Дженифър Донъли
Морска магия (33)

Трийсет и две

Сера не погледна назад, докато се отдалечаваха от лагера.

Със скорпиона пред себе си плува няколко часа, без да спре. Пътят им осветяваше илюминатата. Като сочеше с щипка, скорпионът преведе Сера през целия Каргьорд, над Дяволската опашка, през проблясващи пасажи скумрия и треска, и после надолу, към потъналите във водорасли плитчини.

— Там! — изцвърча той и посочи напред.

Сера погледна и видя Махди да се носи в плитчините. Беше с гръб към нея, но тя видя черната му куртка, дългата коса, вързана на конска опашка, и профила на красивото му лице. Държеше в ръка нещо, което приличаше на куртка на Черна перка.

Не беше дошъл по желание. Бе дошъл, защото се намираше в опасност. Тя също. И всички и всичко, което обичаха.

Въпреки това Сера изпита огромно щастие, че го вижда.

— Махди! — извика тя. Слезе от кобилата за секунда и се стрелна към него.

Той се обърна. Сера пое красивото му лице в ръце и го целуна, но устните му бяха студени.

— Махди?

Той се усмихна. Вместо да я стопли, усмивката я смрази. Това бе усмивка на луд — прекалено широка, прекалено бляскава.

Той пусна куртката. Ръцете му стиснаха силно нейната. Изплашена, Сера се опита да отплува назад, но пръстите му се впиха болезнено в плътта й и тя осъзна, че е допуснала ужасна грешка.

— Кой си ти? — изплака тя и извади кинжала от ножницата му. — Пусни ме!

Зловредникът изби оръжието от ръката й. Тя се счепка с него, започна да го удря със свободната си ръка и да го шиба с опашка. Джобът на куртката й се скъса и раковината падна на дъното. Тя чу как морският кон цвили от страх. След малко препусна в галоп.

Междувременно скорпионът бе допълзял зад гърба й. Сега заплува към нея с вдигната опашка, на чийто връх блестеше отрова.

Когато дойде ударът, Сера изпита болка, несравнима с нищо.

Жилото на скорпиона се заби дълбоко в гърба й, пропусна гръбнакът й на косъм. След миг отровата се разнасяше по тялото й. Сякаш във вените й течеше лава.

Тя се опита да изкрещи, но от устата й не излезе и звук. Отровата я беше парализирала. Дишането й се забави. Сърцето й заби по-бавно.

Единственото, което можеше да направи, бе да гледа с широко отворени, замръзнали очи как нещото, което не беше Махди, я вдигна и я повлече нанякъде.