Дженифър Донъли
Морска магия (75)

Седемдесет и четири

Шестте русалки доплуваха до вратата предпазливо с вдигнати оръжия. Когато стигнаха, всички, освен Ава се огледаха, измериха високите стени, останките на фонтан, хълмовете от лед, но не видяха нищо подозрително.

— Трябва да е тук — прошепна Сера. — Нали доведе нас тук.

Тогава го чуха: кратък, рязък звук като изстрел. Прозвуча така, сякаш някъде се счупи парче лед. Или стъкло.

Астрид погледна нагоре.

— Велика Нерия — прошепна тя. Останалите също вдигнаха погледи.

Абадон висеше от стъкления таван, хванал се за него с две от ръцете си. Другите бяха протегнати във водата, а очите на дланите им се взираха в русалките. Безоката глава бе проточила шия надолу и душеше водата. Тялото му, с цвета на сянка, обгърната в червено сияние, бе напрегнато и готово да скочи.

— И се предполага аз да знам как да се справим с това нещо? — попита Астрид. — Значи сме обречени. Защото нямам никаква представа.

— Ще се справим, русалки. Не губете кураж — смело каза Нийла, която грееше в яркосиньо. — Ще му видим сметката.

— Ава, усещаш ли нещо? — попита Сера.

— Опитвам се — каза Ава, — но той ме блокира.

— Бекс…

Бека беше на мах пред нея.

— Сера, ти заставаш пред него заедно с мен — нареди тя. — Астрид, ти поемаш тила. Линг, вие с Нийла минавате отстрани. Ава, стой тук до вратата и не се разсейвай. Трябва да видим какво става в душата му.

В същия момент Абадон скочи. Беше толкова бърз, че русалките нямаха време да реагират. Острите му нокти удариха Линг и я завъртяха. Тя се блъсна в стената и падна на земята с дълбока рана отдясно на тялото. Шурна кръв и през плътта се мерна белотата на ребрата й.

Ето как ще си отидем всички, светкавично, с много кръв, помисли си Сера мрачно. — Освен ако Ава не успее да надзърне в него. А Астрид да използва видяното, за да го убие.

— Ей! Ей, тинеядецо! Насам — извика Астрид в опит да отвлече вниманието на чудовището от Линг.

Тя заплува към Абадон и го убоде с меча си. Създанието се завъртя мигновено и Астрид се размина на косъм с ноктите му, но отвличането на вниманието свърши работа и Сера успя да хване Линг и да я скрие под надвиснала козирка от лед.

Сера си свали палтото.

— Притисни го към раната — каза тя и се върна да помага на останалите.

Всички заеха позициите, които им бе отредила Бека, и започнаха да тормозят чудовището със заклинания.

Нийла му метна фраг. Той удари Абадон в гърба, но само го разядоса още повече.

Бека се опита да го огради с подводен огън, но той избегна пламъците и я запрати в един леден хълм. Докато тя се надигаше, Астрид хвърли към Абадон стило.

Заклинанието попадна в целта, откъсвайки парче плът от рамото на създанието. То зарева и се хвърли към нея. Тя се защити с меча си и поряза една от ръцете му. Чудовището почти успя да я хване с останалите си ръце, но Сера вдигна водна стена и го спря.

Русалките не спираха, бореха се с Абадон с всичко, за което се сетеха, но успяха да му нанесат само повърхностни рани.

Астрид, за пореден път избегнала ръцете на Абадон, доплува до Сера.

— Наритва ни перките! — извика тя.

— Ще ни изтощи и после ще ни смаже! И ще излезе оттук! Ами ако мине през огъня, който запали около Орфео, и му вземе перлата? Ами ако Орфео вмести душата си в Абадон? — каза Сера.

Преди Астрид да успее да отговори, чудовището се хвърли към тях и ги принуди да заплуват в различни посоки.

Хайде! Измисли нещо! — развика се Астрид на себе си, ужасена от възможността Абадон да избяга.

Тя беше наследницата на Орфео. Тя беше онази, която живя с него и която знаеше как мисли той. Но колкото и да се стараеше, не можеше да измисли начин да убие чудовището на Орфео.

Абадон отново се хвърли към нея и я принуди да плува към вратата, където стоеше Ава. Астрид се скри до Ава за момент, колкото да си поеме дъх.

— Добре ли си, Ава? — попита тя и се обърна да я погледне.

Очите на Ава бяха пълни с едри, сребристи сълзи.

— Какво има? — разтревожи се Астрид. — Ранена ли си?

Ава поклати глава.

— Виждам ги — каза тя задавено. — Виждам душите. Толкова са много, Астрид, и всички страдат ужасно. Искат да се освободят. От четири хиляди години искат да се освободят.

Докато Ава говореше, Абадон приклещи Бека пред един леден хълм.

— Няма да стане! — кресна Астрид и се стрелна натам.

Замахна с меча си с всичка сила и го стовари върху крака на чудовището. Острието се вряза дълбоко в плътта му. Абадон изрева, завъртя се и се метна към нея. Астрид подскочи нагоре, преметна се над главата на чудовището и се приземи близо до козирката, под която се криеше Линг. Абадон отново се метна към нея. Астрид се изстреля от мястото си. Ръцете на чудовището останаха празни.

Астрид се подпря на ледения хълм, задъхана. Погледна Линг. Очите й бяха затворени. Беше много бледа. Кръвта от раната й се просмукваше през импровизираната превръзка.

— Линг? Линг, добре ли си? Линг! — извика тя.

Линг отвори очи.

— Астрид, ако… ако не оживея, изпей ми погребалните песни — изхриптя тя.

— Не — отказа Астрид, обхваната от паника. — Ще се оправиш, Линг.

— Астрид, моля те…

— Не! — викна Астрид. Гневът бе изместил страха от душата й. Толкова много хора бяха загинали заради Орфео и лудостта му. Тя не искаше да изгуби още някого. — Няма да ти изпея погребалните песни, Линг! Никой няма да пее ничии погребални песни. Ще се оправиш. Кълна се в боговете, че…

Гласът й заглъхна. Изпита усещане сякаш току-що над главата й бе минало окото на урагана.

— Погребални песни — прошепна тя. — О, богове. Погребални песни.

Как се убива безсмъртна душа? — бе попитала Сера.

— Не се убива — прошепна Астрид. — Освобождава се. Точно както Орфео се надяваше да освободи Алма.

— Астрид, какви ги говориш? — попита Линг.

— Погребални песни. Така ще се справим. Линг, ти си гений!

— Вярно е, но какво общо имат песните…

Астрид прибра меча си в ножницата. Изплува изпод козирката.

— Абадон! — извика. — Ей, чудовище!

— Астрид, какво правиш? — извика Линг.

— Не знам! — викна в отговор Астрид. — Никога досега не съм го правила!

Как се пее погребална песен? — запита се тя отчаяно.

Тя си спомни Залата на старейшините в Цитаделата, когато двамата с Дезидерио се опитваха да избягат от Рилка. Тогава бе чула погребалната песен за баща си. Заклинанието бе с прекрасна стара ондалинианска мелодия. Сега щеше да вземе нея, да добави собствен текст и да се надява, че магията й е достатъчно силна.

— Абадон! — извика тя и заплува към чудовището. — Абадон, чуй ме!

— Астрид, не! — извика Сера.

Тя заплува към нея, но Нийла я спря.

— Чакай, Сера! — каза тя. — Слушай!

Всички се заслушаха, когато гласът на Астрид, силен и изразителен, се издигна във водата. Беше изпяла няколко бързи заклинания, докато се биеше с Орфео, но сега за пръв път я чуваха да пее истински.

Абадон тъкмо бе нападнал Бека, но когато гласът на Астрид се засили, чудовището спря и бавно се обърна към нея. Изглеждаше омагьосано от песента и от красотата на главата й. Ръцете му се протегнаха към Астрид. Една по една, дланите се разтвориха. Очите се взряха в русалката, без да мигат.

— О, богове, не. Ще я разкъса на две — каза Бека.

Сякаш чул думите на Бека, Абадон се хвърли към Астрид с рев.

— Не! — изпищя Нийла.

Ръцете на Астрид бяха свити в юмруци, но тя не трепна. Чудовището спря на няколко метра от нея, гръдният му кош се издигаше и спускаше тежко. Отметна глава назад и изрева толкова силно, че русалките притиснаха ръце към ушите си. Целият затвор се разтресе. Част от стената зад гърба на Сера се напука и се срути.

— Погребални песни — развълнувано каза Сера. — Пее на душите, за да ги върне в морето.

На живота приливът е само спомен далечен

за всеки, когото Орфео е пожертвал със песен.

Но няма за тях ни покой, ни упокоение,

няма церемонии, гроб или погребение.

Без място за отмора в безкрайното море,

скръбта, гневът им нивга не ще спре.

В безкрайно страдание, без последен дом

затворени са те във Абадон.

Хорок, ела и вземи тез души,

дом последен им дари.

Астрид продължи да пее. Чудовището се хвана за главата, после падна на колене. В едната страна на тялото му се появи тънка цепнатина. От нея блесна светлина, бяла, ослепителна. Водата в двора започна да се върти.

— Ава, какво виждаш? — извика Сера.

— Души! Хиляди души! — викна в отговор Ава. — Искат да излязат!

Абадон отново изрева. Звучеше така, сякаш го изтезаваха.

— Действа, Астрид! — извика Нийла. — Продължавай! Абадон се разпадаше. Още и още души си проправяха път навън. Светлината им заливаше двора. Енергията им беше страховита.

Те ще сринат Карцерон, помисли си Астрид. — И ще погребат всички, които се намират в него.

Още едно парче стена се срути. Сера хвана Ава и Нийла и заплува с тях към центъра на двора. Бека повдигна Линг, която още лежеше под козирката, и отиде при тях. След няколко секунди козирката се отчупи от ледения си хълм и падна на земята.

— Няма къде да отидат! — извика Нийла. — Искат да отидат в подземния свят, но не могат!

— Трябват им перли! — кресна Ава.

— Астрид! — извика Нийла. — Използвай…

Думите й прекъсна трясъкът от отчупило се парче стъкло от тавана, което пропусна Астрид на косъм.

— ПЕРЛИТЕ! — изкрещя Нийла, докато водата се избистряше, и започна да сочи като побесняла към шията си.

Астрид не разбра какво се опитва да й каже. Ръката й се вдигна към собствената й шия. И тогава я докосна. Огърлицата на Алма! — каза си тя. Беше направена от хиляди перли. Но бяха малки. Дали щяха да свършат работа?

Без да спира да пее, тя разкопча огърлицата и заплува към Абадон.

Ревът на чудовището се бе превърнал в писъци. Цялото му тяло се бе напукало. Светлината, изливаща се през пукнатините, бе толкова ярка, че заслепяваше.

— Бързо, Астрид! — подкани я Сера тъкмо когато се срути поредното парче стена.

Астрид разкъса огърлицата и пръсна перлите в кръг около Абадон.

Пред погледите на русалките от тялото му изригнаха лъчи светлина и изчезнаха в перлите. Една по една, освободените души намираха убежище.

Абадон си пое дъх за последен път и се строполи на ледения под. Докато Астрид и останалите го гледаха, гърдите му хлътнаха. Очите по дланите му се изцъклиха и помътняха. Тялото, вече просто една празна черупка, се смачка.

— Ти успя! — каза Сера и се хвърли на шията на Астрид.

— Ние успяхме — поправи я Астрид и също я прегърна. — Всички заедно.

Бека и Нийла плеснаха опашки. Линг, бледа като корема на скат, успя да стисне ръката на Ава.

И тогава Карцерон потрепери. Чу се звук като от изстрел, когато стъкленият таван се пропука.

— Трябва да се махнем оттук, преди сградата да се срути върху нас — каза Бека.

— Не можем да ги оставим — рече Нийла и кимна към перлите. — Трябва да си отидат у дома. Ако Карцерон се срути, никога няма да успеем да ги съберем.

— На Линг й трябва лекар — припомни им Сера и лицето й се сгърчи при вида на кръвта, която се просмукваше между пръстите на Линг. — Бека, можеш ли да я заведеш до лагера?

Бека кимна.

— Ще преплуваме през дупката в тавана — каза тя. — Нямаме време да се лутаме из лабиринта и да избягваме призраците.

— Добра идея — каза Сера. — Хайде и ние да тръгваме.

Тя хвърли неспокоен поглед на тавана.

Палтото на Сера, което Линг бе притиснала към раната си, бе напоено с кръв. Бека свали своето палто и го завърза около гръдния кош на Линг. Преметна едната й ръка през раменете си и заплува към тавана.

Астрид, Нийла, Ава и Сера се стрелнаха към пода на двора и започнаха да събират перлите възможно най-бързо. Ава опипваше пода за всяка. Астрид и Сера откъснаха по парче плат от роклите си и направиха от тях кесии. Нийла и Ава събираха перлите в палтата си. Всички се пръснаха да търсят укритие при звука от поредното пропукване на стъкления купол, но по някакво чудо стъклото издържа и те се върнаха към работата си.

— Ава, усещаш ли да сме пропуснали някоя перла? — попита Сера, когато свършиха.

Ава поклати глава.

— Събрахме всичките, сигурна съм.

— Тогава да вървим. — Астрид събра краищата на своята самоделна кесия и ги завърза. Останалите направиха същото. Сера завърза кесията на Ава. После я хвана за ръката и заплува към пукнатината в купола. Нийла и Астрид ги последваха.

Четирите успяха да се проврат през назъбения процеп непокътнати и тъкмо поеха към лагера, когато в купола се отвори още една пукнатина. Тази вече дойде в повече на древното стъкло. Куполът се срина и по двора, върху останките на трагичното чудовище на Орфео, заваляха смъртоносни парчета стъкло.

— Измъкнахме се тъкмо навреме — отбеляза Астрид, която плуваше най-отпред.

Русалките плуваха в мълчание, докато Сера не каза:

— Той ще дойде ли?

— Зависи колко силна е била магията ми — каза Астрид.

— Ще дойде. Сигурна съм, че те е чул — каза Сера.

Астрид кимна.

— Надявам се — каза тя. — Хайде. Имаме да приберем още една перла.