянка. Предпочитам нея пред всяка друга.

Д'Артанян се поклони.

— Но забравете, че сте капитан на мускетарите, а аз суперинтендант на финансите, и да поговорим за моето положение. Какво ви каза кралят? Сигурно нищо. Какво мислите за моето положение?

— Трябва да кажа направо, че положението ви не е леко. Намирате се у дома си. Нима мислите, че с другите съм също толкова откровен?

— И това вие наричате откровеност? Отказвате да ми отговорите за истински дребни неща!

— Послушайте, монсеньор, как бих постъпил, ако на ваше място бе някой друг. Бих се приближил до вашата врата и веднага щом излязат слугите, или ако още не са излезли, бих ги изловил като зайци, а самият аз бих се разположил на килима във вашето преддверие и бих ви взел под наблюдение без ваше знание, за да ви пазя до сутринта за своя господар. По този начин нямаше да има нито скандал, нито шум. Никаква съпротива. Естествено, нямаше да има и никакви предупреждения към господин Фуке, нито сдържаност и деликатни отстъпки, каквито се правят между възпитани хора в решителните моменти от живота им. Ще ви хареса ли такъв план?

— О, той ме ужасява!

— Нали! Щеше да бъде изключително неприятно да застана утре сутринта пред вас и да ви поискам шпагата. Вие доста красноречиво изразявате вашата благодарност, но повярвайте ми, не съм направил толкова много за вас.

— Уверен съм, господине, че няма да ме накарате да призная правотата на вашите думи.

— А сега, монсеньор, ако сте доволен от моето поведение, ако вече сте възстановен от удара, който се постарах да смекча колкото мога, да оставим времето да лети колкото може по-бързо. Вие сте уморен и трябва да си помислите, умолявам ви, спете или се правете, че спите върху леглото или в леглото. Що се отнася до мен, аз ще спя в това кресло, а когато спя, сънят ми е толкова здрав, че и топ не може да ме събуди.

Фуке се усмихна.

— Естествено — продължи мускетарят, — изключвам случаите, когато се отваря врата, тайна или обикновена, за влизане или за излизане. О, в такъв случай моят слух е необичайно чувствителен! Крачете назад и напред из стаята, пишете, изтривайте написаното, късайте, изгаряйте, но не пипайте ключалката, не пипайте ръчките на вратите, тъй като внезапно ще се събудя и това ще разстрои нервите ми.

— Господин Д'Артанян, вие решително сте най-остроумният и вежлив човек, когото познавам, и от срещата ни тук ще остане едно-единствено съжаление — че се запознахме твърде късно.

Д'Артанян въздъхна и това означаваше: «Уви, може би сме се запознали прекалено рано?». Той седна в креслото, докато Фуке беше полулегнал на кревата и подпрял се на ръката си, размишляваше за случилото се. Така двамата, без да гасят свещите, започнаха да чакат зазоряването и когато Фуке прекалено силно въздишаше, Д'Артанян започваше да хърка по-силно. Никой, дори Арамис, не наруши този принуден покой. В огромния дом не се чуваше и най-малък шум. Отвън под краката на почетния караул и мускетарските патрули пясъкът скърцаше. Това спомагаше сънят на спящите да бъде по-дълбок. И да добавим към тези звуци шума на вятъра и плисъка на фонтаните, които бяха заети с вечната си работа, без да се грижат за дребните неща и нищожните вълнения, от които се състои животът или смъртта на човека.