Дженифър Донъли
Морска магия (45)

Четирийсет и четири

Махди се носеше с безметежна усмивка на място, докато пееха заклинателите. Който го погледнеше, щеше да види мъж, омаян от любов, вперил взор в невестата си. Но през това време умът на Махди работеше на високи обороти, изчисляваше колко време има до края на церемонията, до момента, в който новият му тъст ще доплува до него, за да го поздрави. До края на всичко. На Валерио и на Трахо. И на самия него.

Хорът на заклинателите, чиито гласове звучаха по-силно от всякога, разказваше за гордата история на Миромара, за свещените клетви, които щяха да бъдат разменени след малко. Напомниха на Лучия за дълга й — да роди дъщеря на кралството, и замлъкнаха. Тяхната роля бе приключила.

Сега бе ред на Махди и Лучия.

— Ваши светлости, ако обичате — каза жрицата и даде тон.

Скъпи влюбени, след малко ще изпеете

клетвите, с които душите си ще слеете.

Клетви, дето до смъртта ви ще са пътеводна светлина.

Бъдете искрени, обетът трябва да е истина.

 

Богинята Нерия иска от вас

да си признаете във тоз последен час.

Дали на други сте се врекли

и тъй днешните клетви да сте обрекли.

Махди си пое дълбоко дъх. Лучия, лъчезарно усмихната, направи същото. Гледайки се в очите, двамата запяха клетвите, които щяха да ги съединят завинаги.

По своя воля любовта си заявявам,

под светлината на луната обещавам,

сърцето ми е само мое и на никой друг.

И аз на теб го вричам чак до гроб.

Гласът на Лучия, звънлив и примамващ, се издигна във водата. Но вместо да се преплете с нейния в съвършена хармония, гласът на Махди прозвуча фалшиво.

Той млъкна, объркан. Огледа се засрамено. Вдигна ръка към гърлото си.

Очите на Лучия се разшириха. На пейките гостите се размърдаха, спогледаха се и зашушукаха.

Махди се прокашля и пробва да запее отново, но нотите излизаха разбъркано, а гласът му звучеше грачещо като на чайка. Как е възможно? — запита се, обхванат от паника. — Не може да бъде. Не може. Освен ако…

— Сера е жива — прошепна той.

Лучия го чу. Усмивката й изчезна.

— Не, не е. Няма начин да е оцеляла, повярвай ми.

Валерио, Порция и останалите гости бяха твърде далече, за да чуят какво си говорят младоженците.

— Какво има? — извика Валерио. — Защо не пеете клетвите?

Махди почти не го чу. Сърцето му се изпълни с щастие.

— Тя е жива. Слава на боговете!

— Махди, не говориш сериозно — каза Лучия, сякаш говореше на малко дете. — Говориш, без да мислиш. Сера те омагьоса. Само си мислиш, че си влюбен в нея.

Махди откъсна остатъците от въже от ръката си. Отплува назад.

— Сера не ме е омагьосвала. Аз й се врекох по своя воля.

— Не е вярно! — викна Лучия. В очите й блесна гняв.

Когато Махди погледна в тези очи, щастието се разпадна и мястото му зае страхът — страх за Сера. Лучия се беше шокирала от новината, че Сера е жива, което значеше, че я е захвърлила някъде с мисълта, че е мъртва. Той разкопча сакото си, за да извади харпуна.

— Къде е тя, Лучия? Кажи ми! — заповяда Махди. — Какво направи с нея?

— Махди, спри — примоли му се Лучия. — Моля те.

— Какво става, по дяволите? — прогърмя гласът на Валерио.

Гласът му отрезви Махди. Той посегна за харпуна, спомнил си защо бе дошъл тук, но вместо да го извади от кобура, спря. От момента, в който стреляше по Валерио, щеше да е мъртъв. Тогава кой щеше да помогне на Сера?

Налагаше се да каже истината на гостите. Някои от тях може би все още бяха верни на Сера. Може би щяха да й помогнат.

— Серафина е жива! Законната кралица на Миромара е жива! — провикна се той. — Валерио уби родителите й, но не и нея! Лучия я затвори. Открийте я! Освободете я!

Някои от гостите затаиха дъх. Други притиснаха ръце към гърдите си.

— Вярно ли е това? — попита един мъж.

— Серафина е жива? Къде е? — проплака русалка.

— Махди, моля те! — каза Лучия. — Всичко разваляш. Не мога да те спася, не можем да се оженим, ако не спреш да говориш така.

Махди поклати глава. Не можеше повече да поддържа илюзията.

— Не разбираш ли? Предпочитам да умра, отколкото да се оженя за теб.

Лицето на Лучия се измени за миг. Омразата помрачи чертите й.

— Умри тогава! — изсъска тя.

— Лучия, какво, в името на богове, става тук? — извика Валерио, плувайки към олтара.

Лучия се дръпна от Махди. Посочи го обвинително с пръст.

— Той е предател! — извика силно. — Шпионира за Черните перки! Дръжте го!

Трахо затърси харпуна си. Махди посегна към собственото си оръжие. Трахо се прицели пръв. Махди се подготви за удара, за пронизващата болка от стрелата, която щеше да разкъса плътта му, но тя не дойде.

Вместо това последва ослепителен взрив на светлина и оглушителна експлозия. Махди притисна ушите си с ръце. Стените на древния храм потрепериха. Прозорците избухнаха навътре. Отгоре се чу бучене, звук от нещо голямо, което се разпада. Махди вдигна глава.

Последното, което видя, бяха гредите от тавана на храма, летящи към него.