Дженифър Донъли
Морска магия (4)

Три

— Тиня да ме зарие! — възкликна Астрид и се дръпна назад.

Блъсна се в един тежък дървен шезлонг, преметна се през него и се удари в рафт, отрупан със съдове от кухнята на някой потънал круизен кораб. Рафтът се счупи. По пода се пръснаха тенджери, тигани и кани. Шумът беше оглушителен.

Току-що събудих цялото село, помисли си Астрид, а една купа я удари по главата и отскочи.

Безплътната глава все още се виждаше. Надничаше към Астрид от вътрешността на огледалото. Пред погледа й под главата се появи и шия, и накрая и тяло.

— Просто витрина — прошепна Астрид, когато сърцето й заби малко по-спокойно. Празноглави и суетни, витрините бяха душите на терагоги, прекарали твърде дълго време приживе да се взират в огледала.

Главата на духа се скри за миг зад рамката и после цялата фигура изплува в огледалото. Носеше пристегната с корсет рокля, ниски обувки и перли. Косата й бе пригладена назад и вързана на опашка.

— Да влезеш тук ли се опитваш? — попита тя, докато навъсената Астрид се изправяше от погрома.

— Да — отвърна тя и потърка натъртената си опашка. — Ти как влезе?

— Исках да съм най-красивото момиче в Париж — рече витрината. — И го казах на огледалото. Повтарях го отново и отново. А ти какво искаш? Да си най-красивата русалка в морето ли?

— Хм, не точно — каза Астрид.

От течението долетя звук, който я смрази. Очите й се стрелнаха към вратата, но там нямаше никого. Тя отново сложи длан на огледалото.

Витрината плесна с ръце.

— О, сетих се! Искаш да си най-красивата русалка във всички морета!

— Как позна? — попита Астрид саркастично. Търпението й започваше да свършва.

— Просто кажи на огледалото — насърчи я празноглавата витрина.

Астрид знаеше, че е опасно да изрича желанията си. Орфео бе някъде в този свят на течно сребро и можеше да я чуе.

Но какъв избор имаше?

С ръка на огледалото, тя затвори очи и каза:

— Искам черната перла.

Не се случи нищо, но тя отново чу шума — нечий глас, отвън на течението. Астрид заплува към прозореца, като се постара да остане скрита от сенките, и надникна навън. Един гоблин-фойеркумпел вървеше към магазина. Виждаше кока от черна коса на главата му. Лицето му бе нашарено с белези от лава. Имаше ноздри, но не и нос, остри зъби и прозрачни очи. Тялото му бе покрито с твърди, костеливи черни плочки. Ругаеше на висок глас.

Може да е селският пазач или собственикът на магазина, помисли си Астрид. Явно беше чул шума, който бе вдигнала, и бе дошъл да провери какво става. Тя се стрелна обратно към огледалото и се опита да влезе в него с изопнати от страх нерви.

— Искам Абадон да умре.

Витрината скръсти ръце. Изгледа Астрид скептично.

— Сигурна ли си, че казваш на огледалото онова, което наистина искаш?

Астрид стисна зъби.

— Искам Орфео да умре. Искам Рилка да си плати за убийството на баща ми. Искам Порция и Валерио вън от Ондалина. Искам брат ми и майка ми да са в безопасност.

Отново нищо не се случи. А гоблинът приближаваше.

Няма смисъл, каза си Астрид, обхваната от паника. — Колкото и малко магия да ми е останала, не е достатъчна да премина в огледалото.

Тя чук вик. После още два. Който и да идваше, водеше и приятели. Тя трябваше да се махне оттук, преди да я хванат.

Тъкмо щеше да започне да се оглежда за задна врата, когато витрината каза:

— Чакай!

Астрид, обезумяла от нетърпение, се обърна към нея.

— Не си искрена. Докато не започнеш да говориш истината, огледалото няма да те пусне. Признай си — искаш да си най-красивата русалка във всяко море, океан, залив, река, езеро, езерце, ручей, извор, рекичка, водопад и локва — каза витрината, размахала пръст. — Кой не би искал да е най-красив на света? За бога, русалке, просто кажи какво искаш!

Астрид направи последен опит. Опря и двете си ръце на огледалото и затвори очи.

— Искам… — започна тя, търсейки точните думи.

Тогава внезапно, неканени, те се появиха. От дълбините на сърцето й.

— Искам да си върна магията.

След секунда летеше с главата напред в огледалото.