Дженифър Донъли
Морска магия (37)

Трийсет и шест

— Ехо? Има ли някой? — извика Бека и се надигна от студения каменен под.

Беше в двореца на дука. Водите бяха толкова тъмни, че едва виждаше собствените си ръце. Нямаше светлина, с която да направи илюмината, затова запали подводен огън. Гласът й трепереше и заклинанието създаде съвсем слаб огън. Пламъците му се издигнаха от пода и разкриха просторно фоайе с висок таван.

— Ехо? Марко? Някой?

Преди да е довършила, Бека усети вибрации в мътната вода. След миг нещо изсвистя покрай нея, нещо бързо и безшумно.

Тя зърна черно око, ред остри зъби и сива кожа. Акула-мако.

Тя се завъртя и видя още три.

Бека знаеше, че ако акулите искаха да я нападнат, вече щяха да са го сторили. Вместо това обаче те сякаш я подкарваха в една посока. Малко по малко я избутаха по дългия коридор, тръгващ от фоайето, и после я поведоха нагоре по друг, отвесен коридор. Колкото по-нагоре плуваше, толкова по-светла ставаше водата и накрая тя видя в нея отражение от огън — въздушен, терагогски огън.

Тя спря и се опита да погледне през водата какво я очаква над повърхността. Усети как нещо я подръпна по лявата ръка и се стресна, решила, че е някоя от акулите. Когато погледна надолу обаче, видя миниатюрен оранжев октопод, около петнайсет сантиметра в диаметър, който бе обвил късо набито пипалце около кутрето й. Октоподът имаше кръгли очи и миниатюрни триъгълни хриле, прилични на уши, на главата си.

— Оттук, русалке! — изписука животинчето и посочи с друго пипало нагоре.

— Ами акулите… — започна Бека.

— А, няма да ни докоснат. Страх ги е от мен — каза октоподчето. После вдигна едно пипало и го огъна напред-назад, сякаш културист демонстрираше бицепсите си.

Макар все още да беше изплашена, Бека не можа да се сдържи да не избухне в смях. Тя заплува след смешното миниатюрно октоподче към просторна зала, в която имаше изобилие и от вода, и от въздух.

Когато главата й изскочи над повърхността, тя откри, че се намира в огромен вътрешен басейн. Три от стените му бяха отвесни, покрити с плочки, а на четвъртата имаше стъпало малко под повърхността. Зад него бе помещението за хора. Килим покриваше пода. По стените се редяха рафт след рафт с книги. В голямата камина лумтяха пламъци.

До стъпалото, подредени в редица, се носеха десетина морски хора. Всичките държаха харпуни, които до последния сочеха към Бека.

— Коя си и какво правиш тук? — попита един. — Отговори на въпроса.

— Това са два въпроса — отбеляза Бека и свали качулката. — Тук съм, защото имам нужда от помощта на дука. Казвам се Ребека Бързопер и…

— Бека? — извика глас, който тя бе жадувала да чуе откакто се бяха разделили.

— Марко? — отвърна тя колебливо. — Къде…

Преди да е довършила, Бека видя неясно петно на ръба на басейна. Чу плясък. И после пред нея изплува човек.

Човек с топли кафяви очи и прелестна усмивка. Тъмната му, мокра коса бе залепнала за челото. По красивото му лице се стичаха капки вода.

— Марко!

После тя се озова в прегръдките му и устните му покриха нейните. В този момент нямаше възможно и невъзможно, нямаше пресмятания и формули, нямаше теории. Имаше го само сърцето й и огромното, прекрасно, ужасяващо чувство, което го изпълваше. Любов.

След няколко секунди обаче тя си спомни, че не са сами, и прекъсна целувката засрамена.

— Ъъ, извинявай — каза Марко смутено. — Малко се отнесох. Не мога да повярвам, че това си ти, Бека. Не мога да повярвам, че си тук!

— Изглежда, това обяснява топлото посрещане от акулите — предположи Бека, вдигнала вежда.

— И за това съжалявам. Видяхме те на камерата, но не можахме да видим лицето ти под качулката. Един от Хищниците те хвана и те вкара вътре. Трябваше да сме сигурни, че не си ездач на смъртта. Никой не знае, че сме тук и държим нещата да останат така. А ти как разбра, че сме тук?

— Не знаех. Надявах се — призна Бека. — Много се надявах.

— Виждам, че си се запознала с Опи — каза Марко и кимна към оранжевото октоподче, което се беше направило на гривна около китката на Бека.

— Да — усмихна се Бека. Опи се усмихна в отговор.

— Нова порода. Opisthotheusis adorabilis. Поне за човеците е нова. Открихме я ранена. Бушуваше буря, беше я изхвърлила от гнездото, после хубаво я беше потъркаляла насам-натам. Прибрах я на борда, за да я излекувам, и когато се оправи се опитах да я върна в морето, но тя не пожела. Нали, Опи?

Опи поклати глава.

— Само че един ден ще трябва да се върне у дома.

Опи почервеня. После изстреля струя вода в лицето му.

— Ей! — строго каза Марко и си избърса очите. — Мислех, че сме се разбрали какво значи добро поведение!

Опи посиня. Засрамена, тя изприпка по ръката на Бека и скри глава в шията й.

Марко подбели очи. Изведнъж главата му потъна под водата, после пак се появи.

— Прекалено съм тежък — каза той. — Не мога да се задържа на повърхността.

Когато доплува до ръба на басейна и се изтегли нагоре, Бека видя, че носи риза, вратовръзка, сако, панталони, чорапи и обувки.

— Гмурнал си се в басейна с дрехи? — попита тя.

Марко кимна. Погледна китката си и изкриви лице.

— И много хубав часовник — каза той. Свали часовника и го сложи на земята. — Сигурно идваш отдалече. Гладна ли си?

Бека тръсна глава.

— Нямам време за ядене. Имаме неприятности, Марко. Сериозни неприятности.

Марко спря с обувка в ръка. Очите му потъмняха.

— Какви неприятности? Какво е станало?

— Отвлякоха Сера. Според нас е Валерио.

Лицето на Марко помръкваше все повече, докато Бека му разказваше всичко, което се бе случило.

— Искаме да нападнем Серулия и да си я върнем. Дойдох да те помоля да ни помогнеш.

— Само кажи какво да направя, Бека — каза той. — Какво ти трябва?

Бека си пое дълбоко дъх. Това беше решаващият момент. Нейният план. План, който или щеше да успее, или да умре, всичко зависеше от Марко.

— Трябва ми супертраулер — каза тя. — Всъщност ми трябват петдесет. Можеш ли да ми ги намериш?