Дженифър Донъли
Морска магия (38)

Трийсет и седем

Още пет дни и изчезвам, помисли си Махди.

Оставаше по-малко от седмица, но му се виждаше като цяла вечност. Пет дни, в които трябваше да търпи усмивките на Лучия, ласките й, целувките й. Или да слуша досадното клюкарстване и жестоките шеги на приятелките й. Пет дни, в които да танцува с Порция. И да слуша плановете на Валерио как да завладее още селища и да пороби още хора. Пет дни, в които трябва да залавя поддръжници на Черните перки в скривалищата им. Пет дни, в които трябва да търпи подозрителните погледи на Трахо. И да не излиза от ролята си на верноподаник на шайка убийци.

Сега беше с тях, с някои от хората, които презираше отдън душа. Той, Лучия и придворните им плуваха из градините на двореца. Някои си говореха за сватбата, други за партито, което той организираше за нощта преди събитието. Лучия се хвалеше със сватбените подаръци, които бе получила.

Търпи, каза си той. — Усмихвай се и кимай. Правиш го от месеци, все ще можеш да продължиш още няколко дни.

Бягството му бе планирано преди седмици. В една потънала яхта на изток от града бяха скрити мокрети, дрехи и адреса на убежището, в което да се скрие на първо време. Когато Махди стигнеше там, щеше да разбере адреса на второ убежище. Така щеше да се движи от убежище в убежище, докато не стигне до Гибралтарския пролив, където щеше да се срещне със Сера и останалите Черни перки.

— … а братовчедите ми изпратиха най-невероятния комплект бокали, който можеш да си представиш. Десет чаши, сребърни, инкрустирани с аметисти. Една леля изпрати златен свещник за лава, почти колкото мен висок…

Лучия не спираше да говори, да се хвали със знаците на уважение, засвидетелствани й от този и онзи, докато лакеите й охкаха и ахкаха. Когато млъкна, тя дръпна Махди настрани, така че никой да не може да ги чуе. Обърна се към него, прехапала долната си устна. Очите й проблясваха мрачно.

— Аз пък имам подарък за теб, Махди — заяви тя. — Подранил сватбен подарък. Исках да изчакам, докато се оженим, за да ти го поднеса, но просто нямам търпение! Ще се влюбиш в него!

Махди потисна мислите си и незабележимо си върна маската на влюбен бъдещ съпруг. Напоследък правеше двойно повече комплименти на Лучия и демонстрираше нежност при всеки удобен случай.

С усмивка, той взе ръцете на Лучия в своите.

— Извинявай, Лучи — каза той и я целуна, — но вече имам най-прекрасния подарък на света — теб.

Няколко от придворните задюдюкаха. Лучия махна с ръка към тях и дръпна Махди по-надалеч от групичката им.

— Протегни ръка и затвори очи — нареди тя.

Махди изпълни заповедна и усети как Лучия слага някакъв малък предмет на дланта му.

— Сега отвори! — каза тя.

Лицето на Махди загуби всякакъв цвят, когато видя какво държи. Едва дишаше. На дланта му лежеше изящен пръстен от мидена черупка — пръстенът, който беше направил за Серафина.

— Откъде го взе? — попита той задавено.

— Свалих го от ръката й. Малко преди да наредя да я убият! — весело каза Лучия. Сините й очи бяха така потъмнели, че изглеждаха черни.

— Лучия — прошепна Махди, — какво си направила?

Тя се наведе към него.

— Току-що ти казах, Махди. Убих Сера. Няма я. А ти си свободен. Беше под влиянието на ужасно заклинание и дори не го знаеше. Серафина те беше омагьосала, за да те накара да мислиш, че си влюбен в нея. За да те направи свой шпионин. Но аз развалих заклинанието и те спасих.

— Ти… убила си Серафина? — попита Махди. Имаше чувството, че Лучия е смачкала сърцето му с голи ръце.

Лучия присви очи.

— Ти ме излъга, Махди. И родителите ми — каза тя. — През цялото време помагаше на Черните перки. Пращаше им информация. Шпионираше в тяхна полза. Аз те разбирам. Защото знам какво е направила Сера. Но не съм сигурна, че и баща ми ще разбере… ако някога научи.

Махди кимна сковано. Разбра неизказаната заплаха.

Изражението на Лучия стана подозрително.

— Не си разстроен, нали?

Призовавайки всички останали му сили, Махди се стегна и се овладя. Трябваше да продължи да играе ролята си. Лучия бе олицетворение на злото. Щом знаеше за Сера, какво друго знаеше? Че Яз е жив? И Нийла? Вече не го беше грижа за собствения му живот, той бе свършил. Но други можеха да живеят или умрат, всичко зависеше от него.

— Да, разстроен съм, Лучи. Разстроен съм, че ми правиш по-хубав сватбен подарък, отколкото аз бих могъл да ти измисля! — каза той с усмивка.

Лучия, решила, че я подкача, го плесна гальовно.

Махди я привлече към себе си.

— Благодаря ти — каза той. — Сериозно говоря, Лучия. Ти не само ме освободи, а направи това, което баща ти, Трахо и всичките ездачи на смъртта не можаха да направят — успя да елиминираш сериозна заплаха за властта ни. Сега, след като Сера вече я няма, никой не може да подлага на съмнение правото ти на миромарския трон и правото ти да станеш моя императрица — той целуна устните й. — Още цели пет дни. Как ще издържа?

Устните на Лучия се извиха нагоре и тя се сгуши в него.

— Толкова се радвам, ще си щастлив, Махди. Много се притеснявах, че имаш чувства към нея. Преди да разбера, че те е омагьосала де.

— Не ставай глупава — нежно каза Махди, галейки лицето й. — Ти си единствената за мен, Лучи.

— И ти за мен, Махди. Единственият — страстно каза Лучия. — Сера не те обичаше. Не я интересуваше дали заклинанието й няма да те убие.

Докато говореше, тя извади нещо от джоба си. Верига от тъмен метал, тънка, но тежка. Преди Махди да осъзнае какво прави, тя я уви около шията му, прокара един малък катинар през двете последни брънки и го заключи.

— Какво е това? — попита той. Пъхна пръст под веригата, дръпна силно и се опита да я огледа, но не можа. Беше прекалено тясна.

— Предпазна желязна огърлица, Махди. Не може да се среже. Ще ти попречи да се свържеш с Черните перки чрез конвока или да използваш перла невидимка, за да избягаш.

Махди замръзна. Беше побеснял, беше унизен, но най-вече беше изпаднал в паника. Желязото отблъскваше магията. Докато веригата беше на шията му, той нямаше да може да пее. Магията му помагаше да праща съобщения на Черните перки. Как щеше да им каже какво е направила Лучия със Сера?

— Отключи я, Лучия — гневно каза той. — Веднага.

Лучия поклати глава.

— За твое собствено добро е. Ефектите от силната магия понякога траят дълго. Черните перки може би все още имат контрол над теб.

— Свали я от мен. Това е нашийник. Аз не съм куче.

— Разбира се, че не си — успокои го Лучия с усмивка. — Ще я сваля. В деня на сватбата ни, за да можеш да изпееш брачните си клетви. Дотогава старото заклинание ще е изчезнало напълно. Ще бъдеш в безопасност, Махди. Ще бъдеш мой.

— Лучия… — щеше да продължи да спори с нея, но изведнъж млъкна. Млъкна, защото му беше дошла идея, подсказана от думите й… За да можеш да изпееш брачните си клетви…

Сега ще мога да ги изпея, каза си той. Сера, любимата му, бе мъртва и смъртта й го беше освободила от клетвите. Това променяше всичко. Нашийникът нямаше значение. Нищо нямаше значение. Той нямаше да избяга оттук и от Лучия, дори да можеше. В главата му започна да се оформя план. Разбра, че най-добрият начин да помогне на Черните перки и да отмъсти за убийството на Сера бе да остане точно там, където е.

И да присъства на сватбата си.

— Нали не ми се сърдиш, Махди? — попита Лучия. Очите й го гледаха настойчиво. — Казах ти, че е за твое добро.

— О, за момент ти се разсърдих — засмя се той. — Защото не разбирах. Но сега разбирам. Абсолютно си права. Не можем да рискуваме. Ще я отключиш в деня на сватбата. Ей, чакай! — възкликна той и щракна с пръсти. — Като говорим за сватби, щях да забравя! След пет минути имам проба за костюма. Трябва да отплувам, но ще се видим на вечеря.

Лучия направи разочарована физиономия.

— Още няколко часа! Не ме забравяй, става ли? — Той отново я целуна, после каза: — Обичам те, русалке. — Устните му се усмихваха, но думите изгориха устата му като киселина.

Той отплува бързо, с напрегнато изражение, сякаш наистина бе забравил уговорка. Преплува градините, стрелна се през двойка сводести врати, премина няколко подобни на лабиринт коридори и приближи до западното крило на двореца. Подмина безчет чиновници, министри и прислужници и най-сетне стигна до покоите си.

— Не желая да бъда безпокоен — излая на стражите, които му отвориха вратата.

Стражите кимнаха и затвориха вратата след него. В следващия миг маската падна от лицето на Махди и чертите му се разкривиха от разкъсваща скръб. Никога нямаше да види красивото лице на Сера. Никога нямаше да чуе името си от устата й. Никога вече нямаше да се вгледа в зелените й очи, преливащи от жизненост. Преливащи от любов. Направи два маха напред и се строполи на пода.

— Сера — захлипа той. — О, богове… Сера.

Остана там дълго време, със затворени очи, покосен от скръб. Сера си беше отишла. И бе отнесла със себе си душата и сърцето му. Сега той бе нищо. Само една празна черупка.

След няколко часа, когато водите започнаха да потъмняват, едно почукване по вратата го извади от потиснатото състояние.

— Съжалявам, Ваша светлост — каза глас от другата страна на вратата, — но е време за вечеря. Нуждаете ли се от помощ, за да се облечете?

Беше личният прислужник на Махди.

— Не, Емилио, тази вечер сам ще се справя — извика той в отговор. Насили се да накара гласа си да звучи нормално.

— Много добре, Ваша светлост — каза Емилио.

Махди знаеше, че трябва да стане. Някак трябваше да се принуди да се облече, да отиде на вечеря и да се усмихва на Лучия. Мислите му се върнаха на плана, който бе започнал да се оформя в съзнанието му по-рано — плана, който щеше да помогне на Черните перки. Той не бе единственият, загубил Сера. И те я бяха загубили. Както и жителите на кралството й. За тях трябваше да мисли сега, не за себе си.

С усилие на волята Махди отвори очи. Нещо ярко привлече погледа му.

Сватбеното сако. Ушито от изумруденозелена морска коприна, закачено в един ъгъл на стаята. Беше излъгал за пробата. Сакото беше готово от няколко дни. Изглежда някой прислужник го беше донесъл по-рано през деня. Беше закопчано, безупречно, готово за него.

— Пет дни — прошепна той и седна.

По устните му заигра мрачна усмивка, когато гласът на Лучия отекна в главата му. За да можеш да изпееш клетвите си…

— Да, ще мога. И ще го направя — тихо каза той.

Дотогава щеше да прави онова, което се очакваше от него.

Щеше да се усмихва и да се шегува, да играе ролята на щастлив младоженец още четири дни.

После, в нощта на петия ден, когато се издигнеше луната, той щеше да свали сакото от закачалката и да се облече за сватбата си.

И за погребението си.