Дженифър Донъли
Морска магия (67)

Шейсет и шест

Нещо не беше наред. Сера го усети още преди да отвори очи.

Преди да прозвучи сигналът за тревога.

Преди да се чуят викове и заповеди.

Преди Бека да нахлуе, останала без дъх, в палатката й.

— Сера, ела бързо. Имаме проблем.

Тъкмо се зазоряваше. Сера бе заспала седнала на един стол. Сега скочи от мястото си.

— Какво има? — попита тя рязко.

— Cadavru. Поне така ги наричаше Вража.

— Гнилочници? Бекс, няколко умрели гога, които залитат насам-натам, не са причина за тревога.

— Има цяла армия, Сера. Обградили са лагера.

Страхът стисна сърцето на Сера.

— Кой ги води?

— Никой, доколкото знаем. Не помръдват. Просто си стоят.

— Ами Абадон?

— Изведнъж се събуди — мрачно каза Бека. — Сега вдига шум. Много шум.

Сера бързо си сложи бронята, грабна арбалета и последва Бека навън. Заплува нагоре и се завъртя бавно в кръг. Бека не беше преувеличила. Имаше десетки хиляди гнилочници. Бяха повече от собствената й войска. Някои бяха скелети, с плът, свалена от мършоядите. Други бяха на различни етапи на разложението, с меса, висящи от костите като парцаливи дрехи. Стояха напълно неподвижно, сякаш чакаха заповеди.

— Къде са другите командири? — попита Сера.

— Пред Карцерон — отвърна Бека.

Сера се стрелна натам. Бека я последва. Откриха Линг, Ава, Нийла, Язид и Гарстиг пред портите. От затвора се чуваха звуци — рев, писъци, смях.

— Аби се събужда — заяви Язид.

— Яз, как са стигнали гнилочниците дотук? — попита Сера. — Защо не ги видяхме?

— Започнаха да ни обкръжават малко преди зазоряване. Явно са пристигнали през нощта, но са се скрили от съгледвачите ни. Изобщо не ги забелязахме в тъмнината.

— А аз не ги усетих — каза Ава. — Все още не ги усещам. Няма какво да усетя — нито сърце, нито душа.

— Който и да ги е изпратил, е знаел това — каза Линг. — Сигурна съм.

Страхът на Сера се засили. Тя се опита да го потисне.

— Знаем кой ги е пратил. Има само един достатъчно силен маг, който би могъл да съживи толкова много трупове. Орфео е тук — каза тя. — Дошъл е за чудовището си.

— Защо още не се е показал? — попита Линг.

— Мисля, че всеки момент ще се покаже — рече Язид.

Всички погледнаха накъдето сочеше — към едно възвишение. Една фигура, застанала до скална издатина, заплува надолу към тях.

Когато се приближи обаче, всички видяха, че е тя, а не той.

Русалката имаше руса коса и черно-бялата опашка на косатка. Беше облечена в прилепнала към тялото черна рокля, елек от китова кожа и перлена огърлица. В ножница на хълбока й висеше меч от коболдска стомана. Главата й бе високо вдигната, тя излъчваше увереност и сила.

Когато русалката стигна откритото пространство между лагера и Карцерон, Сера премигна, неспособна да повярва на очите си. Страхът й се бе изпарил. По вените й се разля триумф.

— Астрид е успяла! Взела е талисманите.

Тя заплува към приятелката си, обхваната от радост, но след няколко метра рязко спря. Още една фигура се спускаше от скалата към дъното.

Сера го позна. Веднъж бе дошъл за нея. В огледалото й. Беше се опитал да я убие. И той имаше руса коса, подстригана късо. Сега не носеше тъмни очила и тя виждаше очите му, черни и бездънни като бездната. Ходеше, вместо да плува, защото беше човек. Или поне някога е бил.

Застана до Астрид. Двамата размениха усмивки.

— Астрид — промълви Сера. — Астрид… не.

Астрид не отговори. Хвърли студен поглед на Сера и после обърна очи към Карцерон. Шокът от истината разтърси Сера. Астрид я беше предала. Беше предала всички тях. Всичко, което бе казала при последната конвока, бе лъжа. Беше го казала само за да накара Черните перки да отидат в Южното море с талисманите. Астрид бе попитала Сера колко е голяма войската й и после бе предала информацията на Орфео. Ето защо неговата войска бе по-голяма.

Сега Астрид принадлежеше на Орфео. И Сера знаеше защо. Защото той й бе дал нещо, което никой друг не би могъл да й даде: магията й и гордостта й.

И сега тя щеше да се отплати на Орфео. Щеше да му даде талисманите, живота на приятелите си… и Абадон.