Дженифър Донъли
Морска магия (39)

Трийсет и осем

Някакъв звук, протяжен, стържещ звук, събуди Серафина.

Метал, помисли си тя замаяно и отвори очи. — Метал върху камък. Екзекуторът на Лучия сигурно си точи брадвата.

Зрението й беше замъглено. Тялото я болеше. Нямаше представа колко време е била в безсъзнание. Часове? Дни? Чувстваше се слаба. Главата й тежеше ужасно, но тя въпреки това я вдигна. Всичко беше свършило. Сега щеше да умре, но щеше да го направи като кралица, каквато беше — гледайки смъртта право в очите.

Сера не се боеше от смъртта, но беше смазана от провала си. Беше допуснала да я хванат и сега беше безсилна да спре Орфео и чичо си. Беше излъгала доверието на приятелите и поданиците си и се бе провалила в мисията си да унищожи Абадон. Дали останалите щяха да успеят да стигнат до Южното море? Сера никога нямаше да разбере. В стремежа си винаги да остава поне един мах пред чичо си, бе забравила каква опасност представлява Лучия. Нейната съперница не просто бе предприела удар или контраудар, а направо бе помела фигурите от дъската.

Сера се опита да размърда ръце, но не можа. Бяха приковани до тялото й. Опашката й също бе обездвижена.

— Окови — прошепна тя. — Окови и вериги.

Само това й оставаше сега. Нямаше нищо. Нито оръжие, нито войска. Нито приятели.

Картината пред очите й се проясни. Слабата светлина, проникваща отгоре, озаряваше клетка, обрасла с водорасли. По стените се люлееха перести тръбни червеи. По тавана пълзяха дългокраки змиевидни морски звезди.

Това тъмницата ли е? — почуди се тя и се огледа. Не приличаше на тъмница. Къде бяха стражите? Къде беше екзекуторът?

Тя сведе поглед към тялото си и видя, че не е окована. Беше увита в нещо, прилично на пашкул. Цялото й тяло, от опашката перка до шията, бе омотано в тънки метални нишки. Отделна нишка водеше от пашкула към тавана — Сера бе увиснала над купчина кости и черепи, някои пожълтели от старост, други пресни, окървавени.

— Не! — извика задавено Сера. Изведнъж разбра всичко… пещерата, стържещият звук на метал върху камък.

Искам да страдаш, бе казала Лучия.

И Сера знаеше, че ще страда. Смъртта й щеше да е мъчителна. Отровата на екзекутора щеше да я парализира, както тази на морския скорпион, но това създание тук имаше нещо повече от жило на опашката. То имаше остри зъби, дълги по трийсет сантиметра.

Стържещият звук се чу по-силно. Нещото, което го издаваше, се приближаваше.

Пред очите на Сера от мрака се появи жив кошмар — Алития, смъртоносният бронзов морски паяк.