Дженифър Донъли
Морска магия (9)

Осем

Нийла сънено отвори очи, събудена от някакъв шум в спалното помещение. Пред лицето й висеше перлено бежова опашка с кафяви петънца.

— Лягай да спиш, Бека — изръмжа тя и бутна опашката. — Още не е съмнало дори!

Бека седеше на горното легло и се обличаше.

— Не мога. Има твърде много работа за вършене — прошепна тя.

— Работните екипи ще станат чак след два часа. Връщай. Се. В. Леглото.

— Трябва да свърша няколко неща преди това — каза Бека и се спусна надолу. — След като претърсим северозападния квадрант за лава, трябва да прегледам плановете за новата казарма и за училището и после да нагледам как върви работата по лазарета. След това трябва да направя инвентар на оръжията.

Докато говореше, Бека зърна една малка опашка да се изхлузва от едно легло наблизо. Опашката бе на една малка русалка на име Коко, която често се въртеше насън. Бека нежно върна опашката на Коко в леглото и приглади кичур коса, паднал върху лицето й.

Нийла замига към Бека.

— Защо правиш всичко това сама? Защо не прехвърлиш част от работата на други?

— Прехвърлила съм я. Просто, ами, наглеждам нещата.

— През десет минути. Което не е прехвърляне на работата. Трябва да започнеш да го даваш малко по-леко, Бекс, иначе ще се преумориш до смърт.

— Ей! Някои се опитваме да спим! — изсъска Линг. Беше си легнала едва преди няколко часа. Бека се бе събудила, когато Линг влезе в спалнята. Бе готова да се закълне, че Линг носи топката мозайка на Сикоракс. Възможно ли беше?

— Съжалявам! — прошепна Бека на Линг. — До после! — обърна се към Нийла.

Докато Нийла се заравяше обратно във водораслите в леглото, Бека прибра червената си коса на кок и го забоде с пръчица полиран корал. Закопча си куртката догоре. В Каргьорд беше студено. После си взе тефтера, който държеше на едно удобно местенце в стената на спалнята, и тихо излезе.

Водите отвън бяха още тъмни, но Бека изпя илюмината и събра няколко лунни лъча на топка. Светлината не беше кой знае колко силна, но поне й помагаше да избягва скалите, с които бе пълен лагерът на Черните перки.

Липсата на светлина само усили решимостта на Бека да открие магмена жила възможно най-бързо. Сера хвърляше цяло състояние за вноса на магмени лампи от Скагхауфен, столицата на меертойфелите. Ако се намереше жила, тези пари можеха да отидат за повече храна и лекарства. Магмата бе жизненоважна за функционирането на целия лагер. Нужна беше за отопление, за готвене и за осветление. Под цялата територия на гоблинските царства имаше такива жили и Бека бе сигурна, че и под Карга ще се намери една.

Тя доплува до склада и от мрака пред нея се извиси една фигура — гоблин, въоръжен и брониран. Бека я позна.

— Здрасти, Мулмиг. Как мина патрулът вечерта? — попита тя.

— Видяхме няколко мършояда на две левги на север. Опитахме се да ги хванем, но избягаха.

— Две левги е твърде близо — мрачно каза Бека.

Мършоядите не бяха добра новина. Прегърбени, костеливи морски елфи, това бяха те. Плячкосваха бойни полета и бедствени зони. Имаха червени очи и дълги нокти, носеха рядката си коса пусната и се обличаха в дрехите, откраднати от жертвите им, често без да дочакат да умрат, преди да им ги свалят.

Бека знаеше, че Сера няма да се зарадва, когато чуе за тях. Те обикаляха около слабите, болните и ранените. На Сера нямаше да й хареса шпионинът на Валерио да му докладва, че злите елфи са били видени толкова близо до лагера на Черните перки. Щеше да го приеме за признак на слабост. Какъвто си и беше.

— Ами ти? Приключваш за вчера или започваш за днес? — попита Мулмиг.

Бека се засмя и разказа на гоблинката за плановете си.

— Всичко държиш в ред, Бекс. Както винаги — рече Мулмиг с възхищение, когато Бека приключи. — Но изглеждаш уморена. Трябва да спиш повече. Прекалено много работиш.

Бека поклати глава.

— Изобщо не работя достатъчно. Още не сме открили източник на лава и това ни вреди. Мършоядите го усещат. Затова дебнат наоколо.

— Ще ти помогна да търсиш магмената жила, но точно сега трябва да поспя — каза Мулмиг. — До после.

Когато гоблинката тръгна към казармата си, Бека продължи към склада, а думите на Мулмиг кънтяха в ушите й. Всичко държиш в ред, Бекс. Както винаги. Бека знаеше, че Мулмиг бе казала това като комплимент, но тя не се почувства поласкана. Почувства се като измамница.

Бека приемаше много сериозно отговорностите си, но имаше и друга причини да работи до пълна изнемога, макар да не искаше да си го признае: един човек на име Марко. Ако Бека запълнеше всяка минута от всеки ден с работа и после се потапяше в дълбок сън без сънища, нямаше да има време да мисли за него и да усеща липсата му.

Марко и сестра му Елизабета бяха спасили Бека след нападението на Уилиуоу, отмъстителния дух-вихър, от който тя бе взела един талисман — златната монета, принадлежала на Пира, друга от маговете на Атлантида.

Марко бе настоящият дук на Венеция — древна титла, с която Мероу, първата владетелка на морския народ, бе удостоила предците му. Дълг на дука бе да защитава морските хора и той го правеше с помощта на Хищниците, древно братство морски бойци, и Воините на вълните, терагоги, отдадени на опазването на моретата.

Заедно с Елизабета, Марко бе извадил Бека от бурното море и я беше довел до безопасния Каргьорд. Бяха й зашили раните и й бяха помогнали да оздравее. Шевовете бяха паднали, но белезите — някои от тях дълбоки, бяха останали. Защото през дните, които бе прекарала в компанията на Марко и Елизабета, тя бе успяла да свърши голяма глупост: беше се влюбила.

Марко беше прекрасен с тъмните си, нежни очи и топлата усмивка и бе загрижен за добруването на световния океан колкото всеки морски човек, но Бека знаеше, че връзката между тях е невъзможна. Любовта между морски човек и терагог бе табу под водата, тъй като морският народ не вярваше на човеците. Дори и да нямаше табу, Марко не би могъл да живее в нейния свят, а тя не би могла да живее в неговия.

Главата на Бека знаеше всичко това, но сърцето й не искаше и да чуе. Тези две части от нея си разменяха аргументи непрекъснато като топка в игра на кабалабонг. В един момент й се искаше да му бе казала, че го обича, както бе направил той. В следващия беше бясна на себе си за това, че дори й бе хрумнало подобно безразсъдство. Тревожеше се какво ще помислят за нея приятелите й, ако някога открият чувствата й към Марко, а после се намразваше за това, че се притеснява.

Сега спря, обзета от копнеж, и погледна нагоре, към луната, която грееше над водата. Може би и Марко гледаше луната и си мислеше за нея. Поне така се надяваше тя, нищо, че беше глупаво, безнадеждно и абсолютно невъзможно.

В безопасност ли е? — зачуди се тя. Знаеше, че Орфео и главорезите му го преследват и че Хищниците са разпръснати и не могат да го защитят. Беше му се наложило да прекъсне следването си, но не можеше да се върне в семейния дворец във Венеция, защото сградата бе под наблюдение. В морето ли е, или на сушата? Щастлив ли е? Дали си е намерил момиче и ме е забравил?

— Защо? — прошепна тя и сви юмруци. — Защо не Дезидерио или Язид, или който и да е друг от чудесните Черни перки? Защо човек?

Сълзи опариха сините й очи.

Тази тайна любов бе истинско мъчение. Искаше й се да може да се довери на някоя от приятелките си. Може би Нийла, Линг или Сера щяха да й помогнат да си обясни чувствата си. Беше си обещала да го направи стотици пъти, но все се отказваше, уплашена, че няма да я разберат.

Когато държиш нещо в тайна и тайната те държи. Това бе казала самата тя на Астрид, когато се опитваше да я убеди да разкаже на останалите за неспособността си да пее заклинания. Де да можеше да последва собствения си съвет. Само че бе толкова трудно да сподели тайната си с някого, да му се довери.

Бека бе сирак и детството й, прекарано в поредица от приемни семейства, я бе научило, че не е разумно да показваш, че си уязвим. Ако си уязвим, значи си слаб, а на слабите им крадяха нещата и ги избутваха на края на опашката, когато дойдеше време за ядене.

Ранният житейски опит на Бека я беше превърнал в самостоятелната, организирана русалка, която бе сега, и тя се гордееше с това, но изминалите години я бяха превърнали и в нещо друго: в русалка, която с готовност помагаше на другите, но не можеше да помоли за помощ.

Сълзите щяха да прелеят всеки момент. Тя ядно премигна, за да ги пропъди.

— Спри. Веднага — заповяда си тя. — Сълзите няма да ти помогнат да откриеш магмена жила.

Практична до крайност, Бека потисна болезнените си чувства и продължи да плува. Пристигна в склада след няколко минути, отключи и влезе. Огледа се и зърна няколко лопати, облегнати на стената.

Екипът, натоварен с търсенето на лава, бе успял да покрие доста пространство в лагера, но имаше още много за копаене. Бека грабна една лопата, заключи склада и заплува на север през тъмните води, решена да започне деня рано, да организира екипите и да продължи да държи всичко и всички в стриктен ред.

Това бе единственият начин да заглуши онова, което не можеше да контролира: своенравното си, предателско сърце.