Дженифър Донъли
Морска магия (61)

Шейсет

— Браво, дете мое — каза Орфео и пристъпи напред от сенките.

Беше се скрил до големия гардероб в стаята на Астрид, извън обсега на конвоката.

Астрид се обърна към него.

— Всичко ли чу?

— Да.

— Значи знаеш, че разполага със стохилядна армия. Сто хиляди. Трябваше да са твоя армия — каза Астрид нервно. — И щяха да са, ако Серафина не беше победила чичо си.

Орфео махна с ръка.

— Дребна работа.

— Дребна?

Той се усмихна.

— Трогнат съм от загрижеността ти, но тя е ненужна. Ние също ще пристигнем в Южното море с армия, Астрид — с мощна армия. Не се съмнявай в това. Щом вляза в Карцерон, няма да ме спрат и сто милиона войници.

Астрид кимна, но колебливо.

— А сега се поупражнявай, дете мое — посъветва я Орфео. — Пеенето на заклинания трябва да е единствената ти грижа. Работи по стилотата, по вортексите, по apă piatră-та. Тези заклинания ще ни потрябват в Южното море, после отново, когато тръгнем срещу подземния свят.

Астрид обеща, че ще се упражнява, и Орфео й пожела лека нощ. Преди да си тръгне, той я целуна по челото, после обгърна лицето й с ръце.

— Ти си всичко онова, което се надявах да бъдеш, и толкова много повече — каза й. — Много се гордея с теб. Със силата ти, с таланта ти. Гордея се да те наричам своя дъщеря.

Астрид се усмихна.

— Ако съм силна или демонстрирам талант, то е само благодарение на теб — каза тя. — Ти ми върна магията, Орфео. Никога няма да го забравя.

Орфео изглеждаше поласкан. Отново я целуна и излезе от стаята й.

Астрид го изпрати с поглед, после затвори вратата. Направи една апа пиатра, после фрагор лукс, но не влагаше усърдие и двете заклинания изчезнаха за секунди.

— Приятелите си ли да предам — прошепна тя, — или кръвта си?

Това бе решението, което й предстоеше да вземе. Не беше очаквала да изпадне в такова разкъсващо двоумение, когато тръгна насам от Каргьорд, но това беше преди да се запознае с Орфео, преди той да й върне магията… и гордостта.

Астрид бе взела решението си. Преди известно време. Сега трябваше да го изпълни. И да живее до края на живота си с последствията, каквито и да са те.

Тя заплува към високия прозорец и се загледа навън. Мислите и сърцето й бяха непроницаеми като нощните води отвън.