Дженифър Донъли
Морска магия (74)

Седемдесет и три

Пасаж бодлоперки — безлюспести, сребристи, подмина шестте русалки, докато плуваха по открития коридор отвъд високата външна стена на затвора.

— Този коридор се е наричал Пистата на смъртта — каза Сера и посочи с ръка. — Според раковините, които слушах за Атлантида, по стените патрулирали стражи с арбалети. Ако някой затворник успеел да избяга от килията си, трябвало да успее и да премине по Пистата на смъртта. Само че никой никога не успял.

— Чудя се дали ние ще успеем да минем Пистата на смъртта — рече Астрид.

— Блоковете с килиите са зад това — каза Сера и посочи вътрешната стена. — Построени са като лабиринт, за да затрудняват бегълците. Стражите всеки ден размествали посоките на коридорите и стълбищата със система от лостове.

— Абадон може да е къде ли не — забеляза Бека.

— В центъра на комплекса има двор, където затворниците се занимавали с физически упражнения. Дворът има куполообразен таван от плочи дебело стъкло, свързани с метални рамки. Ако аз бях разгневен, кръвожаден луд, щях да се опитам да ни подмамя натам — каза Сера.

— Защо? — попита Ава.

— Там по-лесно ще ни убие. По-просторно е — отвърна Бека.

Сера кимна.

— Е, значи плуваме натам — каза Нийла с въздишка. — Защо да спираме да се движим към смъртта точно сега?

— Някой има ли представа как ще влезем? — попита Линг.

— Входът е там — посочи Сера една сводеста врата. — После ще трябва да измислим как да стигнем до двора.

Шестте приятелки изпяха илюминати, докато плуваха през вратата. Бека хвана Ава под ръка.

— Ако ще побеждаваме Абадон, трябва да открием слабото му място — каза Сера, която ги водеше по тъмен тесен коридор. — Астрид, Орфео споменавал ли ти е нещо за Абадон, докато беше при него?

— Като например как се убива ли? — попита иронично Астрид. — Не. Караше ме да се упражнявам в заклинания почти през цялото време.

— Докато бях в плен на Лучия… — започна Сера.

— Чакай… какво? — не повярва на ушите си Астрид.

— После ще ти разкажа, но прекарах известно време в леговището на Алития…

— Страховитият бронзов паяк на Миромара? — попита Астрид. — Онзи същият, който видях да дрънчи из лагера?

— Същият, да — каза Сера. — Той ми каза, че Абадон е сътворен от безсмъртни души.

— Безсмъртни души. Тоест, не може да умре. Изобщо. Което значи, че няма слабо място — каза Астрид. После въздъхна. — Дали имам време да си променя решението?

— Абадон е толкова силен. Само да знаехме откъде черпи тази сила, може би щяхме да успеем да я блокираме — размишляваше Бека.

Русалките се умълчаха, когато пред тях се появиха килиите. Вратите бяха от железни решетки, вбити дълбоко в каменните стени. Заключваха се с големи катинари. Илюминатите не смогваха да разпръснат напълно мрака.

— Може би душите дават сили на Абадон — предположи Ава, връщайки ги към разговора.

— И някой талисман — додаде Линг.

— Но той няма талисман. Те са само шест — възрази Нийла. — Черната перла е още при Орфео, а останалите са при Коко.

— Не, имаше още един — напомни им Линг. — Орфео е имал друг талисман преди черната перла.

— Изумрудът! — възкликна Бека.

— Точно така — каза Линг. — Когато със Сера бяхме в Атлантида, говорихме с една витрина. Тя ни каза, че Орфео унищожил първия си талисман — изумруд, който му бил дал Евексион, богът на лечителите. Той го стрил и го слагал във виното на хората, които принасял в жертва на Морса, за да ги направи здрави и силни.

— Но всъщност не го е унищожил. Не е възможно — каза Бека. — Талисманите са дарове от боговете и не могат да бъдат унищожени. Просто е променил формата му.

— Значи Абадон е не само безсмъртен, но и го захранва талисман? — невярващо каза Астрид. — Свършено е с нас, русалки.

Тя беше отплувала напред и сега плуваше заднешком, докато говореше. Изведнъж от вратата на килия се стрелнаха две ръце и я сграбчиха за шията.

Очите на Астрид се разшириха от ужас, тя неволно издаде задавено възклицание. Ледените пръсти сякаш се бяха впили в сърцето й.

— Ей, пусни я! — извика Нийла.

Тя се втурна към Астрид и отлепи пръстите от шията й. Когато се дръпна по-далече от вратата, Астрид видя едно лице, притиснато към решетките, оградено от сплъстена коса, покрито с лед. Тъмните очи горяха злобно. Разтегнатите в жестока усмивка устни разкриваха два реда гнили зъби.

— Какво е това? — изхриптя тя, потърквайки шията си.

— Призрак — отвърна Сера. — Карцерон бил действащ затвор до унищожението на Атлантида. Със сигурност е имало затворници в килиите, когато Мероу и другите вкарали вътре Абадон.

— Значи те… те… — Ава не можа да довърши.

— Давили се — довърши вместо нея Сера. — Когато Атлантида потънала.

— Олеле. Става все по-хубаво — отбеляза Астрид.

Пред вратите изплуваха още лица. Астрид извади меча си.

Един призрак го зърна и се изкиска.

— Какво ще направиш, русалке? Ще ме убиеш ли?

— Стойте далече от килиите — нареди Сера на приятелките си. — Плувайте в средата на коридора. Бека, дръж Ава здраво.

Русалките плуваха покрай килиите, а призраците в тях им подвикваха, опитваха се да ги подмамят по-близо, обещаваха им, че скоро и те ще се превърнат в призраци. Астрид погледна напред и видя, че коридорът свършва с разклонения вляво и вдясно. Стана й по-леко, когато стигнаха края му.

— Накъде, Сера? — попита тя.

— Наляво, струва ми се.

— Хм, не. Няма да стане — каза Астрид и посочи към левия коридор.

Там стояха трима призраци, мъже. Бяха голи до кръста, с къси ленени препаски, прихванати с кожени колани. Имаха бронзови гривни по ръцете и враждебно изражение.

— Стражи — каза Сера. — Насам — посочи тя. Заплува надясно, но в следващия миг спря рязко. И този коридор беше блокиран от стражи.

Докато Астрид се чудеше какво да направят, и двете групи стражи тръгнаха към русалките, принуждавайки ги да се върнат в края на централния коридор.

— Ще трябва да се върнем по пътя, по който дойдохме — каза тя.

Само че преди да поемат обратно, стражите отляво хванаха един огромен железен лост, стърчащ от стената. И тримата го натиснаха с всички сили.

Последва дълбоко стържене, после звук от триене на камък в камък. Целият затвор се разтресе. В пода се появиха пукнатини, а коридорът, в който стояха русалките, плавно се надигна, принуждавайки ги да плуват нагоре. Стражите изчезнаха. С ехтящо изщракване коридорът зае новата си позиция и вместо да се взират в каменна стена, шестте русалки сега се взираха в дълбините на нов коридор.

— Какво стана? — попита Ава.

— Стражите преместиха коридора. Карат ни да навлезем по-навътре в лабиринта — обясни Сера.

Астрид проточи шия в опит да види по-надалеч в мътната вода. И тук имаше килии с призраци в тях, но не се виждаха стражи.

— Трябва да внимаваме — каза Бека. — Ава, ти плуваш в средата. Всички останали да оформят кръг около нея.

Групичката пое по новия коридор, после мина през още два, преди отново да им се изпречат стражите. Както и предишния път, стражите дръпнаха лост, но този път коридорът се спусна надолу.

— Водят ни някъде — каза Сера. — Към двора.

— Бека беше права — каза Линг. — Абадон иска да ни заведе до открито пространство. За да му е по-лесно да ни избие.

— А ние все още не знаем как да убием него — натърти Сера.

— Няма да е зле да измислим нещо по-бързичко — отбеляза Нийла. Посочи напред с меча си. Пред тях зееше широка врата. От нея се изливаше светлина. — Ето го двора.