Дженифър Донъли
Морска магия (41)

Четирийсет

Един дълъг, бронзов, членест крак с остър като кинжал нокът в края се показа от ъгъла. Беше последван от друг, после от още няколко и накрая излезе паякът.

Сера го гледаше с ясното съзнание, че разполага само с няколко минути, за да задейства плана си. Кръвният обет й бе дал малко от силите на приятелките й. Сега тя призова дара на вътрешното зрение на Ава и се съсредоточи върху паяка.

Няколко напрегнати секунди не почувства нищо. После в съзнанието й се появи образ на високи стени. Тя се съсредоточи в него и усети няколко емоции: гняв, страх, но най-вече тъга.

Сера знаеше, че ще се наложи да използва тези емоции, за да установи връзка с Алития, но трябваше да действа бавно. Паякът бе издигнал стена около чувствата си с основателна причина — изкарването им на бял свят бе трудна работа. Сера бе виждала яростта на Алития по време на докимито си, когато паякът бе разбрал, че няма да може да изяде Сера, и знаеше колко бързо може да стане опасен. Ако не внимаваше, Сера щеше да разяри създанието и да бъде убита.

— Алития, добре ли си? Нараниха ли те? — попита тя внимателно.

— Сссамо малко изгаряне. Но Алития не намери лунни медузи. Трябва да го потърссси другаде. Трябва да ядеш, за да те изям после аз — каза паякът и пропълзя покрай Сера.

— Алития, чакай! — извика Сера в отчаян опит да задържи паяка и да го накара да продължи да говори. — Защо гоблините те замерват с магмени глобуси?

— Защото са жессстоки. Като командира ссси. Като дъщеря му. Така ссстоят нещата сссега.

Валерио и Лучия, помисли мрачно Сера. — Както винаги, дават чудесен пример на околните.

— Гоблините крещяха по теб. Какво казваха?

Паякът спря. Обърна се. В сърцето на Сера се появи надежда.

— Казаха: „Ние те направихме, Алития. Можем и да те убием“. Защо говорят така? Те наиссстина направиха Алития, но тя ги презира! Нерия вдъхна живот на Алития, не сссмрадливите гоблини. Мероу й даде задача.

Паякът тъжно поклати глава.

— Какво има? — попита Сера.

— Гоблините сссе подиграват на Алития, защото сссе ссстрахуват от нея — каза паякът. — Нейната задача е да плаши онези, които иссскат да завземат трона на Миромара, но всссички сссе ссстрахуват от нея, не сссамо сссамозванците.

— Може би това може да се промени — предположи Сера с надеждата да размекне създанието.

— Не — рязко каза Алития. — Мероу направи Алития такава и никой не може да я промени. Тя искаше Алития да плаши враговете на трона, защото сссамата тя се ссстрахуваше.

Надеждата на Сера повехна, когато паякът продължи напред към тунела.

— От какво се страхуваше Мероу, Алития? — извика Сера. Това бе първото, което й хрумна. Знаеше съвсем добре от какво се бе страхувала Мероу, но нямаше други идеи.

Паякът отново спря.

— От Орфео — отвърна тя с леко раздразнение.

— Защо? Нали е мислела, че е мъртъв — каза Сера. — Вярвала е, че тя и останалите магове са го убили.

Алития отново се обърна към Сера. Поклати страховитата си глава.

— Когато Абадон нападна, нямаше време. Сссамо ссстрах. Сссамо сссмърт. Посссле имаше време. За миссслене. За запомняне. Време за завръщане в Атлантида. Време за откриване. За узнаване.

— Какво е узнала? — попита Сера.

— Какво е направил! — гневно каза паякът и тропна с предните си крака по пода. — Как е сссъздал чудовището ссси!

Сера затаи дъх.

— Велика Нерия, тя знае — прошепна тя. — Алития знае от какво е направен Абадон.

— Атлантида? Орфео? Серафина, за какво говориш? — не разбра Фосегрим.

— Всичко ще ти обясня веднага щом се измъкнем оттук, обещавам — каза Сера. После отново се обърна към паяка. — Алития, моля те, не влизай в тунела. Остани с нас. Говори ми. Разкажи ми какво знаеш.

Сера вече не говореше празни приказки. Разговорът й с Алития бе завил в неочаквана посока. Русалката бе забравила, че е затворничка в леговището на паяка, бе забравила, че се намира в опасност. Единственото, за което можеше да мисли, бе колко близо бе отговорът на въпроса, който я тормозеше толкова отдавна. Беше се намирал точно тук, в Серулия, през цялото това време, в главата на верния хилядолетен слуга на Меровингите.

Мероу, Никс, Сикоракс, Нави, Пира — петима от най-великите магове в историята не бяха успели да убият Абадон, защото нямаха представа какви зловещи суровини бе използвал Орфео, за да направи чудовището си. Но Мероу беше научила. И беше говорила за това в присъствието на Алития. Сера се нуждаеше от тази информация, за да могат с приятелите й да победят чудовището.

Сера знаеше, че на създаването на Алития са присъствали морската богиня Нерия и Мероу. В руините на реджията на Мероу имаше мозайки, изобразяващи събитието. Гоблините бяха изкопали рудата. Белогрим, богът на огъня, беше изковал паяка. Мероу бе добавила своя кръв в казана с разтопения бронз. Нерия бе вдъхнала живот на паяка.

Сера често си бе представяла разговора между Нерия, Белогрим и Мероу, но във въображението й този разговор не включваше Алития, защото никога досега не бе възприемала паяка като разумно същество, способно да изпитва чувства, с което човек можеше да говори.

Само че това току-що се бе променило.

— Алития, къде отиде Мероу, когато пристигна в Атлантида? Влезе ли в храма на Морса, богинята на смъртта? Говори ли за това пред теб? — продължи да пита Сера, опитвайки се да овладее нетърпението си.

— Да. Каза, че е чула душите. В кървавата песссен. И разбрала какво е чудовището му. Души. Ссстотици души. Гневни. Уплашени. Затворени. И тя разбрала защо с другите магове не могли да го убият. Защото никой не може да убие…

— Безсмъртна душа — довърши Сера, поразена. — Абадон е съставен от човешки души. Морса научила Орфео как да хваща душите и да ги съхранява, а той използвал душите на хората, които й принасял в жертва, за да създаде непобедимо чудовище.

Алития кимна.

— Много, много души.

— Значи Мероу е открила, че Орфео може да улавя души — заключи Сера. — Обзалагам се, че е подозирала, че се е научил как да улови своята собствена душа. Затова издала странните закони. Като казала, че само дъщеря може да управлява Миромара, тя се погрижила да попречи на Орфео да се качи на трона, ако някога се завърне. А ако измислел начин да приеме женска форма и да се престори на наследница на трона, ти си щяла да го разкриеш, Алития. Щяла си да вкусиш кръвта му по време на докимито и да го обявиш за самозванец.

Паякът кимна.

Сера помълча, докато осмисляше значимостта на откритието си. Беше едновременно въодушевена и потисната. Беше научила от какво е направен Абадон, но също така бе научила и че няма начин да го убие. Как би могъл който и да е да убие нещо безсмъртно?

Освен ако боговете не им кажеха.

Вкопчила се в едно последно стръкче надежда, Сера попита:

— Алития, Белогрим каза ли нещо на Мероу за Абадон? Или Нерия? Казаха ли как може да се победи чудовището?

Алития поклати глава.

— Не знаеха как. Магията беше тайна на Морссса. И на Орфео. Но дори да бяха казали, беше твърде късссно. Мероу беше оссстаряла и отссслабнала.

Сера горчиво се разочарова. Надеждата й, че може да открие как да убие Абадон, бе попарена. Паякът все още се взираше в тунела, но изведнъж рязко се обърна.

— Алития няма да влиза в тунела. Тя няма да лови лунни медузи там.

— Така ли? — попита Сера и се усмихна. Поне планът й да спаси себе си и Фосегрим бе свършил работа. Беше спечелила паяка на своя страна. Алития нямаше да им стори зло.

— Не — каза Алития и обърна черните си очи към Сера. Капка отрова падна от единия й дълъг зъб. — От цялото това говорене Алития огладня. Тя ще яде сссега. Ще яде теб, русссалке, нищо, че си ссслаба.