Дженифър Донъли
Морска магия (58)

Петдесет и седем

— Сто хиляди войници, Сера — възкликна Нийла. — И всеки ден се присъединяват нови хора!

Докато говореше, тя скицираше модел за военна куртка. Сера така и не бе успяла да облече последната, която й уши Нийла, а сега, когато вече не беше само водач на съпротивата, а кралица, Нийла бе решила, че е редно да й създаде изцяло нов облик.

— От Миромара, от Матали, от Кин и от Ондалина — продължи тя. — От трудовите лагери, които освобождават…

— Но стигат ли ни тези войски, Нийла? — попита Сера, сбърчила чело от тревога. — Стигат ли, за да победим Абадон? Орфео?

Двете русалки бяха в покоите на Сера — покоите на майка й в миналото, където прекарваха повечето си вечери. Сера се взираше през прозореца, скръстила ръце. Силвестър се бе увил около раменете й. Цветът му се беше подобрил. Сера виждаше лагера на войниците в далечината, бялото на палатките, заревото от огньовете. Три седмици бяха изминали от победата в битката за Серулия. Докато Сера и Дезидерио обсъждаха как ще управляват кралството, Язид, Нийла, Бека и Линг, заедно с Гарстиг и останалите командири, подготвяха войската на Сера за път. След шест дни всички щяха да поемат към Южното море.

— Орфео е силен — каза Сера. — Силен е в някои отношения, които познаваме, и в други, за които и не подозираме. Ами ако е намерил пръстена на Никс? Ами ако… ако той… — тя не посмя да облече мисълта си в думи.

— Ако е убил Ава? — довърши Нийла.

Сера кимна и се обърна към нея.

— Ами ако е убил и Астрид? Никоя от двете не се е обаждала от седмици.

— Невъзможно. Щяхме да усетим — каза Нийла и вдигна поглед от водорасловия пергамент, върху който скицираше. — Заради чичо ти е, нали? Заради онова, което каза.

— Да — призна Сера. — Затова е.

— Шах и мат — каза Нийла и извъртя очи. — Забрави, Сера. Каза го само за да те притесни.

— И успя.

— Така ли? — попита Нийла с хитра усмивка. — Той е мъртъв. Ти не си. Според мен това значи, че ти победи.

— Засега — каза Сера.

Нийла стана. Доплува до приятелката си и я прегърна.

— Не сме стигнали дотук, за да се провалим.

Сера кимна. Целуна Нийла по бузата, но безпокойството й не изчезна. Последните думи на чичо й бяха посели злокобните семена на съмнението в душата й. Нийла се върна при скицата си, а Сера се замисли колко се бе променила шахматната дъска.

Нийла бе права за едно: Сера щеше да има голяма, вярна войска зад гърба си в Южното море. А Орфео бе останал без Валерио и Порция, верните му съюзници, но пък Лучия бе на свобода. Беше избягала от града и, изглежда, от кралството. За главата й бе обявена щедра награда, но досега никой не я беше виждал. Нима Орфео я беше приютил?

Сера си спомни нещо, което Махди веднъж бе казал за Лучия. Че тя е като каменна риба — най-опасна, когато не я виждаш. Сера бе споделила тревогите си с Дезидерио, но той бе казал, че няма да се тревожи още дълго — Лучия все някога щеше да се появи. Те щяха да я намерят и да я накарат да отговаря за престъпленията си точно като баща си.

— Готово! Свърших! — внезапно каза Нийла и прекъсна мислите на Сера. Вдигна скицника и го обърна към Сера. — Виж и ми кажи какво мислиш.

Преди Сера да вземе скицата обаче, вратата към покоите й се отвори със замах. На прага се носеше Бека. Няколко кичура червени къдрици се бяха измъкнали от стегнатата опашка на тила й. Беше ухилена до уши.

— Бека? Какво става? — попита Сера, която не беше свикнала да вижда практичната си трезвомислеща приятелка толкова развълнувана.

— Готова ли си за една добра новина? — попита Бека.

Сера повдигна вежда.

— Добра новина? Какво беше това? — пошегува се тя.

Линг надникна в стаята.

— Виж кого открихме ние! — каза тя, останала без дъх.

Една изпосталяла, изплескана с тиня русалка се появи на вратата.

— Ola, minas. Como vas^[1]?