Дженифър Донъли
Морска магия (77)

Седемдесет и шест

— Изглежда толкова красива. Готова ли си?

Сера кимна. Усмихна се на Махди, който сам изглеждаше великолепно със светлосиньото си сако от морска коприна, и го хвана под ръка.

Той я поведе през централното фоайе и излязоха от двореца.

— Нервна ли си? — попита я.

— За церемонията? Не. За дишането ти, да.

Беше чула хрип в гърдите му. Сигурна беше.

— Добре съм — каза Махди. — Лекарите казаха, че няма проблем да дойда. Стига си се притеснявала толкова, Сера.

— Как да не се притеснявам?

— Ами вече не съм в кома! — отвърна той, весело и малко отчаяно.

Сера прехапа устни. Махди се дразнеше, когато тя или някой друг започваше да се суети около него заради здравето му. Нямаше търпение да се върне към нормалния си живот. Да се върне към задълженията си. С всеки ден укрепваше, но въпреки това тя не спираше да се тревожи. Не можеше да се възпре. Беше на ръба да го изгуби и сега всичко я плашеше. Притесняваше се, ако е пребледнял или зачервен. Ако изглежда уморен. Ако не яде достатъчно. Ако кихне или се закашля.

Когато се върна от Южното море, го намери седнал в леглото, в съзнание. Това бе най-щастливият ден в живота й. Беше го прегръщала и целувала, бе плакала от радост.

Само че още не беше прескочил трапа. Предстоеше му дълъг път до пълното оздравяване. Възстановяването му бе бавно и изпълнено с трудности, но сега, девет месеца по-късно, той беше в движение през по-голямата част от деня, макар лекарите да настояваха да си почива следобед. Скоро щеше да се върне в Матали, за да управлява, когато станеше по-силен.

Продължиха да плуват към центъра на града, с Алития по опашките. Накрая стигнаха до scuola superiore.

Сера не беше издокарана в официална рокля или пищните одежди на кралица. Носеше семпла черна рокля от черна коприна — одеждите на учен. Тази сутрин за няколко часа можеше да позабрави, че е кралица, и да се превърне в поредната седемнайсетгодишна русалка, горда, че завършва гимназия заедно с още стотина съученици.

Образованието на Сера бе прекъснато от нашествието в Миромара и от кървавите битки с Валерио, Орфео и Абадон, но откакто се бе прибрала от Южното море, Сера се бе заела сериозно да навакса.

Махди доплува с нея до предните редове на училищната аудитория.

— Толкова се гордея с теб. Ще пляскам най-силно, когато извикат твоето име — каза той и я целуна по бузата. После отиде да седне при Таласа, Фосегрим, Дезидерио и Астрид.

Серафина откри мястото си между двама съученици. Церемонията започна. Имаше музика, изнасяха речи и най-сетне започнаха да раздават дипломите.

— Серафина ди Меровингия! — извика деканът. — Summa cum laude, със специални заслуги по история!

Сера изплува на подиума, стисна ръката на декана и си взе дипломата. Беше написана върху водораслов пергамент и подписана с мастило от сепия. Докато плуваше обратно към мястото си, я притискаше към гърдите си.

Summa cum laude. „Пълно отличие“ на латински.

Беше си скъсала опашния плавник от работа, за да получи високи оценки. След няколко месеца щеше да се запише в коледжиото и да започне висшето си образование. Ако всичко вървеше добре, щеше да защити докторската си дисертация по древна история на Атлантида след шест години. Знаеше, че няма да е лесно да управлява кралството и да учи едновременно, но се беше справяла и с по-големи трудности.

Всички се бяха справяли и с по-големи трудности.

Копнеж прониза сърцето й. Искаше й се Нийла, Линг, Бека и Ава да са с нея сега. Всички се бяха върнали в Серулия, за да се възстановят от премеждията в Южното море, но след няколко седмици всички, освен Астрид, се бяха разотишли. До една липсваха ужасно на Сера, но тя разбираше, че си имат техни собствени задължения.

Линг бе назначена за международен посланик от Старейшината на Кин. Сега прекарваше цялото си време в плуване от едно морско царство до друго, за да разрешава спорове и конфликти. Баща й бе оцелял в ужасния трудов лагер, където бяха затворени заедно с Линг. Войските, освободили затворниците, го бяха открили отслабнал и изнемощял, но той бе успял да се вдигне на перки и да се прибере у дома, където сега се възстановяваше. Майката и братята на Линг бяха изпаднали във възторг от завръщането му.

Бека бе решила да напусне работата си при Боделс и да запише политология в университета. Беше кандидатствала в един в Лагуната, под Венеция. Прекарваше там лятото с Марко, с когото се опитваха да изяснят отношенията си.

Астрид живееше в Серулия. Рагнар Колфинсон, адмиралът на Ондалина, и Серафина, бяха отменили пермутавия — древното съглашение между Миромара и Ондалина, според което двете кралства си разменяха деца на владетелите. Ако не бяха го отменили, на Дезидерио щеше да се наложи да отиде да живее в Ондалина, а Астрид да остане в Серулия и нямаше да могат да бъдат заедно. Астрид бе решила да остане в Серулия по собствена воля. И по зова на сърцето си. Беше се влюбила в Дез, а и той в нея. След година щяха да се врекат един на друг.

Ава се бе върнала в Макапа, в Амазонка, при родителите си. Беше си намерила работа като учител на незрящи деца и обожаваше работата си. Останалите русалки й бяха направили подарък, преди да напусне Серулия — пираня-помощник на име Сладурчо. Когато го пуснаха от бамбуковата клетка, в която бе пристигнал, той светкавично ухапа Сера, залая Нийла и Линг, продупчи полата на Бека и изръмжа на Астрид. Ава се влюби в него, макар да знаеше, че никога няма да забрави Бебе.

Нийла също се беше върнала вкъщи, в Матали, където я чакаше Уда, домашната й рибка-балон, и бе отворила най-модерния бутик в Матали Сити. В него се продаваха дрехи по нейни собствени модели, както и последните творения на най-известните дизайнери в света. Тя никога повече не облече розово.

Язид бе назначен за началник на Хищниците от дук Марко и в момента се намираше на тайна мисия заедно с бойците си и Воините на водата, зает с разчистването на кошмарния остров от боклук в Тихия океан.

Таласа бе спасена от Дома на сенките и се беше върнала в Серулия. Даваше на Серафина уроци по пеене на заклинания три пъти седмично. Фосегрим се бе потопил в обичния си острокон и надзираваше плановете за възстановяване на сградата след нападенията на ездачите на смъртта. Манон Лавьо, заедно с призраците и алигаторите си, се беше върнала в Мисисипи. Както бе казала на Сера, престоят в Серулия й беше харесал, но не беше разумно да оставя блатните обитатели твърде дълго без надзор.

Останалите пет талисмана бяха прибрани в специално направена каса. Сера от време на време я отваряше и ги разглеждаше, за да не забрави колко много жертви им бе струвало намирането им. Решена да промени нещата към повече откритост, тя бе наредила руините на Атлантида да станат достъпни за всички народи, за да се учат всички от грешките на миналото и никога да не ги повтарят. Тя лично надзираваше изграждането на център за обучение там и беше договорила мир с опафагите. Сера вярваше, че ако не разкрие на поданиците си истината за миналото, няма да може да ги поведе към бъдещето.

През тялото й премина тръпка, когато си спомни колко близо бе до провала. Ако не беше успяла да убеди Алития да не я изяжда, ако атаката на Черните перки не беше изпълнена брилянтно… Е, нямаше защо да мисли за това.

Беше успяла. Беше си върнала трона. Фойеркумпелите си бяха платили за предателството. Както и Валерио, и Порция.

Лучия бе избягала от града и, изглежда, от кралството. Никой не я беше виждал или чувал от нощта на нападението на Черните перки. Сера я беше обявила за беглец от закона и беше предложила награда за главата й. Вярваше, че скоро ще бъде заловена.

Прозвучаха първите ноти на заключителната песен и отвлякоха Сера от мислите й. Тя се изправи заедно с останалите абитуриенти и всички изплуваха в редица от аудиторията. Махди бе организирал парти за всички в двореца, в Двора на кралицата. Когато Сера изплува от училището и излезе на течението, някой се хвърли към нея и я прегърна през кръста.

— Честито! — възкликна Коко. Подаде на Сера букета от морски рози, който носеше, и остави и родителите си да поздравят Сера.

Сера бе претърсила всички лагери за родителите и сестрата на Коко, Ели. За огромна нейна радост, и тримата бяха намерени и семейството отново се бе събрало.

Абитуриентите и семействата им бавно плуваха по хълма към двореца. Из целия град биеха камбани. Серулианците се бяха събрали по течението или висяха от прозорците си, ако живееха покрай него. Хвърляха цветя и въздушни целувки, надаваха радостни възгласи и отправяха пожелания към завършилите ученици.

Махди се приведе към Сера.

— Мисля, че те обичат почти колкото мен — каза той.

Сера се усмихна и стисна ръката му. Някакъв блясък привлече погледа й. Беше малкият пръстен от черупка, който й бе направил някога. Когато Лучия му го бе дала като доказателство за смъртта на Сера, Махди го беше запазил. Даде го на Сера, когато тя се върна от Южното море. Mērē dila, mērī ātmā, бе прошепнал той, преди да сложи пръстена на пръста й за втори път.

Щяха да се оженят, те двамата с Махди. Точно както бе решено преди години. Някой ден, но не сега. И двамата имаха кралства за управляване и толкова много за учене. Той трябваше скоро да се отправи към Матали. Щеше да бъде толкова трудно да се раздели с него. Но нямаше да е завинаги.

Веселата процесия стига до разклон в течението. Там се издигаше статуя на предишната владетелка и съпруга й — кралица Изабела и принц Бастиаан, родителите на Сера.

Сера доплува до статуята и направи дълбок реверанс. И двамата й липсваха ужасно, искаше й се да бяха тук днес, да празнуват с нея. Очите й се напълниха със сълзи, но тя ги спря, преди да прелеят. Беше изгубила толкова много. Всички бяха изгубили толкова много. Но тя бе благодарна за онова, което бе останало.

Любовта не умира, беше й казал Хорок.

Сера огледа народа си — щастлив, в безопасност. Погледна брат си и приятелите си и после спря поглед на мъжа, когото обичаше с цялото си сърце.

— Да — прошепна тя. — Така е.