Дженифър Донъли
Морска магия (21)

Двайсет

На Гулдемар, вожд на меертойфелите, не му беше забавно.

Той седеше на трона си, излят по образ и подобие на Хафгуфа, страховития кракен. Железните пипала на Хафгуфа поддържаха трона, а огромната й глава, вдигната за атака, образуваше балдахин на главата на вожда. Според преданието вождовете на меертойфелите можеха да призоват кракена, ако бяха в смъртна опасност.

Стикстоф, командирът на меертойфелската армия, водеше преговорите.

— Дошла си за още войски? — проточи той.

— Да — отвърна Серафина. — Петдесет хиляди.

Стикстоф и придворните избухнаха в смях. Гулдемар остана сериозен.

Сера се носеше неподвижно пред вожда, без да реагира на подигравките. Главата й бе вдигната високо, гърбът изправен. Не носеше корона или красива рокля, както последния път, когато бе дошла в Скагхауфен. Беше в униформата си на Черна перка — тъмносиня куртка с черен кант. Тя разкриваше каква е Сера сега: кралица-воин, готова за битка. Язид и Дезидерио бяха дошли с нея. И те бяха с униформи, а косите им бяха подстригани за случая.

— Защо са ти още войници? — пожела да знае Стикстоф, когато смехът заглъхна.

— Защото нямам достатъчно, за да победя войските на чичо си — каза Сера.

— Това ли е единствената причина? — попита Гулдемар, без да откъсва поглед от нея. — По теченията се носят слухове. Жителите на Кандина говорят за затворнически лагер. Кралицата на драконите се оплаква, че са й откраднали лунния камък. Уилиуоу не спира да вие заради някаква златна монета. Подводните царства едно по едно се предават на Валерио. Само глупак не би се запитал дали няма връзка между всички тези неща.

Сера знаеше, че той иска да знае истината, но истината в момента бе смъртоносна стока. Тя не искаше да го лъже, но и не можеше да отговори на въпроса му. Не и пред целия му двор. Докато тя мислеше, Гулдемар отново заговори.

— Разбирам. Молиш за помощта ми, настояваш да ти се доверя… но ти не ми се доверяваш. — Той се изплю в едно от двете езерца с лава, направени от двете страни на трона му. — Винаги е било така между гоблините и морския народ — каза той с горчивина.

Гулдемар говореше за не особено топлите отношения между двата народа. Гоблините бяха страховити и често плашеха морските хора. Сера, която имаше двайсетхилядна гоблинска войска в Каргьорд, беше научила, че освен дето притежаваха огромни запаси от смелост и безстрашие, гоблините бяха и верни, работливи и мили. Само че затоплянето на отношенията между морския народ и гоблините бе задача, която изискваше много време, а Сера нямаше никакво. Тя знаеше, че ако иска Гулдемар да й помогне, ще трябва да му се довери. Веднага. Щеше да се наложи да му разкаже за Орфео и Абадон. Нямаше друг начин.

Но това бе рисковано. Ами ако, след като я изслушаше, той решеше да се съюзи с Валерио и Орфео? Всеки с ума си би го направил. Тяхната мощ и магия многократно превъзхождаше нейните. Ами талисманите? Те бяха предмети със собствена сила. Ами ако Гулдемар ги поискаше за себе си? Можеше да нападне лагера й и да вземе онези, които тя и приятелките й бяха намерили.

Сера реши да разкаже на Гулдемар всичко, но само на него. Заплува към трона. Към нея веднага се стрелнаха десетина стражи. Дезидерио и Яз се втурнаха да я защитят.

Гулдемар вдигна ръка и спря всички.

— Приближи се, Серафина — нареди той.

Сера доплува до него. В очите на кракена проблесна светлина и я стресна. За момент й се стори, че създанието е живо, но после разбра, че това е просто илюзия. Очите на кракена бяха от шлифован обсидиан и отразяваха светлината на лавата.

Когато Сера се доближи достатъчно до Гулдемар, така че само той да може да я чува, тя му разказа, че битката с чичо й е само началото и че предстои още по-голяма битка. Разказа му всичко — започна с призоваването си от Вража и свърши с откритието на Линг, че терагогът Рафе Тепрез е всъщност Орфео.

— Ето затова ми трябват още войски, Гулдемар — добави тя. — За да стигна до Южното море, където смятам да унищожа Абадон.

Гулдемар мълчеше. Замислено си поглаждаше бивните. Сера зачака да й отговори, но преди това да стане, Стикстоф, ядосан, че е останал извън кръга на доверие, заговори.

— Не си единствената, да знаеш. И друг дойде да моли Гулдемар за помощ. Някой, който ще плати щедро, много щедро, за един съюз с меертойфелите.

— Да, ще плати — каза тя с ледена усмивка. — Отначало. А после ще прати собствените си войски тук, за да вземе каквото си поиска. Внимавай с чичо ми, Стикстоф. Сега зад него стоят три царства. Кой ще го спре да завладее и меертойфелските води?

В очите на Гулдемар се появи тревога.

Стикстоф обаче махна с ръка.

— Ние, меертойфелите, сме напълно способни да се справим със защитата на земите си, благодаря. Единственият ни проблем в момента е, че не знаем на кой морски владетел да вярваме.

— Имаш предвид кой морски владетел да подкрепите — саркастично каза Сера. — Наближава битка, знаеш го и не искаш да си на страната на губещия.

Стикстоф не обърна внимание на думите й.

— Казваш, че тронът на Миромара е твой. Братовчедка ти Лучия твърди, че е неин. Де да можеше двете страни да разрешат проблемите си с един разговор… — рече той и потупа с прът брадичката си.

В тона му имаше нещо, от което перките на Серафина настръхнаха. Замисляше нещо лошо, сигурна беше.

— Или пък, още по-добре — продължи той с лукава усмивка, — в двубой до смърт.

По негов сигнал, вратите към тройната зала се отвориха и през тях проплува мъж.

— Това е капан, Сера! — извика Дезидерио и заплува към нея. Язид го последва.

Сера не губи време. Хвана меча си. Тялото й се напрегна, за да я подготви да се защити от най-злия си враг.

Само че мъжът, вплувал в залата, не беше чичо й или Трахо.

Беше Махди.