Дженифър Донъли
Морска магия (49)

Четирийсет и осем

Махди премигна, за да изкара тинята от очите си. Виждаше размазано. Около него хора крещяха от болка и страх.

Той разтърси глава и се надигна. От тялото му се посипаха парчета камък. От бузата му капеше кръв. Опашката му пулсираше. Някъде в далечината дочу викове и заповеди, и звук от плющящи драконови крила.

Какво стана? — зачуди се той объркано. — Как се озовах на пода?

Зрението му се избистри. Болката в опашката се засили. Той понечи да стане, да се дръпне, но не успя. Изви се настрани и видя, че парче стена е затиснало перките му. Опита се да го избута, но то се оказа прекалено тежко.

Махди видя до себе си друг мъж. Лежеше по гръб и се взираше нагоре с невиждащи очи. От ъгълчето на устата му се процеждаше кръв. От другата му страна лежеше русалка, цялата изпотрошена.

В един миг всичко се завърна. Махди чу Лучия да нарежда на стражите да го хванат и видя как Трахо прицелва арбалета си в него. Чу оглушителния гръм и писъците. Спомни си отделни думи: склад, муниции. После през храма бе минала взривна вълна, беше избила прозорците, напукала стените и съборила статуите.

Трахо бе стрелял по него, но заради експлозията бе пропуснал целта си и смъртоносната стрела се бе забила в стената. И тогава част от стената на храма се беше срутила, пропускайки на косъм олтара и всички, които се носеха над него.

А сега къде е? — уплашено се запита Махди и се огледа. Все още беше прикован към земята, безпомощен. Ако Трахо отново решеше да стреля по него, нямаше да пропусне.

Лучия също беше на земята. Сега се изправи, на около метър от Махди, и разтърси глава, за да се отърве от мазилката, която бе паднала върху нея. Беше порязана на няколко места по ръцете. Тя се огледа, олюлявайки се. Очите й, празни, лишени от всякакво чувство, огледаха разрушенията и ранените хора, някои от които молеха за помощ. Накрая се спряха на Махди. Мътният поглед изчезна, заменен от пламтяща в сините им дълбини омраза.

Махди бе изпуснал харпуна си, когато таванът се срути. Беше паднал между него и Лучия. Сега и двамата се хвърлиха към оръжието.

Махди стигна до харпуна първи, извивайки тялото си болезнено, за да го достигне. Насочи го към Лучия.

— Къде е тя? — извика.

Лучия се засмя.

— Няма значение. Не можеш да я спасиш.

— Не влошавай съвсем ситуацията, Лучия. Всичко свърши — каза той, без да сваля оръжието от целта му. — Не разбираш ли?

Лучия се усмихна.

— Да, наистина свърши — каза тя. — За теб.

Прониза го изгаряща болка. Той изпусна харпуна и се обърна.

Порция се носеше на няколко метра зад него. Стрелата от харпуна, който държеше, го беше одраскала отстрани, точно под гръдния кош.

С проклятия на уста тя се наведе и се опита да грабне друга стрела от колана на умиращ ездач на смъртта, но преди да стигне до нея, Валерио я хвана и я задърпа към вратата.

— Пусни ме, Валерио! Искам го мъртъв! — развика се Порция и започна да се бори с мъжа си.

Само че Валерио не я пусна.

— Дворецът е нападнат. Трябва да излезем веднага! — извика той. — Лучия, насам… бързо!

Махди отчаяно посегна към Лучия, за последен път. Хвана я за китката.

— Къде е тя?

В същия момент още една експлозия разтърси двореца. Махди падна назад. По стените плъзнаха нови пукнатини. От остатъците от тавана долетя зловещо скърцане и хрущене.

Когато Махди отново успя да се изправи, от Лучия и родителите й нямаше и следа.

Експлозията беше отместила камъка, който го приковаваше на земята. Като пренебрегна болката от раната, Махди пъхна ръце под камъка и бутна с всички сили. Той не помръдна. Махди опита отново, простенвайки от напрежение, и накрая камъкът помръдна достатъчно, за да може той да издърпа перките си. Бяха разкъсани и кървяха, но Махди бе свободен.

Притиснал ръка към раната под гръдния си кош, той отново вдигна харпуна си и изплува от храма. Валерио нямаше да остане тук, за да отбранява двореца. Щеше да се измъкне, да се скрие и да прегрупира силите си. Махди знаеше, че трябва да ги настигне преди това да стане.

Докато все още имаше шанс да спаси Сера.